Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Джоли в ролята на съдник

Собственическият инстинкт, така определено засегнат и подтикващ тия двамата представители на Форсайтовия род да се отърват от нещо, което вече не притежаваха, се проявяваше по това време все по-упорито в британския държавен организъм. Никълъс, отначало отрицателно настроен към войната, която можеше да засегне недвижимите имоти, бе започнал да твърди, че тия бури са една магарешки упорита пасмина, създаваха много разходи и колкото по-скоро ги вразумят, толкова по-добре. Той би им изпратил Уолсли[1]! Малко по-предвидлив от другите — а за това и най-богат от всички Форсайтови, — той бе разбрал, че Бултър не е подходящ — „чисто и просто бик, който тъпче на място, ако не вземат мерки, Лейдисмит ще падне“. Това беше още в началото на декември, така че, когато настъпи Черната седмица[2], той повтаряше постоянно: „Казах ли ви аз!“ През тая седмица на всеобщо униние, каквото нито един Форсайт не помнеше в своя живот, Никълъс най-младши мина през толкова обучения в така наречения „дяволски отряд“, че Никълъс младши се посъветва със семейния лекар за здравето на сина си и се разтревожи, като узна, че момчето е съвършено здраво. Синът му току-що бе завършил и, с доста разходи, приет в адвокатската кантора; затова за майката и бащата беше истински кошмар да си помислят, че той се е заел да усвоява военното изкуство тъкмо тогава, когато подобни познания можеха най-неочаквано да дотрябват на всеки цивилен. Дядото, разбира се осмиваше тия предположения, защото беше изцяло възпитан в разбиранията, че британските войни са незначителни и се водят от професионалисти, и изпитваше дълбоко недоверие към империалистическата политика, от която впрочем губеше, защото притежаваше акции „Де Биърс“, непрекъснато спадащи напоследък, а това беше предостатъчна жертва от страна на внук му.

В Оксфорд обаче преобладаваха други чувства. Възбуждението, свойствено за един младежки конгломерат, бе кристализирало постепенно през последните два месеца от семестъра, преди Черната седмица, в две явно противоположни групи. Нормалната младеж, в Англия винаги консервативно настроена, макар и да не се отнасяше много сериозно към събитията, настояваше бурно за борба докрай и здраво натупване на бурите. Вал Дарти се числеше, естествено, към тази по-многобройна група. Прогресивната младеж, по-малобройна, но по-шумна може би, беше за прекратяване на войната и даване автономия на бурите. До Черната седмица групите бяха все пак недооформени, противоречията — неизострени и споровете — чисто академични. Джоли беше от тия, които не знаеха къде да се причислят. Частица от присъщата на Джолиън старши любов към правдата не му позволяваше да бъде едностранчив. Освен това в неговата среда на „първите“ имаше един младеж от сектата „Танцуващ Исус“ с крайно напредничави убеждения и голям личен чар. Джоли се колебаеше. Баща му също нямаше установени възгледи и при все че — както подобава на двайсетгодишен младеж — Джоли наблюдаваше зорко баща си, като търсеше недостатъци, които още могат да се поправят, той виждаше все пак у него внушителност, придаваща особен блясък на неговото верую на насмешлива търпимост. Всеизвестно е, разбира се, че хората на изкуството са хамлетовци; това не бива да се забравя, дори когато се преценява собствен, любим баща. Но личното мнение на Джолиън, че „да си пъхаш носа, дето не те искат“ (както бяха постъпили колонизаторите), а след това „да използваш положението, докато стъпиш на врата на хората, не е много прилично поведение“, все едно дали е основателно, или не, се харесваше на сина му, който държеше за благородството. От друга страна, Джоли не понасяше тия, които неговата страна наричаше „смахнати“, а групата на Вал — „самохвалковци“; така че когато чукна черната седмица, Джоли още се люшкаше. Първо… второ… трето… заредиха се злокобните поражения при Стормберг, Магерсфонтейн, Колонзо[3]. Упоритата английска душа откликна на първия удар с: „Имаме Метюен[4]!“, на втория — с „Имаме Бултър!“, после гнетящото униние се ожесточи. И Джоли си каза: „Не, дявол да го вземе! Трябва да сдрусаме тия простаци, все едно имаме ли, или нямаме право!“ Ако имаше възможност да узнае, щеше да види, че така мисли и баща му.

