Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (95)

Бащи и дъщери

Останала без жена си и сина си поради испанската разходка, Джолиън намери, че самотата в Робин Хил е непоносима. Философът, който има всичко, което желае, е твърде различен от философа, който го няма. Все пак, свикнал с мисълта — ако не и с факта — да се примирява, той би издържал може би, ако не беше дъщеря му Джун. Тя го сметна веднага за „проскубано пиле“ и го взе под свое покровителство. След като спаси набързо един пропаднал гравьор, за когото се грижеше, тя пристигна в Робин Хил две седмици след заминаването на Айрин и Джон. Джун живееше сега в Чизуик^[1], в малка къща с голямо ателие. Форсайтка от щастливите времена, поне по това, че нямаше никакви отговорности, тя се бе приспособила към намалените си доходи по начин, който задоволяваше и нея, и баща й. Тъй като наемът на галерията на Корк Стрийт, купена от баща й заради нея, беше равен на увеличения й данък върху дохода, въпросът се разреши много просто — тя не му пращаше вече наема. Можеше да се очаква, че след осемнайсетгодишно използване на чиста загуба галерията ще започне вече да носи печалба, така че за баща й нямаше да има никаква разлика. По този начин Джун имаше все още хиляда и двеста лири годишен доход, а като намали разходите си за храна и замени двете бедни белгийки с една по-бедна австрийка, оставаше й фактически същият излишък за поддържане на гении. След като прекара три дни в Робин Хил, тя отведе баща си в града. През тези три дни в Робин Хил откри тайната, която баща й пазеше от две години насам, и веднага реши да го лекува. За щастие познаваше най-подходящия човек за целта. Той бе направил чудо с Пол Пост — художника, изпреварил дори футуризма; ядоса се на баща си, защото бе вдигнал насмешливо вежди и защото не бе чувал нито за лекаря, нито за художника.

Никога няма да се излекува, разбира се, ако „не вярва“! А глупост беше да не вярва на човека, излекувал Пол Пост, който неотдавна бе заболял отново, защото се бе преуморил от работа или от разгулен живот. Най-важното у този лечител беше, че разчита на природата. Той изучавал специално естествените функции на организма и, ако у пациента му някоя от тези функции не е наред, предписвал отровата, която ще я предизвика — и готово! Джун беше голяма оптимистка. Ясно беше, че баща й не води природосъобразен живот в Робин Хил, и тя възнамеряваше да възстанови занемарените му функции. Чувстваше, че той не върви в крак с времето, а това е противоестествено; сърцето му имаше нужда от стимулиране. В малката къщица в Чизуик Джун и нейната австрийка — една признателна душа, така предана на Джун, задето я бе прибрала, че имаше опасност да умре от преумора — „стимулираха“ по най-различни начини Джолиън, подготвяйки го за лекуването. Но не успяха да отпуснат вдигнатите му вежди, защото австрийката го събуждаше в осем часа, тъкмо когато той заспиваше; а Джун му вземаше „Таймс“, тъй като било природонесъобразно да чете такива глупости, вместо да с интересува от „живота“. Той не преставаше никога наистина да се възхищава на нейната изобретателност, особено за вечерните часове. За негово добро, както заявяваше сама, макар баща й да подозираше, че тя извлича някаква облага от случая, Джун събираше у дома си „новия век“, представен от сателити на гениите; и „векът“ минаваше тържествено из ателието пред Джолиън във фокстрот или в по-смисления уан-степ, чийто ритъм беше в такова разногласие с музиката, че веждите на Джолиън просто изчезваха в косата от удивление пред изпитанието, наложено върху волята на танцуващите. Със съзнанието, че в редицата на акварелистите стои по-назад от всички претенденти за званието художник, той сядаше в най-тъмния кът и мислеше с изненада за ритъма, в който беше някога възпитан. А когато Джун довеждаше при него някоя девойка или младеж, се опитваше смирено да се издигне, доколкото му е възможно, до тяхното равнище, като си казваше: „Господи, колко съм скучен за тях!“ Наследил неизменната обич на баща си към младежите, все пак се изморяваше да разбира тяхното гледище. Но всичко това беше „стимулиращо“ и той не преставаше да се възхищава от неуморимия дух на дъщеря си. На събранията идваха понякога и самите гении с вирнат нос; Джун ги представяше веднага на баща си. Тя смяташе, че това е от изключителна полза за него, защото гениалността беше една естествена проява, която винаги му бе липсвала… Така мислеше тя, въпреки всичката си любов.

