Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (80)

Свое

За много неща трябваше да се погрижи през тая нощ и през целия следващ ден. Телеграмата, получена на закуска, го успокои за състоянието на Анет и той замина за Рединг с последния влак. Емили го изпрати с целувка по челото и с думи, които още звучаха в ушите му:

— Не зная какво бих сторила без тебе, милото ми момче.

У дома си пристигна в полунощ. Времето се бе променило, станало бе пак по-меко, сякаш си отдъхваше, след като си бе изпълнило задачата — изпратило бе един Форсайт да даде сметка за своя живот. Втора телеграма, получена по време на вечерята, бе потвърдила добрите новини за Анет; затова, вместо да се прибере направо, Соумс мина през обляната от лунното сияние градина и отиде до плаващата къщичка. Чудесно можеше да пренощува и тук. Страшно уморен, легна на дивана, както беше с шубата, и заспа. Събуди се наскоро след разсъмване, качи се на палубата, застана до парапета и загледа към запад, където реката правеше голям завой през гората. Усетът за природна красота у Соумс беше странно еднакъв с тоя на прадедите му фермери — изпитваше съжаление, ако я няма, малко по-изострено и изтънчено, разбира се, поради познанията му по пейзажна живопис. Но зазоряването притежава магията да обогати и най-прозаичното въображение; и Соумс се развълнува. Под тази далечна, студена светлина познатата река беше сякаш от друг мир, където човек не е стъпвал, недействителен като чужд, случайно зърнат бряг. Цветът й не беше познатият всеизвестен цвят, не беше изобщо никакъв цвят; очертанията й бяха и призрачни, и ясни; тишината й замайваше; от нея не лъхаше никакъв мирис. Не би могъл да каже защо го развълнува; може би само защото се чувстваше така самотен пред нея, без близки, без притежания. В такъв мир може би блуждае сега баща му, така различен от тоя, който бе напуснал. А, за да се изплъзне от това видение, Соумс се замисли кой ли художник би могъл да го предаде. Светлосивата вода напомняше… напомняше корем на риба! Можеше ли този свят, който съзерцаваше сега, да е все частна собственост, с изключение на водата… а и тя дори беше отведена в тръби! Нямаше дърво, храст, стръкче трева, птица или звяр, една риба дори, която да не е ничие притежание. И всичко това е било някога джунгла, тресавище и вода, където приказни същества са скитали и воювали, а човекът не е съществувал дори за да ги назове; гниеща, буйна растителност се е разстилала там, където високи, грижливо засадени гори се спускат сега към реката, а забулените в блатна мараня тръстики на отвъдния бряг са покривали всички пасища! Е, добре! Стъпили бяха на всичко това, подредили го бяха, сложили му бяха надписи, затворили го бяха в адвокатска кантора. И добре бяха сторили. Но случваше се понякога, както днес, призракът на миналото да се върне, да заскита и да нашепне на случайно събудилия се човек: „От моята волна самота изхождате всички, в нея един ден ще се върнете всички!“

Почувствал студа и прозрачната заплаха на тоя мир — за него нов, но всъщност толкова стар, от никого непритежаван мир, дошъл да посети лоното на своето минало, — Соумс слезе да си направи чай на спиртника. Изпи го, взе хартия и мастило и написа две съобщения.

„На 20 този месец, в дома на Парк Лейн, почина Джеймс Форсайт, в деветдесет и първата си година. Погребението е в 12 часа, на 24, в Хайгейт. Молба да не се носят цветя.“

 

„На 20 този месец в Шелдън, Мейпълдърм, Анет, съпруга на Соумс Форсайт, роди дъщеря.“

А по-долу на попивателната написа „син“.

В осем часа сутринта, в обикновен есенен ден, той тръгна към дома си. Храстите на отсрещния бряг се подаваха, кръгли и ярки, през млечнобялата мъгла; синкав дим се извисяваше право нагоре; гълъби гукаха и чистеха перата си на слънце.

Той се промъкна в свята баня, изкъпа се, обръсна се, облече чисто бельо и черен костюм.

Когато слезе долу, мадам Ламот започваше закуската си.

— Не ми казвайте нищо! — и му стисна ръка. — Анет е много добре. Но докторът твърди, че не ще има вече деца. Знаехте ли? — Соумс кимна. — Жалко. Mais la petite est aborable. Di café?^[1]

Соумс се постара да се отдели колкото се може по-бързо от нея. Видът й го оскърбяваше — солидна, спокойна, бърза, ясна… французойка. Не понасяше нейните гласни, нейното „р“; ядоса се от начина, по който го погледна — сякаш по негова вина Анет не ще може да му роди син! По негово вина! Ядоса го дири баналното й възхищение от дъщерята, която още не беше видял.

Странно как отбягваше тази среща със съпругата и детето си.

Би трябвало да се допусне, че ще се втурне още в първия миг. Напротив — изпитваше просто физически страх от него… този мъчнозадоволим собственик. Страхуваше се от чувствата на Анет към него, виновника за страданията й, страхуваше се да види бебето, страхуваше се да не издаде разочарованието си от настоящето… и бъдещето.

Цял час се разхожда из гостната, преди да събере смелост, за да се качи по стълбите и да почука на вратата на стаята им.

Отвори му мадам Ламот.

— О! Идвате най-после! Elle vous attend!^[2]

Направи му път и Соумс влезе със своята безшумна походка, със стиснати устни и плах поглед.

Анет лежеше, много бледа, много мила. Бебето беше скрито някъде; не можа да го види. Отиде до леглото и, внезапно развълнуван, се наведе и я целуна по челото.

— Ето те и теб, Соумс — прошепна тя. — Не съм толкова зле вече. Но ужасно, ужасно се измъчих. Доволна съм, че не ще имам вече деца. О, толкова се мъчих!

Соумс стоеше мълчаливо и милваше ръката й; ни една нежна, ни една утешителна дума не му идваше наум; само помисли: „Английска девойка не би казала такова нещо!“ В този миг той разбра съвършено ясно, че никога не ще бъдат близки по дух и сърце. Купил я бе като предмет от колекцията си… нищо повече! Думите на Джолиън изникнаха в паметта му: „Предполагам, че се радвате да се освободите от примката.“ Да, освободил се бе! Но дали не бе си я надянал отново?

— Ще трябва добре да те храним — каза той. — Да се засилиш по-скоро.

— Искаш ли да видиш малката, Соумс? Тя спи.

— Разбира се — отвърна той. Мина от другата страна на леглото и погледна. В първия миг видя само това, което очакваше да види — едно бебе. Но, докато го гледаше как диша и движи в съня си твоите тънички черти, то придоби свой личен образ, превърна се в картина, в нещо, което може винаги да познае; не беше отблъскващо, а странно трогателно, напомняше неразцъфнал цветец. Косичката му беше тъмна. Соумс го докосна — искаше да види очите. Те се отвориха. Бяха тъмни… не можа да различи сини или кафяви. Попремигнаха, загледаха втренчено, сънни и дълбоки. И той усети изведнъж, че сърцето му странно се стопли и разтвори.

— Ma petite fleur — каза нежно Анет.

— Фльор! — повтори Соумс. — Фльор! Така ще я наречем.

Усети как в душата му се пробуди ликуване и чувство за ново притежание.

Да! Това беше… нещо свое!