Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (44)

Бившият Джолиън младши у дома си

Дърветата не държаха сметка за годините и старият дъб в горната поляна на Робин Хил не изглеждаше остарял нито с един ден от времето, когато Босини се бе изтегнал под него и бе казал на Соумс: „Слушайте, Форсайт, открих най-подходящото място за къщата ви.“ Под неговите клони Суидин бе сънувал и Джолиън старши бе угаснал. А сега бившият Джолиън младши често рисуваше тук край стола-люлка. Това беше за него навярно най-святото място на света, защото той обичаше баща си.

Загледан в огромния ствол — грапав и тук-там обрасъл с мъх, но още без хралупи, — той размишляваше как отминава времето. Това дърво е видяло може би цялата история на Англия; не би се изненадал, ако е поне от времето на Елизабет. Собствените му петдесет години бяха дреболия в сравнение с възрастта на това дърво. Когато този дом — негов собствен сега — ще бъде не на дванайсет, а на триста години, дървото ще е навярно все още тук, грамадно, с хралупи… защото кой би извършил светотатството да го отсече? В тоя дом ще живее може би пак някой Форсайт и ревниво ще го пази. Джолиън се опитваше да си представи как ли ще изглежда къщата на такава възраст. Закритите с глицинии стени не изглеждаха вече нови. Ще остане ли тя, ще запази ли благородството, което й бе дал Босини, или исполинът Лондон ще я глътне и превърне в някакъв приют сред пустошта от притиснати една до друга сгради? Често и вътре, и вън от нея той чувстваше с какво вдъхновение я е строил Босини. Вложил бе наистина сърцето си в тази къща! Тя можеше да стане един действително „английски дом“ — рядко постижение за една сграда в тоя век на безвкусни строежи. И естетическото чувство, което вървеше ръка за ръка с форсайтовския инстинкт за непрекъснато владеене, изпълваше с гордост и радост, че е собственик на това прекрасно нещо, сърцето му. В желанието му да го предаде на сина си и на сина на тоя син имаше отсянка на благоговейна почит към прадедите (поне към един от тях). Баща му бе обичал този дом, гледката, земята, дъба; щастливо бе прекарвал тук последните си години, и никой преди него не бе живял тук. Последните единадесет години в Робин Хил бяха дни на успехи в творческия живот на Джолиън. Той беше вече между първите акварелисти, картините му се виждаха навред. Продаваха се скъпо. Обособил се само в тази област с упоритостта на своя род, той се бе „издигнал“ малко късно, но не съвсем късно за едно семейство, което иска да живее вечно. Изкуството му бе придобило наистина задълбоченост и съвършенство. В съответствие със своето звание той си бе оставил къса руса брада, започнала вече да посивява, която скриваше форсайтовската му брадичка. Мургавото му лице бе загубило недоволното си изражение от времето на неговия остракизъм — той изглеждаше сега положително по-млад. Смъртта на съпругата му през 1894 година беше една от ония семейни трагедии, които накрая се превръщат в добро за всички. Той я бе обичал до последния й ден, защото беше от тия, които се привързват дълбоко, но тя ставаше все по-мрачна — ревнуваше го от заварената си дъщеря Джун, дори от своята собствена — Холи, и непрекъснато се оплакваше, че той не можел да обича болна жена като нея, която е „излишна за всички и най-добре ще стори да умре“. Той жалееше искрено за нея след смъртта й, но въпреки това се подмлади. Колко по-щастливи щяха да бъдат двайсетте години на съвместния им живот, ако тя бе повярвала, че е щастлив с нея!