Уверен, колкото това е възможно за един мъж, че тя е негова дъщеря, Джолиън често се чудеше откъде се бе взела — с червеникавозлатиста коса, започнала съвсем особено да посивява; с откровеното бойко лице, така различно от неговата затворена, изтънчена физиономия; с дребничка, лека фигурка, когато сам той и повечето Форсайтови бяха високи. Започваше да размишлява за произхода на родовете и се питаше дали е датчанка или келтка. Келтка, решаваше той, по своята бойкост, по слабостта си към панделки и широки предмети. Не би било преувеличено да кажем, че той я предпочиташе пред „Века“, който я заобикаляше, при все че повечето бяха млади хора. Джун започна обаче да проявява прекалено внимание към зъбите му — останали му бяха все още някои от тия естествени „функции“. Нейният зъболекар откри веднага „чиста култура на staphylococcus aureus“ (който можеше да предизвика, разбира се, възпаление на венците) и поиска да му извади всичките зъби, като го снабди с два комплекта неестествени функции. Вродената упоритост на Джолиън настръхна и той изложи още същата вечер в ателието възраженията си. Никога досега не бе имал възпаление на венците, а собствените му зъби щяха да изтраят, колкото и самият той. Разбира се, заяви Джун, ще изтраят до края на живота му, ако не ги извади; но ако има повече зъби, сърцето му ще закрепне и той ще живее по-дълго. Това упорство — каза тя — беше показателно за цялото му държание. Той се отпускаше; а трябваше да се бори. Кога смята да отиде при човека, който бе излекувал Пол Пост? Джолиън отвърна, че много съжалява, но действително не възнамерява да отиде. Джун се възмути. Пондридж, тоест лекарят — каза тя, — бил такъв прекрасен човек, а с такава мъка можел да свърже двата края или да убеди хората в правотата на теориите си. Тъкмо това равнодушие и тия предразсъдъци, които проявявал баща й, му пречели да напредне. А би било чудесно и за двамата да се видят!

— Виждам! — каза Джолиън, — че искаш да убиеш с един куршум два заека.

— Тоест да ги излекувам! — извика Джун.

— Няма разлика, мила.

Джун се възмути. Несправедливо беше да говори така, преди да е опитал.

Джолиън възрази, че надали ще има възможност да се изкаже, след като опита.

— Татко — извика Джун, — ти си безнадежден.

— Съвършено вярно — отвърна Джолиън, — и желая да остана колкото е възможно по-дълго време безнадежден. Оставям злото да спи под камък, мила моя. А то спи засега.

— Това значи да не подпомагаш науката — отвърна Джун. — Ти нямаш представа колко предан е Пондридж. За него науката стои на първо място.

— Както мистър Пол Пост поставя поставя изкуството си, нали? — отвърна Джолиън, като изпусна кълбо дим от меката папируса, която му разрешаваха. — Изкуството за самото изкуство… науката за самата наука. Познавам тази възторжена егоцентрична природа. Окото няма да им мигне жив да те нарежат на масата за дисекция. Но аз съм Форсайт, Джун, и не мога да се възхитя от тях.

— Татко — заяви Джун, — ако знаеше само колко старомодно звучат тия думи! Никой в наши дни не може да си позволи подобно безразличие.

— Страхувам се — промълви усмихнато Джолиън, — че това е единствената естествена функция, с която мистър Пондридж не ще има нужда да ме снабди. Ние се раждаме крайни или умерени, мила, макар, че ако ми позволиш да се изразя така, половината от тия, които се смятат днес за крайни, са всъщност твърде уморени. Аз съм достатъчно добре за годините си и не бива да търся нищо повече.

Джун замълча, защото отдавна знаеше от опит колко непреклонна е любезната упоритост на баща й, когато става въпрос за личната му свобода на действие.