В следния неделен ден, последен от семестъра, Джоли бе поканен на гуляй от „един от първите“. След втората наздравица — „за Булър и за поражението на бурите“, пийнал порядъчно бургундско — той забеляза, че Вал Дарти, също поканен, го гледа ухилено и казва нещо на съседа си. Джоли беше сигурен, че говори нещо обидно за него. При все че беше последният младеж, който би пожелал да привлече вниманието или да предизвика скандал, той се изчерви и стисна устни. Необяснимата вражда, която изпитваше винаги към своя втори братовчед, се засили изведнъж. „Много добре! — каза си той; почакай малко, приятелю!“ Пийнал, според обичая на студентските гуляи, малко повече, отколкото трябва, щом се намери насаме с Вал, той го побутна по ръкава.

— Какво разправяше преди малко за мене?

— Нима не мога да казвам каквото си искам?

— Не.

— Добре тогава, казвах, че си бурофил… което е вярно.

— Лъжеш.

— Искаш да се бием ли?

— Разбира се; само че не тук, а в градината.

— Добре. Да вървим.

Тръгнаха, поглеждайки се косо, залитащи, но неотстъпчиви, прехвърлиха се през желязната ограда на градината. Острите й шипове скъсаха ръкава на Вал и отвлякоха вниманието му. Джоли пък мислеше, че ще се бият в двора на чужд колеж. А това не беше редно… Но все едно! Такова зверче!

Тръгнаха по тревата, намериха един тъмен кът и свалиха палтата си.

— Не си пиян, нали? — запита изведнъж Джоли. — Не могат да се бият хора, ако са пияни.

— Не повече от теб.

— Добре.

Без да си подадат ръка, те заеха веднага отбранителни пози. Бяха пили твърде много, та не можеха да се бият според правилата, затова внимаваха да заемат правилно положение, докато Джоли почти случайно удари Вал по носа. И изведнъж започна грозен, безогледен бой под гъстия мрак на старите дървета, без да има кой да им извика: „Почивка!“[5]. Най-после, пребити и запъхтени, се пуснаха и залитнаха настрани един от друг, когато някой им извика:

— Имената ви, млади господа?

При тоя спокоен въпрос под лампата на градинската врата, зададен сякаш от гласа на някое божество, хукнаха към оградата, прескочиха я и се запътиха към безлюдното кътче, откъдето бяха тръгнали да се бият. Там изтриха в полумрака запотените си лица и, без да си продумат, продължиха, на десетина крачки един от друг, към вратите на колежа. Излязоха мълчаливо. Вал тръгна по Брюери към Броуд, а Джоли — по уличката към Хай Стрийт. Все още замаян, той съжаляваше, че не бе проявил повече умение, и си припомняше всички контраудари и нокаути, които бе пропуснал да нанесе. Мисълта му се отклони към въображаемо сбиване, свършило различно от току-що приключилото, безкрайно доблестно, с шарфове и саби, с пристъпи и отбивания, както в страниците на неговия любим Дюма. Представяше си, че е едновременно Ла Мол, Арамис, Бюси, Шико и д’Артанян, но никак не си представяше Вал като Кокона, Брисак или Рошфор. Този приятел беше просто някакъв жалък братовчед, който не струваше колкото едно пале. Няма значение. Цапнал го бе веднъж — дваж. „Бурофил!“ Думата още го гризеше и в пламналата му глава се въртеше мисълта да се запише доброволец; ще препуска из Велдта[6], ще стреля безстрашно, а бурите ще бягат като зайци. Вдигна все още смъдящите си очи и видя звездите между покривите на Хай Стрийт, а себе си — легнал в Кару (кой го знае къде и какво е!), загърнат в одеяло, със заредена пушка и поглед, втренчен в звездното небе.

На сутринта имаше „ужасно“ главоболие, което излекува, както прилича на „един от първите“, като подложи глава на студения чучур, после си свари едно силно кафе, което не можа да изпие, а на обяд си наля малко хок[7]. Синината на бузата си обясни с баснята, че някакъв дивак се нахвърлил изневиделица върху му. За нищо на света нямаше да спомене за сбиването, защото, след като поразмисли, реши, че то никак не отговаряше на собствените му принципи.