Джун не бе успяла никога да се сприятели истински с тази жена, заела така осъдително мястото на майка й; и след смъртта на Джолиън старши се настани в Лондон в нещо като ателие. Но след смъртта на мащехата си се върна в Робин Хил, за да поеме юздите в своите малки, решителни ръце. Джоли беше в Хароу, Холи все още учеше с мамзел Бос. Нищо не задържаше Джолиън вкъщи и той замина за чужбина с мъката и с боите си. Дълго скита там, главно в Бретан, а накрая се озова в Париж, откъдето след няколко месеца се завърна подмладен и с руса брадичка. По рождение от ония хора, които са навред само квартиранти, за него беше много удобно, че Джун се разпорежда в Робин Хил, а той можеше да се разхожда с триножника си където и когато му е приятно. Вярно е, че тя беше склонна да смята къщата за приют на своите „питомци“; но тежките години на собствения му живот бяха научили Джолиън да се отнася със съчувствие към онеправданите, така че „проскубаните пилета“ на Джун, които се навъртаха из къщи, не го дразнеха. Нека ги прибира и храни! И макар да съзираше със своя малко безсрамен хумор, че те не само затрогват доброто сърце на дъщеря му, но задоволяват и любовта й да властва, не преставаше да се възхищава от това че тя има толкова „проскубани пилета“. От година на година той възприемаше все по-непринудено и братско отношение към сина и дъщерите си, като се държеше към тях с едно своеобразно равенство. Когато отиваше в Хароу да види Джоли, никога не беше съвсем сигурен кой от двамата е по-възрастен и ядеше с него череши от една и съща книжна кесия, като се усмихваше ласкаво, насмешливо, с вдигната вежда и леко стиснати устни. Винаги се грижеше да има достатъчно пари в джоба си и да е модно облечен, та синът му да не се черви заради него. Бяха много добри приятели, та никога сякаш нямаха случай на словесни излияния, защото и двамата притежаваха една непрекъснато засилваща се форсайтовска стеснителност. Знаеха, че всеки ще поддържа другия, щом стане нужда, но нямаше защо да го казват. Отчасти като вроден порок, отчасти поради младежкото си прегрешение Джолиън изпитваше невероятен ужас от нравствените поучения. Най-многото, което би могъл да каже на сина си беше:

„Слушай, мили мой, не забравяй, че си джентълмен“; но след това би се запитал може би не е ли проявил снобизъм. Големите състезания на крикет^[1] бяха вероятно най-неприятното изпитание, през което минаваха всяка година, защото Джолиън бе следвал в Итън. Те бяха особено внимателни по време на състезанията, като си казваха непрестанно: „Ура — а! Не ви върви, моето момче!“ или „Ура — а! Не ви провървя, татко!“, когато сърцето на единия ликуваше при несполуката на противната страна. Джолиън идваше със сив цилиндър вместо с обикновената си мека шапка, за да задоволи чувствата на сина си. Но черен цилиндър за нищо на света не можеше да сложи. Когато Джолиън отиде в Оксфорд, Джолиън го придружи, радостен, смирен, дори обезпокоен да не изложи сина си пред тия младежи, които му се струваха много по-самоуверени и възрастни от самия него. Често си мислеше: „Добре, че съм художник… (беше напуснал службата си на застрахователен агент в «Лойд») това не се хвърля в очи. Никой не може да гледа отвисоко един художник… не може да се отнася така сериозно с него.“ Защото Джоли, със своя вроден аристократизъм, попадна веднага в един твърде затворен кръг, който тайно забавляваше баща му. Момчето имаше руси, леко къдрави коси и дълбоките стоманеносиви очи на дядо си. Беше добре сложено, стройно, и винаги възхищаваше естетическото чувство на Джолиън; той дори се страхуваше мъничко от него, както художниците се страхуват винаги от същия пол, щом се възхищават от него. Но този път събра всичката си смелост, за да посъветва сина си:

— Слушай, мили, ти, естествено, ще направиш дългове: внимавай веднага да ми кажеш. Ще ги плащам винаги; то се знае. Но помни, че човек се уважава повече, когато сам е изплатил дълговете си. И никога не заемай пари от другиго освен от мене; нали така?

А Джоли отвърна:

— Добре, татко; няма.

И никога от никого не зае.

— И още нещо. Аз не разбирам много от морал и така нататък, но едно все пак не забравяй: винаги, преди да предприемеш нещо, обмисли няма ли с това да навредиш някому повече, отколкото е безусловно неизбежно.