Джолиън сам не разбра как се бе увлякъл да проговори пред нея защо Айрин бе отвела Джон в Испания, като се имаше предвид, че нямаше особено доверие в сдържаността на дъщеря си. Джун се замисли, след което между нея и баща й избухна един почти рязък спор, при който Джолиън съзря отново разликата между дейния нрав на дъщеря му и пасивността на жена му. Долови дори, че между тях все още съществува леко огорчение от далечната борба за Филип Босини, в която пасивното начало така знаменателно бе възтържествувало над активното.

Според Джун беше проява на глупост и дори на малодушие да крият миналото от Джон. Нарече го чист опортюнизъм.

— Който — възрази меко Джолиън — е творческото начало в действителния живот, мила.

— О! — извика Джун. — Ти всъщност не я защитаваш, татко, задето не казва на Джон. Ако зависеше от теб, бих му казал.

— Може би, но само защото зная, че той ще научи сам, а то е по-лошо, отколкото ако му го съобщим ние.

— Тогава защо не му кажете вие? Пак „за да спи зло под камък“.

— Мила моя — каза Джолиън, — за нищо на света не бих постъпил против инстинкта на Айрин. Джон е неин син.

— Както и твой! — избухна Джун.

— Може ли да се сравни бащиния инстинкт с този на майката?

— Е, добре, аз пък мисля, че постъпвате малодушно.

— Предполагам — отвърна Джолиън. — Предполагам.

Това беше всичко, което можа да измъкне от него; но въпросът продължи да измъчва съзнанието й. Тя не понасяше „злото под камък“. И изпитваше потаен стремеж да тикне въпроса към разрешение. Трябваше да каже на Джон, та или чувството му да увехне, още едва напъпило, или, въпреки миналото, да разцъфти и да даде плод. Тя реши да види Фльор, за да добие лична преценка. А веднъж решила нещо, Джун смяташе деликатността за не особено важно съображение. В края на краищата тя беше племенница на Соумс, и двамата се интересуваха от картини. Ще отиде да му каже, че би трябвало да купи нещо от Пол Пост или, може би, някаква скулптура от Борис Струмоловски; нямаше да спомене, разбира се, на баща си. Отиде в следния неделен ден; имаше такова решително изражение, че мъчно можа да наеме файтон на гарата в Рединг. Околностите на реката бяха прекрасни в тия дни на собствения й месец^[2] и Джун почувства почти болезнено тяхната прелест. Прекарала живота си, без да узнае какво е любовно уединение, тя беше влюбена до безумие в природната красота. Когато наближи красивия кът, където Соумс се бе настанил, изпрати обратно файтона, защото желаеше, след като приключи работата си, да се порадва на бистрата вода и на гората. Така че пред входа на дома му пристигна пеша и предаде лично картичката си. Когато нервите й не трепваха, разбираше, че е тръгнала по пътя на най-лекото съпротивление, не от благороден дълг. Въведоха я в гостната, която — макар и не в неин стил — се отличаваше с разкошна изисканост. Докато си мислеше: „Прекалено добър вкус… прекалено много украшения“, тя зърна в едно старинно огледало с полирана рамка фигурата на девойка, която излизаше откъм терасата. С бяла рокля, с бели рози в ръка, отразена в сребристосивото езеро на стъклото, девойката приличаше на видение, сякаш някой прелестен дух бе долетял от зелената градина.

— Добър ден — поздрави Джун, като се обърна. — Аз съм племенница на баща ви.

— О, да; видях ви в сладкарницата.

— С по-малкия ми природен брат. Тук ли е баща ви?

— Ей сега ще се върне. Излезе да се поразходи.

Джун сви леко сините и очи и вирна решителната брадичка.

— Вие се казвате Фльор, нали? Чувах за вас от Холи. Как ви се струва Джон?

Девойката вдигна розите, които държеше в ръка, погледна я и отговори спокойно:

— Много мило момче.

— Никак не прилича на мене, нито на Холи, нали?

— Никак.

„Хладнокръвна“ — помисли Джун.

А девойката каза ненадейно:

— Бих желала да ми кажете защо нашите семейства не се разбират.

Джун бе посъветвала баща си да отговори на този въпрос, но, когато го зададоха на нея, замълча: било защото девойката се опитваше да й изтръгне нещо, било защото човек не върши винаги това, което препоръчва на теория.

