Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (11)

Строежът

Зимата беше мека. Работата в бюрото беше понамаляла и, както Соумс бе преценил, преди окончателно да се реши, времето беше подходящо за строеж. Така че до края на април сградата на Робин Хил бе покрита.

Сега, когато вече имаше какво да види срещу парите си, той идваше веднъж, два, дори три пъти седмично, промъкваше се с часове между останалите материали, като внимаваше да не се изцапа, минаваше мъчително през отворите на вратите или обикаляше колоните във вътрешния двор.

Стоеше по няколко минути пред тях, сякаш искаше да прецени качеството на материала им.

На трийсти април имаше среща с Босини, за да прегледат сметките, и пет минути преди определеното време той влезе в палатката, която архитектът си бе опънал под стария дъб.

Сметките чакаха на сгъваемата маса, Соумс кимна и седна да ги проучва. Доста време мина, преди да вдигне глава.

— Не мога да разбера — каза най-после той. — Надхвърлят почти със седемстотин лири уговорената сума.

Погледна Босини и добави бързо:

— Със строителите можете да се оправите, само ако ги държите здраво. Не внимава ли човек, винаги го мамят. Намалете с десет на сто всичко. И тогава ще надвишим предварителната сметка, но нямам нищо против да дам стотина лири.

Босини поклати глава.

— Намалявах до последния фартинг!

Соумс бутна гневно масичката, от което листовете се разпиляха по земята.

— Хубава каша сте забъркали тогава! — каза възбудено той.

— Много пъти ви казвах — отвърна рязко Босини, — че е невъзможно без извънредни разходи. Постоянно ви ги посочвах.

— Знам — изръмжа Соумс — и нямам нищо против едно увеличение от десетина лири тук-таме! Но откъде да зная, че под „извънредни разходи“ сте разбирали седемстотин лири?

Нравът на двата мъже допринасяше твърде много за това немаловажно разногласие. Влюбен в сградата, която бе замислил и създал и се надяваше да завърши, архитектът се тревожеше да не бъде принуден да спре работата или да си послужи с неподходящи материали и техника. А не по-малко искреното и горещо желание на Соумс да получи най-хубавото нещо срещу парите си го караше да забравя, че това, което струва тринадесет шилинга, не може да се купи за дванайсет.

— Съжалявам, че започнах този строеж — каза изведнъж Босини. — Идвате само да ме тровите. Искате срещу парите си двойно повече, отколкото всеки друг, а като получихте къща, каквато никой от графството няма, не искате да платите за нея. Ако целта ви е да се откажете от договора, ще се постарая да се справя сам. Но да ме вземат дяволите, ако продължа да работя за вас!

Соумс се опомни. Знаеше, че Босини няма пари и сметна думите му за глупаво самохвалство. Но виждаше също, че строежът на тоя пламенно бленуван дом може да се проточи кой знае докога, и то тъкмо тогава, когато надзорът на архитекта е най-необходим. Освен това трябваше да се мисли за Айрин! Тя беше много странна напоследък. Той смяташе, че се бе помирила с хрумването му за къщата само заради Босини. Не биваше да стигне до открит разговор с нея.

— Не се гневете — каза Соумс. — Щом се примирих с новата цена, няма защо да викате. Исках само да изтъкна, че когато ми се каже „това струва толкова“, искам… да, искам, да зная, че ще бъде така.

— Слушайте — каза Босини и Соумс тоя път наистина се ядоса и изненада от острия му поглед. — Вие плащате труда ми по тоя строеж безобразно евтино. За такъв труд и за времето, което ми струва, на Литълмастър или на някой друг глупак щяхте да платите четири пъти повече. Вие искате всъщност да имате първокласен архитект за четвърта категория хонорар и го намерихте!

Соумс видя, че Босини говори сериозно и, въпреки гнева си, разбра съвсем ясно какви могат да са последиците от едно скарване. Видя, че къщата ще остане недовършена, жена му ще недоволствува, а той ще стане за смях.

— Да прегледаме сметките — каза сърдито той — и да видим къде са отишли парите.

— Добре — съгласи се Босини. — Но ако нямате нищо против, да побързаме. Трябва да се прибера навреме, за да заведа Джун на театър.

Соумс го погледна бегло:

— Предполагам, че ще дойдете да я вземете от нас?

Босини я взимаше винаги от неговия дом.

През нощта беше валяло — пролетен дъжд, от който земята дъхаше на бурени и дървесен сок. Топъл ветрец полюляваше листата и златните пъпки на стария дъб, а дроздовете се надпяваха на припек.

Пролетен ден, изпълващ човек с неизразим копнеж, с мъчителна нега, със замечтаност, която го кара да гледа неподвижно стръкчетата трева, да протяга ръце, за да прегърне неизвестно какво. От пръстта лъхаше упоителна топлина, прокрадваща се през мразовитата наметка, с която зимата я бе покрила. Една непрестанна, подканваща ласка към човека да се отпусне в нейните обятия, да притисне снага до нея и да впие устни в гръдта й.

