Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (42)

Сохо

От всички квартали в странната, опасна амалгама, наречена Лондон, Сохо навярно най-малко подхожда за Форсайтовия дух. „Soho^[1]! Обезумели приятелю!“ — би казал Джордж, ако бе видял братовчед си да отива нататък. Нечист, изпълнен с гърци, мюсюлмани, кокетки, италианци, домати, гостилници, латерни, пъстри дрехи, чудновата имена, с хора, които зяпат по прозорците на горните етажи, Сохо е съвършено чужд на британския държавен организъм. Но и той има собственически инстинкти и известно владелческо благоденствие, при което наемите тук се покачват, когато в другите квартали спадат. Познанството на Соумс със Сохо се ограничаваше дълги години само със западната му крепост — Уордър Стрийт. Много сделки бе сключвал там. През седемте години след смъртта на Босини и бягството на Айрин той бе купувал оттук съкровища, дори когато нямаше къде да ги сложи; защото, щом се убеди, че жена му го е напуснала окончателно, той нареди да сложат на Монпелие Скуеър обява:

И само след една неделя то бе продадено — това удобно жилище, в чиито съвършен покой един мъж и една жена бяха разбили своя живот и своите сърца.

В една мъглива януарска утрин, точно преди да свалят обявата, Соумс бе отишъл още веднъж там, спрял се бе пред оградата на градинката, загледан в неосветените прозорци, предъвкващ собственическите спомени, от които така много му бе пригорчало. Защо не го бе обичала никога тя? Защо? Получила бе всичко, каквото би могла да желае, и цели три години му бе давала в замяна всичко, каквото той желаеше, освен сърцето си. Той бе въздъхнал неволно и минаващият полицай го бе изгледал подозрително — нямаше вече право да влезе през тази зелена врата с изваяно бронзово чукче под обявата „продава се“. Усетил, че нещо го задавя в гърлото, бе побързал да се отдалечи в мъглата. В нея вечер именно се премести да живее в Брайтън…

Като наближи Малта Стрийт и ресторанта „Бретан“, дето Анет навеждаше над счетоводните книги своите прекрасни рамене, Соумс си припомни с изненада тия седем години в Брайтън. Как би могъл да прекара толкова години в един град, дето никога не го лъхваше мирис на благовонно секирче и нямаше място да нареди съкровищата си? Вярно е, че през тези години не бе намирал време дори да ги погледне — бяха години на почти неистово печелене на пари; години, през които Форсайт, Бъстърд и Форсайт бяха станали адвокати на толкова акционерни дружества, че едва успяваха да се справят с работата си. Сутрин — във вагон-пулман към Сити, вечер — във вагон-пулман от Сити. След вечеря — ново преглеждане на дела, после — сън на преуморен човек; и на сутринта — пак отначало. Края на седмицата прекарваше в своя клуб в града — странен обрат в по-раншните привички, основан на дълбокия и предвидлив инстинкт, че когато работи така усилено, има нужда два пъти на ден от морски въздух, а когато си почива, може да се посвети на семейните задължения. Неделните посещения на Парк Лейн, у Тимоти и на Грийн Стрийт, и случайните посещения другаде му се струваха в празник така необходими за здравето му, както морския въздух в делничните дни. Спазвал бе този навик от деня, в който се премести в Мейпълдърм, до деня, в който… се запозна с Анет. Дали Анет беше причина за революцията във възгледите му за живота, или тези възгледи бяха причина за появата на Анет — той знаеше това толкова, колкото знаем откъде започва една окръжност. Всичко беше твърде сложно, дълбоко свързано със съзнанието, че собственост без наследник е отрицание на истинския форсайтизъм. Да има наследник, продължение на собственото му аз, който ще продължи оттам, дето сам той е свършил… всъщност гаранция, че няма да свърши… тази мисъл не го напускаше вече повече от година. След като купи една априлска вечер статуетка от уеджуудски порецлан^[2], той отиде на Малта Стрийт да види една сграда на баща си, превърната в ресторант — опасно предприятие, при това непредвидено в условията на наемния договор. Погледа я някое време отвън — сградата беше боядисана в приятен кремав цвят, с две пауновосиви буренца с дафинови дръвчета пред дълбокия вход, — погледна фирмата, изписана с позлатени букви, Ресторант Бретан, и всичко това му направи добро впечатление. Когато влезе, забеляза, че няколко души вече седяха около зелените масички с бретански съдове. Обърна се към спретната сервитьорка и попита за собственичката. Заведоха го в една вътрешна стаичка, дето някаква девойка седеше пред скромно писалище, отрупано с книжа, а на малка кръгла масичка бяха сложени прибори за двама.