Джоли се замисли, после кимна и стисна ръката на баща си. А Джолиън каза: „Дали имах право да му говоря така?“ Винаги се ужасяваше от мисълта да не загуби безмълвното доверие, което изпитваха един към друг, защото помнеше как за дълги години бе загубил доверието на баща си и помежду им бе съществувала само една далечна любов. Той подценяваше, разбира се, промяната, настанала в разбиранията на хората след 1865 година, когато бе постъпил в Кеймбридж; а може би подценяваше и способността на сина си да разбере правилно неговата неизменна толерантност. Тази именно толерантност, а може би и скептицизмът, бяха причина за страшно отбранителното му държание към Джун. Тя беше такава решителна личност, така страшно точно знаеше какво иска, така непреклонно се стремеше да го получи, макар често пъти след това да го изпускаше, като че се е опарила! Същата беше като майка си… и от това именно бяха произлезли всички беди. Тези различия с дъщерята съвсем не приличаха, разбира се, на различията с първата мисис Джолиън. Неща, които са забавни у дъщерята, съвсем не са забавни, когато ги срещнете у съпругата. Да гледа как Джун, със стисната челюст, се стреми от все сърце към онова, което желае, докато го получи, беше нещо в реда на нещата, защото не засягаше съществено свободата на Джолиън — единственото нещо, за което той не по-малко решително бе стиснал челюст… и то твърде яка челюст под късата посивяла брада. Но не бе имало нужда и от истински разгорещени спречквания. Човек може да се спаси с насмешка — както той всъщност често пъти бе постъпвал. Най-голямото зло беше, че тя никога не бе развълнувала неговото естетическо чувство, въпреки златисточервеникавите си коси, светли викингски очи и войнствен берсеркърски^[2] дух. Съвсем друга беше Холи — спокойна, стеснителна, ласкава, със стаена дяволитост. Той следеше с необикновен интерес израстването на своята по-малка дъщеря, още докато тя беше пате. Дали щеше да стане лебед? Със своя блед овал и тъжни сиви очи с дълги, тъмни ресници… Може би ще стане, а може и да не стане. Едва тази година беше възможно да предвиди. Да, ще стане… възмургав, доста плах, но все пак истински лебед! Тя беше вече седемнайсетгодишна и мамзел Бос ги бе напуснала — тази превъзходна дама, изпълнена със спомените си за „добррре възпитаните малки Тейлърс“, се бе преместила след единадесет години в друго семейство, на което щеше да досажда непрестанно със спомените си за „добррре възпитаните малки Форсайт“. Научила бе Холи да говори френски като самата нея.

Джолиън не беше портретист, но все пак беше рисувал вече три пъти по-малката си дъщеря и я рисуваше за четвърти път на 4 октомври 1899 година, когато му донесоха картичка, която го накара да вдигне изненадано вежди:

Но тук сказанието за Форсайтови трябва отново да се отклони…

Да се върне от продължителното пътуване из Испания в затъмнения дом, да намери дъщеричката си слисана и разплакана, а любимия баща — заспал кротко своя вечен сън — такова нещо човек с впечатлителността и добротата на Джолиън не можеше и нямаше никога да забрави. Имаше нещо тайнствено в този тъжен ден, в този край на един човек с толкова редовен, умерен и открит живот. Изглеждаше невероятно, че баща му е могъл да си отиде така, без да предупреди за намерението си, без една последна дума към сина си, без дължимото сбогуване. А несвързаните намеци на малката Холи за „дамата в сиво“ и на мамзел Бос за някоя си мадам Еран^[3] (както произнасяше тя името й) обгръщаше всичко в мъгла, която се поразсея донейде, когато прочете завещанието на баща си заедно с приложеното допълнение. Като изпълнител на това завещание и допълнението му той имаше задължението да уведоми Айрин, съпруга на братовчед му Соумс, за пожизнената рента от лихвите на петнадесетте хиляди лири. Посетил я бе, за да й съобщи, че капиталът, от който ще се изплаща тази рента, е в индийски акции и ще носи около 430 лири годишен доход, освободен от данъци. Това беше третата му среща със съпругата на братовчед му Соумс — ако изобщо беше още негова съпруга, в което Джолиън не беше съвсем сигурен. Представи си я, каквато я бе зърнал за пръв път, когато чакаше Босини в Ботаническата градина — безстрастна, очарователна фигура, която му бе напомнила Тициановата „Божествена любов^[4]“; и по-късно, когато по поръчение на баща си бе отишъл на Монпелие Скуеър, щом узнаха за смъртта на Босини. Още виждаше ясно внезапната й поява на прага на гостната в оня ден… прекрасното лице, озарено за миг от безумна надежда и сковано изведнъж от отчаяние; припомни си своето състрадание, високомерно презрителната усмивка на Соумс, дръзкото: „Не приемаме“, затръшването на входната врата.