В такъв ден Соумс бе получил от Айрин съгласието, за което така често бе молил. Седнал върху поваления ствол на едно дърво, той й бе обещал бог знае за кой път, че ако бракът им излезе несполучлив, тя ще бъде отново свободна, както е била преди това.

„Заклевате ли се?“ — бе запитала тогава тя. А преди няколко дни му бе припомнила тази клетва. „Глупости! — бе отвърнал той. — Не е възможно да съм дал такава клетва!“ По някаква странна случайност си я припомни сега. В какви ли не чудновати неща мъжете могат да се закълнат заради една жена! Винаги би се заклел, за да я спечели! И сега дори, ако би могъл с това да я затрогне… но никой не можеше да я затрогне, тая студена жена!

Спомените нахлуваха със свежия, сладостен лъх на пролетния ветрец… спомени от дните, когато я ухажваше.

През пролетта на 1881 година той бе отишъл на гости у свой някогашен съученик и сегашен клиент, Джордж Ливърседж, от Бранксъм, който, в желанието си да увеличи доходите от боровите си гори в околността Борнмът^[1], натовари Соумс да състави за тая цел дружество. Мисис Ливърседж, жена с усет, устрои в чест на Соумс концерт и чай. Към края на тоя прием, който за немузикалния гост беше чиста скука, погледът на Соумс бе привлечен от една девойка в траур, която стоеше съвсем сама. Висока, все още слаба снага се очертаваше под меката черна рокля, ръцете в черни ръкавици бяха скръстени, устните полуотворени, а големите тъмни очи блуждаеха от лице на лице. Косата й, прибрана ниско на тила, блестеше над черната яка като спирали лъскав метал. И, докато я гледаше, Соумс усети как го овладява чувството, което почти всички мъже са изпитвали в един или друг момент от живота си — онова особено задоволяване на сетивата, оная особена увереност, която романистите и старите дами наричат любов от пръв поглед. Продължавайки да я наблюдава скришом, той се приближи към домакинята и зачака упорито музиката да спре.

— Коя е девойката с русата коса и тъмните очи? — запита той.

— Онази ли?… О! Айрин Ерън. Баща й, професор Ерън, почина тази година. Тя живее с мащехата си. Добра девойка, хубава, но без пари!

— Представете ме, моля ви се — каза Соумс.

Не знаеше как да поведе разговор, а пък тя беше съвсем неотзивчива. Но си отиде, решен да я види отново. Изпълни намерението си съвсем случайно, като я срещна на кея заедно с мащехата, която имаше обичай да се разхожда там от дванайсет до един преди обяд. Соумс се запозна с удоволствие с тази дама и, не след дълго, долови, че тя може да му бъде необходимият съюзник. Острият му усет за материалната страна в домашния живот скоро му подсказа, че Айрин струва на мащехата си повече от петдесетте лири, които внасяше годишно; подсказа му също, че Ерън, още млада жена, би желала да се омъжи повторно. А странната разцъфтяваща коса на завареницата беше пречка за осъществяване на това желание. И Соумс изработи с потайна упоритост своя план.

Замина си от Бормът, без да се издаде, но след един месец се върна и този път заговори не на девойката, а на мащехата. Каза, че решението му е непоколебимо и е готов да чака, докато се наложи. А наложи се наистина да чака дълго, да наблюдава как Айрин разцъфтява, как очертанията на младата снага се закръглят, как младата кръв пламти в очите и стопля млечнобялото лице; при всяко идване той й правеше предложение, а на тръгване за Лондон отнасяше отказа й с наранено сърце, студен и безгласен като гроб. Опита се да прозре скритите пружини на съпротивата й: и само веднъж му се стори да съзира някакъв лъч. Беше на една от онези танцувални вечеринки, които са единствен отдушник на страстите на населението в крайморските летовища. Седеше до нея в една ниша, все още тръпнещ от допира при валса. Тя го погледна над ветрилото, с което си вееше полека, а той загуби ума си. Улови китката й и притисна устни малко по-нагоре. Тя потрепера — и до ден днешен той не бе забравил това потреперване, нито дълбокото отвращение в погледа, който му отправи.

След една година тя отстъпи. Какво я накара да отстъпи, Соумс никога не разбра; не научи нищо от мисис Ерън, нелишена от дипломатически заложби. Когато запита веднъж след женитбата им: „Какво те караше да ми отказваш толкова пъти?“, Айрин отговори със странно мълчание. Загадка в деня, в който я видя за пръв път, тя беше и до днес загадка за него…

Босини го чакаше пред вратата. Красивото му, рязко очертано лице имаше странно замечтано изражение, сякаш и той долавяше обещание за блаженство в това пролетно небе, усещаше близкото щастие в пролетния въздух. Соумс го погледна. Какво ставаше с тоя човек, за да изглежда така щастлив? Какво очакваха тия усмихнати устни и очи? Соумс не разбираше какво очаква Босини, застанал тук и вдъхващ изпълнения с ухания ветрец. Почувства се отново смутен пред този човек, когото презираше по навик. И тръгна бързо към пристройката.