— Знаете ли — продължи девойката, — най-сигурният път някой да научи една тайна е да я скриете от него. Баща ми казва, че било някаква разпра за собственост. Аз не му вярвам: ние сме толкова богати, колкото и те. Не може семействата ни да са били такива burgeois.^[3]

Джун се изчерви. Почувства се оскърбена, че тази дума бе изречена за дядо й и баща й.

— Дядо ми — отвърна тя — беше толкова щедър, както и баща ми; нито един от двамата не може да бъде наречен burgeois.

— Добре, какво е било тогава? — настоя девойката. Разбрала, че тази млада Форсайт смята да получи каквото иска, Джун реши веднага да я изпревари, като научи сама нещо от нея.

— Защо искате да узнаете?

Девойката помириса розите.

— Просто защото не ми казват.

— Добре, за собственост е било наистина; но има разни видове собственост.

— Още по-зле. Сега вече непременно трябва да узная.

Решителното личице на Джун трепна. Косите й се бяха разпилели изпод кръглото кепе. Изглеждаше съвсем млада, сякаш срещата им я бе подмладила.

— Слушайте — отвърна тя, — аз видях, че вие изпуснахте нарочно кърпичката си. Има ли нещо между вас и Джон? Ако има, „изпуснете“ и него.

Девойката пребледня, но се усмихна.

— Ако имаше нещо, не по този начин, във всеки случай, бихте ме принудили да се откажа.

При този смел отговор Джун подаде ръка:

— Харесвате ми; но не обичам баща ви; никога не съм го обичала. Можем да бъдем откровени.

— Това ли дойдохте да ми кажете?

Джун се засмя.

— Не, дойдох да видя вас.

— Много мило от ваша страна.

Девойката умееше да парира ударите.

— Моите години са два пъти и половина повече от вашите — каза Джун, — но напълно ви съчувствам. Ужасно е да не постигнеш, каквото желаеш.

Девойката пак се усмихна:

— Все пак мисля, че трябва да ми разкажете.

Как държи на своето това дете!

— Тайната не е моя. Но ще видя какво бих могла да сторя; защото смятам, че и вие, и Джон трябва да узнаете. А сега ще ви кажа сбогом.

— Няма ли да дочакате татко?

Джун поклати глава.

— Как мога да мина на другия бряг?

— Ще ви отведа с лодката.

— Слушайте — заяви, без да мисли Джун, — елате при мене при следното си идване в Лондон. Ето адреса ми. Обикновено имам гости вечер — млади хора. Но на ваше място не бих казала на баща си.

Девойката кимна.

Докато я наблюдаваше как натиска веслата, Джун мислеше: „Страшно хубавичка и добре сложена. Никога не съм предполагала, че Соумс може да има такава дъщеря. Чудесна двойка биха били с Джон.“

Инстинктът за единение, незадоволен у самата нея, беше винаги буден в Джун. Тя остана да погледа как Фльор се връща с лодката, как оставя едното весло, за да й помаха за сбогом; после тръгна уморено, с наболяло сърце между ливадите и реката. Младостта търси младост, както водните кончета се гонят едни други, пронизвани от любовта като от слънчеви лъчи. А нейната младост! Толкова отдавна беше… когато заедно с Фил… И след това? Нищо… У никого не намери, каквото търсеше. И проигра всичко. Но каква примка бе затегната около тези две млади същества, ако наистина са влюбени, както предполага Холи… както баща й, Айрин и дори самият Соумс се страхуват! Каква примка и каква преграда! И стремежът към бъдещето, и презрението към миналото — двете действени начала в живота — се съживиха в сърцето на тази, която винаги бе смятала, че собствените ни желания са по-важни от чуждите нежелания. Застанала за миг на брега в топлата лятна тишина, тя загледа водните лилии, листата на върбите, плуващите риби; вдъхна мириса на трева и ливадник и се запита как би могла да накара всички да бъдат щастливи. Джон и Фльор! Две малки „проскубани пилета“… очарователни, пухкави, жълтички пилета! Жалко! Непременно трябваше да стори нещо! Такива положения не бива да се търпят. Тя продължи пътя си и стигна, запотена и сърдита, до някаква гара.

Вечерта, вярна на склонността си да действува направо, заради която мнозина я обикваха, каза на баща си:

— Татко, ходих да видя малката Фльор. Според мен тя е много привлекателна. Не смяташ ли, че не е разумно да си крием главите като щраусите?