Впечатлението за чистота, ред и добър вкус се затвърди в Соумс, когато девойката стана и запита с чуждестранен изговор:

— Искате да видите maman ли, monsieur?

— Да — отвърна Соумс. — Аз съм пълномощник на вашия хазяин; всъщност съм негов син.

— Бихте ли желали да седнете, сър? Кажете на maman да дойде при господина.

Приятно му беше, че направи впечатление на девойката, защото това показваше делови усет; и изведнъж забеляза, че е необикновено хубава — така необикновено хубава, че очите му с мъка се отделиха от нея. Когато отиде да му донесе стол, тя се олюляваше съвсем леко, като че я бе сглобил особено изкусен майстор; а лицето и едва откритата шия бяха свежи, сякаш напръскани с роса. В този момент навярно Соумс реши, че наемният договор не е нарушен; при все че пред себе си и пред баща си обоснова своето решение с ползата, която незаконните преустройства внасяха в наетото помещение, с очевидните белези за благополучие и явните делови способности на мадам Ламот. Не пропусна все пак да остави някои въпроси за допълнително разискване, което щеше да наложи нови посещения; така че вътрешната стаичка свикна с неговата слаба, твърде внушителна, но ненатрапчива фигура и бледото лице с издадена брадичка, подстригани мустаци и тъмни коси, все още непрошарени по слепоочието.

— Un monsier tres distingue^[3] — прецени го мадам Ламот; а не след много, като забеляза как поглежда дъщеря й: — Tres amical, tres gentil^[4]

Тя беше от ония добре сложени французойки с красиво лице и тъмни коси, които вдъхваха с всяко свое движение и интонация пълно доверие в безукорния си домакински усет, кулинарно изкуство и грижливо увлечение по банковия влог.

След като започнаха тези посещения в ресторант „Бретан“, някои други посещения се прекратиха — всъщност без определено решение, защото Соумс, като всички Форсайтови и мнозинството свои сънародници, беше роден емпирик. Но тази именно промяна в неговия начин на живот го накара постепенно и окончателно да осъзнае, че желае да измени положението си на разделен от жена си женен мъж в положение на повторно оженен.

Като сви по Малта Стрийт в тази ранна октомврийска вечер на 1899 година, той си купи вестник, да види дали има някакво ново развитие по аферата Драйфус^[5] — въпрос, който му беше много полезен, за да поддържа по-близко познанството с мадам Ламот и дъщеря й, които бяха католички и антидрайфусарки.^[6]

Соумс прегледа колоните на вестника, не намери никакви френски новини, но забеляза общо спадане на борсата и уводна статия, която не предвещаваше нищо добро по въпроса Трансваал^[7]. Влезе с мисълта: „Войната е неизбежна. Трябва да продавам държавните си облигации.“ Нямаше особено голям брой от тях — лихвата им беше съвсем незначителна; но трябваше да предупреди дружествата, на които беше юридически съветник. Държавните ценни книжа щяха непременно да спаднат. Още от пръв поглед при влизането си в ресторанта разбра, че търговията върви добре, но това обстоятелство, което би го зарадвало през април, сега го пообезпокои. Ако намерението му да се ожени за Анет се осъществи, би предпочел майка й да се прибере благополучно във Франция; процъфтяването на ресторант „Бретан“ можеше да се окаже пречка за подобно преместване. Ще трябва, разбира се, да я обезщети, защото французите идват в Англия, само за да печелят пари; ще се наложи да заплати по-висока цена. Но особеното, сладострастно усещане в гърлото и лекото разтуптяване на сърцето, които изпитваше винаги пред вратата на малката стая, му попречиха да размисли колко ще му струва това.

Когато влизаше, зърна някаква широка черна пола, която изчезна веднага към ресторанта, и Анет, вдигнала ръце да оправя косите си. В тази именно поза той най-много я харесваше — красиво закръглена, гъвкава и стройна. И каза:

— Искам да поговоря с майка ви за премахване на преградата към салона. Не, не я викайте!

— Ще вечеряте ли с нас, monsieur? Вечерята ще бъде готова след десет минути.

Без да пуска ръката й, Соумс се поддаде на влечение, което изненада и самия него.

— Много сте хубавичка тази вечер — каза той. — Необикновено хубавичка. Знаете ли колко сте хубавичка, Анет?

— Monsieur е много добър.

— Никак не съм добър — отвърна мрачно Соумс и седна.

Анет махна изразително с ръце, а недокоснатите от никаква помада алени устни се усмихваха.

Загледан в тях, Соумс запита:

— Харесва ли ви тук, или предпочитате да се върнете във Франция?