— Единственият цвят за керемидите — започна Босини — е рубиненочервен, с лек сив отенък, за да изглеждат прозрачни. Бих искал да знам мнението на Айрин. Поръчах пурпурночервени кожени завеси за портала към двора, а ако поставите в гостната тапет с цвят от слонова кост, ще имате неповторима гледка. Чрез цялата украса трябва да се стремите към това, което наричам… чар.

— Искате да кажете, че жена ми има чар? — попита Соумс.

Босини отбягна да отговори.

— В средата на двора трябва да засадите перуники.

Соумс се усмихна високомерно.

— Ще мина у Бийч — каза той — да избера нещо подходящо!

Не намериха какво повече да си кажат, но по пътя към гарата Соумс запита:

— Предполагам, че смятате Айрин за много артистична?

— Да. — Резкият отговор означаваше ясно: „Ако искате да разговаряте за съпругата си, ще трябва да го сторите с другиго!“

Тлеещият гняв, който Соумс бе чувствал цял следобед, пламна по-силно.

Никой не проговори, докато стигнаха до гарата: там Соумс запита:

— Кога смятате да завършите?

— До края на юни, ако наистина желаете да се заема с наредбата.

Соумс кимна.

— Ясно ви е — каза той, че къщата ми струва много повече, отколкото очаквах. Бих могъл, естествено, и да я изоставя, но нямам навика да се отказвам от онова, което веднъж съм решил!

Босини не отговори. Соумс го погледна косо с кучешка злост в очите… Защото, въпреки важния си вид и високомерното изискано мълчание, със своите стиснати устни и четвъртита брадичка Соумс приличаше донякъде и на булдог…

Когато Джун пристигна в седем часа вечерта на Монпелие Скуеър, прислужничката Билсън й каза, че мистър Босини е в гостната; господарката — каза момичето — се обличала и щяла да слезе след една минута. Ей сега ще й съобщи, че мис Джун е дошла.

— Не, Билсън — каза тя, — аз ще вляза сама. Няма защо да безпокоите мисис Соумс.

Тя свали палтото си, а Билсън я погледна заговорнически и дори не й отвори вратата на гостната, преди да изтича надолу.

Джун се спря за миг да се види в малкото старовремско огледало със сребърна рамка над грубия дървен скрин — стройна, властна фигурка с дребно решително личице, в бяла рокля с открита шия, прекалено тънка под короната от навити червеникавозлатисти коси.

Тя отвори леко вратата на гостната, с намерение да изненада Босини. Стаята беше изпълнена със сладостното ухание на цъфнали азалии.

— Ох, толкова ми се искаше да поговорим, но сега е невъзможно!

Гласът на Айрин каза:

— А по време на вечерята?

— Как може да разговаряме, когато…

Първата мисъл на Джун беше да се върне, но, вместо да стори това, тя влезе през стъклената врата, която водеше в двора. Оттам нахлуваше мирисът на азалиите, там, застанали гърбом към нея, скрили лица в златисторозовите цветчета, бяха годеникът й и Айрин.

Мълчаливо, но без стеснение, с пламнали страни и гневен поглед, девойката ги гледаше.

— Елате в неделя сама… да отидем заедно до къщата…

Джун видя, че Айрин вдигна очи към него иззад паравана от цветя. Не с поглед на кокетка, а с много по-мъчителния за нея поглед на жена, която се страхува да не издаде своите чувства.

— Обещах да изляза на разходка с чичо…

— С оня, грамадния ли? Накарайте го да ви доведе; някакви си десет мили — тъкмо да поразходи конете си.

— Горкият чичо Суидин!

Мирисът на азалиите лъхна в лицето на Джун; тя почувства, че й прилошава.

— Елате, моля ви се, елате!

— Но защо?

— Трябва да ви видя там… Мислех, че ще пожелаете ми помогнете…

За девойката отговорът прозвуча тихо, като шепот на цветя:

— И наистина желая!

Джун пристъпи през отворената врата.

— Колко е задушно тук! — каза тя. — Не понасям тоя мирис!

Очите й, гневни и прями, изгледаха и двамата.

— За къщата ли говорехте? И аз не съм я виждала още… Да отидем ли заедно в неделя?

Руменината изчезна от лицето на Айрин.

— Аз отивам този ден на разходка с чичо Суидин — отвърна тя.

— Чичо Суидин ли? Какво от това? Можете да го отпратите!

— Нямам навика да отпращам хората!

Чуха стъпки и Джун видя Соумс, застанал точно зад нея.

— И така, ако сте готови — каза Айрин, като ги изгледа един след друг със странна усмивка, — и вечерята е готова!