Джолиън остави смаян ечемичения чай и взе да рони хляба си.

— Тъкмо това правиш ти — отвърна той. — Помниш ли чия дъщеря е Фльор?

— Не може ли мъртвото минало да погребе своите мъртъвци^[4]?

Джолиън стана.

— Има неща, които не се погребват.

— Не съм съгласна — възрази Джун. — Тъкмо това пречи на всяко щастие и напредък. Вие не разбирате днешното време, татко. То не се интересува от отживелици. Защо смятате, че е толкова важно дали Джон ще узнае нещо за майка си? Кой обръща сега внимание на подобни неща? Законите на брака са и днес точно такива, каквито бяха, когато Соумс и Айрин не можеха да получат развод, та трябваше да се намесиш ти. Ние сме напреднали, а законите — не. Затова никой не иска и да ги знае. Брак без прилична възможност за разтрогване е само робовладелство; а човек не бива да владее човека. Това е ясно вече на всички. Какво значение има дали Айрин е нарушила един отживял закон?

— Не на мен се пада да възразявам в случая — отвърна Джолиън; — но въпросът не е в това. Тук става дума за човешки чувства.

— Разбира се — извика Джун. — За чувствата на тия две млади същества.

— Мила — каза малко раздразнено Джолиън, — говориш глупости.

— Не говоря глупости. Защо, ако наистина са влюбени един в друг, трябва да бъдат нещастни. Заради миналото?

— Ти не си изживяла това минало. Аз съм… Чрез чувствата на жена ми; чрез собствените си нерви и въображение, както може да го изживее само един предан съпруг.

Джун също стана и започна да се разхожда неспокойно из стаята.

— Бих те разбрала по-добре — заяви изведнъж тя, — ако девойчето беше дъщеря на Филип Босини. Айрин го обичаше. Но никога не е обичала Соумс.

Джолиън издаде някакъв странен, глух звук — с какъвто италианска селянка подкарва мулето си. Сърцето му туптеше бурно, но той не му обръщаше внимание, изцяло погълнат от чувства.

— Това показва колко малко разбираш. Нито аз, нито Джон, доколкото го познаваме, бихме осъдили едно любовно минало. Става дума за безчовечността на един брак без любов. Тази девойка е дъщеря на човека, насилил някога майката на Джон като робиня. Ти не можеш да премахнеш този призрак; и не се опитвай, Джун! Искаш от нас да видим Джон с плътта и кръвта на този човек, обладал някога неговата майка против волята й. Няма смисъл да говорим със заобикалки: желая да изясним въпроса веднъж завинаги. Но сега не бива да говоря повече, за да не мисля за това цяла нощ.

И, като притисна с ръка сърцето си, Джолиън обърна гръб на дъщеря си и загледа Темза.

Джун, която по природа не можеше да види стършелово гнездо и да не си навре главата в него, беше сериозно разтревожена. Отиде и плъзна ръка под лакътя на баща си. Макар и убедена, че той е не е прав, беше все пак дълбоко развълнувана от факта, че тази тема е вредна за него. Потърка буза в рамото му и не каза нищо.

 

След като откара през реката своята по-голяма братовчедка, Фльор не слезе веднага на брега, където имаше слънце. Спокойната прелест на следобеда очарова за момент девойката, не особено склонна към отвлечен и поетичен размисъл. В ливадата отвъд пясъка, където оставяше обикновено лодката си, косачка, теглена от сив кон, бе започнала ранна коситба. Тя гледаше като омагьосана как откосите, така гладни и свежи наглед, падат през и зад леките колела. Тракането и свистенето се сливаха с шепота на тополите и върбите и гукането на дивите гълъби в истинска речна песен. А покрай лодката, в дълбоката зелена вода, водорасли се виеха, повдигани от течението, като жълти змии; пъстри крави дремеха на сянка и помахваха лениво с опашка. Ден за мечтание. Тя извади писмата на Джон — не някакви цветисти излияния, а разказ за видяното и преживяното, изпълнени с мил и тъжен копнеж и завършващи неизменно с „Твой предан Дж.“ Фльор не беше сантиментална, желанията й винаги бяха ясни и определени; но, доколкото можеше да има поетичност в дъщерята на Соумс и Анет, през тези седмици на чакане тя беше изцяло съсредоточена около спомените за Джон. Те бяха в тревата и в цъфналите дървета, в цветята и в течащата река. Усещаше Джон в уханието, което поглъщаше с вирнатото си носле. Звездите я убеждаваха, че е до него насред картата на Испания, а росните паяжини в ранното утро, искрящата мараня, предвестник на деня в градината долу, олицетворяваха за нея Джон.