Третият път видя по-красиво лице и снага — неизмъчени от безумни надежди и отчаяние. И щом я погледна, си каза: „Да, вие сте точно това, от което баща ми би могъл да се възхити!“ И странната история за закъснялото лято на баща му постепенно се изясни. Тя говореше за Джолиън старши с благоговение и сълзи на очи.

— Той беше така невероятно мил с мене; не зная защо. Беше така прекрасен и спокоен, седнал в своето кресло под дървото; знаете ли, аз първа го намерих там; беше такъв чуден ден. Струва ми се, че не съществува по-щастлив край. Всеки би пожелал такава смърт.

„Съвсем вярно — помисли той. — Всеки би пожелал да издъхне в разцвета на лятото, когато самата Красота пристъпва по моравата към него.“

Огледа малката, почти празна гостна и запита Айрин какво смята да прави занапред.

— Ще започна отново да живея по малко, братовчеде Джолиън. Чудесно е да имаш собствени пари. Никога не съм имала. Вероятно ще остана в сегашното си жилище, свикнала съм с него. Но ще мога да отида в Италия.

— Разбира се! — промълви Джолиън, поглеждайки едва усмихващите се устни. И си тръгна, като мислеше: „Очарователна жена! Какво нещастие! Радвам се, че татко й е оставил тия пари!“

Не бе я виждал оттогава, но всеки три месеца подписваше чек на нейно име в банката и я уведомяваше с писмо до Челси. В отговор получаваше винаги няколко реда, обикновено от дома й, понякога от Италия; така че образът й се бе свързал със спомена за леко парфюмирана сива хартия, красив отвесен почерк и обръщението: „Драги братовчеде Джолиън“. Сам вече богат човек, той често си казваше, докато подписваше скромния чек: „Предполагам, че с това едва-едва се оправя.“; и се чудеше смътно как изобщо се справя тя в един свят, дето мъжете не бяха свикнали да оставят незавладяна една красива жена. Отначало Холи си я припомняше от време на време; но „дамите в сиво“ бързо изчезват от детската памет; а това, че Джун стискаше устни всеки път, когато в първите седмици след смъртта на дядо й се споменаваше името на бившата й приятелка, обезсърчаваше всеки намек за нея. Само веднъж всъщност Джун бе казала категорично:

— Отдавна й простих. И страшно се радвам, че е независима сега…

Когато получи картичката от Соумс, Джолиън каза на прислужницата — защото не понасяше икономи:

— Поканете го в кабинета, моля, и кажете, че ще дойда след една минута.

После се обърна към Холи и запита:

— Спомняш ли си „дамата в сиво“, която ти бе давала едно време уроци по музика?

— Да, разбира се. Защо? Да не е дошла?

Джолиън поклати глава, смени платнената си работна блуза със сако и замълча, разсъдил изведнъж, че подобни истории не са за тия младежки уши. После, насмешлив и неуверен, тръгна към кабинета.

Застанали до стъклената врата, двама души гледаха дъба зад терасата — единият възрастен, другият млад. „Кое е това момче? — запита се Джолиън. — Те нямаха деца.“

Възрастният се обърна. В срещата на тия двама Форсайтови от второто поколение — много по-изтънчено и превзето от първото — в къщата, построена за единия, а притежавана и обитавана от другия, пролича лека отбранителност, прикрита зад явен стремеж към сърдечност. „Дали е дошъл заради жена си?“ — помисли Джолиън. А Соумс: „Как да започна?“ Докато Вал, доведен за стопяване на леда, наблюдаваше нехайно изпод гъстите си черни ресници тоя „брадат приятел“.

— Доведох Вал Дарти — каза Соумс. — Племенника ми. Тия дни заминава за Оксфорд и реших, че ще бъде добре да се запознае с вашия син.

— О, съжалявам. Джоли не е в къщи. В кой колеж ще бъдете?

— В Би Ен Си^[5] — отвърна Вал.