— О, аз обичам Лондон. И Париж, разбира се. Но Лондон е много по-хубав от Орлеан, а английската природа е толкова красива! Миналата неделя бях в Ричмънд.

Соумс започна да пресмята колебливо. Мейпълдърм! Би ли посмял? Би ли се осмелил дотам — да й покаже какво би могла да притежава? И все пак! Там би могъл да й каже много нещо. В тази стая това беше невъзможно.

— Бих желал — продължи неочаквано той — да ви поканя с майка ви идната неделя. Къщата ми е край реката; още не е късно при това хубаво време. Мога да ви покажа интересни картини. Как мислите?

Анет плесна с ръце.

— Чудесно ще бъде! Реката е толкова красива!

— Значи решено. Ще поканя мадам.

Не биваше да казва нищо тази вечер, за да не се издаде. Но дали не бе казал вече повече, отколкото трябва? Кани ли някой непреднамерено в къщата си една собственичка на ресторант с хубавичка дъщеря? Мадам Ламот ще разбере, ако Анет не разбира. Все едно! Малко нещо на тоя свят мадам не би могла да разбере. Освен това той щеше да вечеря днес за втори път у тях; дължеше им следователно една покана…

Когато се връщаше към Парк Лейн (отседнал бе у баща си) със спомена за меката, изплъзваща се ръчичка на Анет, той бе обзет от приятни, малко чувствени и някак объркани мисли. Да предприеме действия! Какви действия? Как? Да извади на показ кирливите си ризи? Пфу! Със своето име на мъдър, далновиден човек, който измъква така умело другите от затруднения и защитава интересите на собствеността, да се превърне в играчка на правосъдието, на което беше стълб? Подобна мисъл беше просто възмутителна! Второ излагане на семейството беше невъзможно! Дали не ще бъде по-добре да се задоволи с една тайна връзка?… Тайна връзка и син, когото би могъл да осинови? Но по пътя към тоя блян се изпречваше тъмната, солидна, бдителна мадам Ламот. Не, няма да го бъде! Друго би било, ако Анет бе влюбена в него; но такова нещо не биваше да очаква на своята възраст. Само ако майка й се съгласи, ако вижда явни материални изгоди — би било възможно! Иначе го чака сигурен отказ! Освен това той си казваше: „Аз не съм негодник; не желая да я опропастя; не искам тайна връзка. Искам нея, искам и син! А това може да стане само с развод… някак… както и да е… развод!“ Под сянката на платаните и светлината на уличните лампи той вървеше бавно покрай желязната ограда на Грийн парк. Между синкавите очертания на дърветата, където светлината не достигаше, се стелеше мъгла. Стотици пъти бе минавал покрай тия дървета на излизане от бащиния дом на Парк Лейн, още като младеж; или от собствения си дом на Монпелие Скуеър, през четирите години на брачния си живот! И сега, когато решаваше да се отърве, ако е възможно, от тази дълга безполезна брачна връзка, му хрумна да продължи до ъгъла на Хайд парк, до Найтсбрийдж Гейт, както едно време, когато се прибираше у дома си при Айрин. Как ли изглежда тя сега?… Как бе живяла през последните години, откакто я бе видял за последен път, преди дванайсет години?… Седем бяха минали вече, откакто чичо му Джолиън й бе завещал онези пари! Дали е все тъй хубава? Ще я познае ли, ако я види? „Аз не съм се променил много — помисли си той; — но предполагам, че тя се е променила. Толкова страдания ми причини.“ Припомни си изведнъж една вечер — когато за пръв път излезе да вечеря сам с приятели от колежа Марлборо — в първата година на женитбата им. С такова нетърпение бързаше да се прибере! Вмъкна се тихо, като котка, и я чу да свири. Отвори безшумно вратата на гостната и застана да наблюдава изражението на лицето й, съвсем различно от онова, което знаеше — така открито, така доверчиво, сякаш отдаваше на музиката сърцето си, което не бе открила никога пред него. Припомни си как тя престана да свири и се обърна, как лицето й си възвърна познатото му изражение, как по тялото му пропълзя ледена тръпка, при все че в следващия миг я бе прегърнал. Да, много страдания му бе причинила! Развод! Смешно, след толкова години на пълна раздяла! Но трябваше да се разведе. Нямаше друг изход! „Въпросът е — помисли с неочаквана практичност той, — по чия вина? Нейна или моя? Тя ме напусна. И трябва да плати за това. Предполагам, че си е намерила приятел. Хм!“ — измънка неволно и подигравателно той, обърна се и тръгна обратно към Парк Лейн.