Докато четеше писмата му, два бели лебеда минаха величествено покрай лодката, последвани от своята челяд, шест малки лебеда в една редица, на равни разстояние между всяка глава и опашка — флотилия от сиви миноноски. Фльор прибра писмата, взе отново веслата и загреба към пристана. Когато тръгна през моравата, се запита дали трябва да каже на баща си за посещението на Джун.

Ако научи от иконома, може да му се стори странно, че не му е казала. Освен това така й се удаваше отново случай да изтръгне от него обяснение за враждата. Затова излезе на шосето да го посрещне.

Соумс бе отишъл да прегледа едно празно място, където местните власти възнамеряваха да построят санаториум за гръдноболни. Верен на своя вечен индивидуализъм, той не взимаше участие в местното управление; задоволяваше се само да плаща непрестанно увеличаващите се данъци. Но не можеше да остане безразличен към този нов и опасен план. Мястото беше на по-малко от половин миля до собствения му дом. Той споделяше напълно мнението, че страната трябва да се бори с туберкулозата; но не на това място. Това може да стане по-далеко. Зае всъщност поведение, присъщо на всички Форсайтови: чуждите болести не го засягат, а държавата трябва да изпълнява функциите си без ущърб на естествените предимства, който той е спечелил или наследил. Франси, най-свободомислещата Форсайт от неговото поколение (като се изключи може би оня приятел Джолиън), го бе попитала веднъж с коварното си езиче:

— Видял ли си името Форсайт в някоя благотворителна подписка, Соумс?

Както и да е, един санаториум би опропастил околността и Соумс щеше да подпише, разбира се, изложението против строежа. И, както се връщаше с това току-що взето решение, видя Фльор.

Тя проявяваше напоследък повече обич към него и той се чувстваше просто подмладен от спокойните дни, който прекара с нея това лято. Анет сновеше непрекъснато до града ту за едно, ту за друго, така че той оставаше сам с Фльор, колкото му се иска. Вярно е, че младият Монт бе придобил навика да идва с мотоциклета си почти през ден. Обръснал бе, слава богу, ония четчици за зъби на горната устна и не приличаше вече на шарлатанин! Една приятелка на Фльор, която им гостуваше, и един — двама млади съседи танцуваха вечер заедно с дъщеря му под звуците на електрическа пианола, която изпълняваше без ничия помощ фокстроти, блестейки удивително с полираните си звънки стени. И Анет се плъзгаше от време на време по паркета в обятията на някой от младите хора. А Соумс, вирнал нос пред вратата на гостната, спираше да ги погледа, в очакване да долови усмивка от Фльор; после се връщаше в креслото си край камината в гостната да прелиства Таймс или някакъв колекционерски каталог. Но, колкото и да напрягаше вечно бдителния си поглед, не съзираше по нищо дали Фльор помни своя каприз.

Когато се срещнаха на прашното шосе, той я улови под ръка.

— Знаеш ли кой дойде да те види, татко? Само че не те дочака. Отгатни!

— Не мога да отгатвам — отвърна неловко Соумс. — Кой?

— Племенницата ти Джун Форсайт.

Соумс стисна неволно ръката й.

— За какво съм й дотрябвал?

— Не зная. Това е все пак едно нарушение на враждата, нали?

— Враждата ли. Коя вражда?

— Която съществува във въображението ти, мили.

Соумс пусна ръката й. Подиграваше ли се тя, или мислеше, че ще го накара да заговори?

— Навярно е искала да ми предложи някоя картина — каза най-после той.

— Надали. Може би просто от роднински чувства.

— Та тя е само дъщеря на мой пръв братовчед — измърмори Соумс.

— И то на врага ти.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Извинявай, мили; мислех, че ти е враг.

— Враг! — повтори Соумс. — Това е стара история. Не знам от къде си научила тези неща.

— От Джун Форсайт.