— Джоли е в Дома^[6], но с удоволствие ще ви посети.

— Ужасно много ви благодаря.

— В къщи е Холи. Ако можете да се разберете с братовчедка вместо с братовчед, тя ще ви разведе. Ще я намерите в хола. Тъкмо я рисувах.

С повторно: „Ужасно много ви благодаря!“ Вал изчезна, оставяйки двамата братовчеди пред неразтопения лед.

— Видях ваши картини на акварелната изложба — каза Соумс.

Джолиън премигна. От двайсет и шест години насам той не поддържаше никакви връзки със своите Форсайтови роднини и те си оставаха в съзнанието му свързани с картините „Дарби“ на Фрит^[7] и с репродукциите на Лендсиър^[8]. От Джун бе чувал, че Соумс минава за добър познавач, а това още повече влошаваше положението. Усети и някакво странно отвращение.

— Отдавна не съм ви виждал — каза той.

— Да — отвърна Соумс, почти без да отвори уста. — Откакто… всъщност точно за това дойдох. Казаха ми, че вие сте неин пълномощник.

Джолиън кимна.

— Дванайсет години са много време — продължи неочаквано Соумс. — Вече… вече ми дотегна.

Джолиън не намери по-подходящ отговор от:

— Няма ли да запушите?

— Не, благодаря.

Джолиън запали цигара.

— Искам да си възвърна свободата — заяви рязко Соумс.

— Аз не се срещам с нея — промълви Джолиън през дима на цигарата.

— Но предполагам, че знаете къде живее?

Джолиън кимна. Не възнамеряваше да съобщи адреса й без нейно позволение. Соумс отгатна, както изглежда, мисълта му.

— Не ми трябва адресът й — каза той; — зная го.

— А какво точно желаете?

— Тя ме напусна. Желая да се разведа.

— Малко сте позакъснели, струва ми се.

— Да — отвърна Соумс. И замълча.

— Не разбирам много от тия неща… или поне ги забравих — усмихна се пресилено Джолиън. Сам той бе чакал, докато смъртта го разведе с първата мисис Джолиън. — Искате да я видя във връзка с тоя въпрос, така ли?

Соумс вдигна поглед към братовчед си.

— Предполагам, че има приятел?

Джолиън сви рамене:

— Нямам понятие. Според мене всеки от вас е могъл да живее така, като че другият е мъртъв. Нищо необичайно в такива случаи.

Соумс се обърна към прозореца. Рано окапали листа застилаха вече терасата, търкаляни от вятъра. Джолиън видя Холи и Вал Дарти през тревата към конюшните. „Няма да бягам със заека и да гоня с кучетата — помисли той. — Трябва да бъда на нейна страна. Това би желал и баща ми.“ И за миг му се стори, че зърна в старото кресло зад Соумс фигурата на баща си, седнал с кръстосани колене, с Таймс в ръка. Видението изчезна.

— Баща ми я обичаше — промълви той.

— Не разбирам нещо — отговори Соумс, без да се обърне. — Тя създаде неприятности на дъщеря ви Джун; създаде неприятности на всички. Аз й давах всичко, каквото пожелае. Щях да й… простя, но тя предпочете да ме напусне.

Съчувствието на Джолиън беше потушено от звука на този глух глас. Какво у този човек го отблъскваше и не му позволяваше да го съжали?

— Мога да я видя, ако желаете — каза той. — Предполагам, че тя ще бъде доволна да се разведе; но все пак не зная.

Соумс кимна.

— Да, моля ви се. Както казах, зная къде живее, но нямам желание да я видя.

Езикът му мина по устните, сякаш бяха пресъхнали.

— Да пием ли чай? — попита Джолиън. Но преглътна думите: „И да разгледаме къщата?“

Тръгна пръв към входа. Позвъни да донесат чай, после отиде до триножника си — да обърне картината към стената. Не можеше да се помири с мисълта да я види Соумс, застанал насред просторната стая, построена някога нарочно, за да има достатъчно място за собствената му колекция. В лицето на братовчед си, в неуловимата семейна прилика между двамата и в това упорито, затворено, съсредоточено изражение Джолиън съзря нещо, което го накара да помисли: „Този приятел няма никога да забрави… нито да се издаде. Нещастник!“