Отговорът й хрумна изведнъж: ако баща й предположи, че тя знае или скоро ще научи, може би ще й каже сам.

Соумс се смая; но Фльор бе подценила предпазливостта и твърдостта му.

— Защо ми досаждаш — отвърна студено той, — щом знаеш?

Фльор разбра, че бе надхвърлила целта си.

— Не искам да ти досаждам, мили. Защо ми е наистина, както казваш, да зная повече? Защо ми е изобщо да зная тази „мъничка тайна“… Je m’en fiche!^[5] — както казва Профон.

— Тоя хлапак! — промълви замислено Соумс.

Тоя глупак играеше това лято значителна, макар и невидима роля — защото не се бе мяркал вече. От оня неделен ден, когато Фльор го бе показала на баща си как се промъква през градината, Соумс неведнъж бе мислил за него, и то винаги във връзка с Анет, без друго основание освен това, че тя изглеждаше много по-красива напоследък. Владелческият инстинкт, по-изтънчен, по-гъвкав и не така взискателен след войната, потискаше всички опасения. Както човек съзерцава една приятна и спокойна американска река, като знае, че някой алигатор се таи навярно в тинята, вирнал своята неразличима от коренищата глава, така и Соумс съзерцаваше подсъзнателно мосю Профон, но отказваше да види нещо повече от едва доловимата му муцуна. През тия години от своя живот той имаше всъщност всичко, каквото би могъл да желае, и беше почти толкова щастлив, колкото нравът му позволяваше. Чувствеността му беше успокоена; нежността бе намерила отдушник в привързаността му към дъщеря му; колекцията му беше прочута, парите — сигурно вложени; здравето му беше отлично, като се изключи някоя случайна чернодробна криза; не бе започнал още да се тревожи сериозно какво ли ни чака след смъртта, склонен да вярва, че нищо не ни чака. Приличаше на някоя от своите акации с позлатен ръб, а да изтърка златото от ръба, за види нещо, което би могъл и да не види, му се струваше, подсъзнателно, една порочна и упадъчна проява. Двете смачкани розови листенца — капризът на Фльор и муцуната на мосю Профон — ще се изгладят, ако ги притисне по-старателно.

Случаят, който се вмъква в живота и на най-осигурените Форсайтови, даде тази вечер ключа в ръцете на Фльор. Баща й слезе на вечеря без носна кърпа, а му се наложи да изтрие носа си.

— Аз ще ти донеса кърпичка, мили — каза Фльор и изтича горе.

Сашето, където потърси — много старо саше от избеляла коприна, — беше с две отделения: в едното бяха носните кърпи, в другото, което беше закопчано, имаше нещо плоско и твърдо. По някакъв детски порив Фльор го отвори. Тук имаше рамка с нейна снимка, като малко момиченце. Загледа я като омагьосана, както човек гледа собствения си образ. Снимката се плъзна в разтрепераните й пръсти и Фльор зърна под нея друг портрет. Поизтегли го още малко и видя лице, което й се стори познато. Лице на красива млада жена в старомодна вечерна рокля. Тя нагласи отново своята снимка върху другата, взе кърпичка и излезе. Едва когато излизаше, си припомни чие е лицето. Разбира се. Разбира се… майката на Джон! Откритието я порази. Тя се спря всред вихрушката от мисли. Разбира се! Бащата на Джон се е оженил за жената, която баща й е искал да вземе, може би я е отнел с измама. Уплашена да не би държанието й да издаде, че е открила тайната му, Фльор отказа да мисли повече и влезе в трапезарията, като размахваше копринената кърпичка.

— Избрах най-меката, татко.

— Хм! — промълви Соумс. — Тях употребявам само при хрема. Но все едно!

Цялата вечер мина за Фльор в размишления; припомни си изражението на баща си в сладкарницата — отчуждено, студено и интимно, странно изражение. Много трябва да е обичал тази жена, за да държи толкова време снимката й, след като я е изгубил. Безпощаден и практичен, умът й подцени отношенията на баща й към собствената й майка. Дали я бе обичал някога? Реши, че не. Джон беше син на жената, която той бе обичал истински. Нямаше защо да е недоволен тогава, че дъщеря му го обича; трябваше само да свикне с тази мисъл. Въздишка на облекчение се залута в гънките на нощницата, която тя навличаше през главата си.