На другия ден „слезе в града“ и отиде до Робин Хил. Вкъщи бяха само Джун и Холи, защото баща им бе заминал за Париж. През ваканцията Джоли беше неспокоен, не си намираше място, но не общуваше със сестрите си. Джун всъщност беше заета със своите „проскубани пилета“, които Джоли по правило не понасяше, особено оня Ерик Кобли и семейството му, „безнадеждно чужди хора“, които винаги се довличаха вкъщи през ваканцията. Между Холи и него съществуваше странна отчужденост; тя бе започнала сякаш да има собствени мнения, нещо съвършено… излишно. Порита злобно топка, поязди сърдито, съвсем сам, из Ричмънд парк, като се сметна задължен да прескочи високите огради, които затваряха някакви тревясали алеи… за да не губи тренировката си, както се изразяваше сам. Страхът да не изглежда плах беше у Джоли по-силен, отколкото у повечето младежи. Той си куп пушка, устрои стрелбище в поляната зад къщата, започна да стреля през езерото в зида на задния двор, като излагаше на опасност живота на градинарите, и то само защото си мислеше, че някой ден може би ще отиде доброволец, за да запази Южна Африка за родината си. Но при призива за набиране на доброволци за конницата се смути. Трябваше ли да отиде? Доколкото му беше известно — ни един от „първите“ — а той беше във връзка с мнозина от тях — не мислеше да се записва. Ако някой от тях би дал пример, щеше веднага да се присъедини — крайно честолюбив и със силно развито чувство за приличие, той не можеше да остане назад в нищо; но да даде пръв пример, можеше да изглежда „самохвалство“, още повече, когато наистина не беше необходимо да се записва. Пък и не му се искаше да отива; защото този млад Форсайт не обичаше необмислените постъпки. Съзнанието му беше съвсем объркано, той не беше никак доскорошния спокоен и високомерен младеж.

И ето че един ден видя нещо, което го разтревожи и разгневи — двама конника по една алея в парка, недалече от Хемгейт[8]; ездачката отляво беше несъмнено Холи на сребристия си кон, а ездачът отдясно — също така несъмнено — оня „празноглавец“ Вал Дарти. Първият му порив беше да пришпори своя кон, да им поиска обяснение и — след като заповяда на оня приятел да се „махне“ — да отведе Холи в къщи. Но веднага съобрази, че ще се изложи, ако ония откажат да изпълнят искането му. Отдръпна се зад едно дърво, после реши, че е недопустимо да ги следи. Не оставаше нищо друго, освен да се прибере в къщи и да чака завръщането й! Да се измъква тайно с тоя хулиган! Не можеше да се посъветва с Джун, защото тя се бе завлякла от сутринта с Ерик Кобли и неговата пасмина. А баща му беше все още в „развратния“ Париж. Той чувстваше, че е настъпил един от ония мигове, за които се бе подготвят усърдно в училище, дето заедно с другаря си Брент често подпалваха вестници и ги оставяха насред занималнята, за да се приучават на хладнокръвие в опасни моменти. Но съвсем не беше хладнокръвен, докато чакаше в двора пред конюшнята, галейки разсеяно Балтазар, който, отпуснат като затлъстял стар калугер и тъгуващ за господаря си, вдигна глава, задъхан от благодарност за тая ласка. Холи се върна едва след половин час, поруменяла и просто недопустимо разхубавяла. Джоли забеляза, че тя го погледна бегло — и виновно, разбира се! — влезе подир нея, улови я за ръка и я поведе към някогашния кабинет на дядо им. В тази стая, почти необитавана сега, се усещаше смътното присъствие на един образ, свързан със спомен за нежност, дълги бели мустаци, смях и мирис на пури. Тук, още съвсем малък, преди да тръгне на училище, Джоли имаше навика да се бори с дядо си, който и на осемдесет години бе запазил непреодолимия навик да го препъва с крак. Тук, кацнала върху облегалото на голямото кожено кресло, Холи милваше сребристите къдрици зад ухото, в което нашепваше тайните си. През тази стъклена врата и тримата излизаха безброй пъти да изиграят на моравата крикет или тайнствената игра „Уопси дузл“, неразбираема за непросветените, но от която Джолиън старши изпадаше във възторг. Тук в една лятна нощ Холи бе пристигнала по нощничка — да се спаси от кошмарен сън. Тук веднъж, в отсъствието на баща му, Джоли — започнал деня с пакост, като бе сипал магнезиев прах в прясното яйце, поднесено на мадмоазел Бос за закуска; и продължил още по-зле — бе доведен за следния разговор:

— Слушай, моето момче, не бива да постъпваш така.

— Да, дядо, но тя ме плесна по бузата, аз й отвърнах и тя пак ме плесна.

— Да удариш дама? Как е възможно? Поиска ли й извинение?

— Не съм още.

— Но тя започна, дядо; и ме удари два пъти. А пък аз само веднъж.

— Това, което си направил, моето момче, е срамно.

— Да, но тя загуби самообладание, а пък аз не.

— Тръгвай!

— Тогава и ти ще дойдеш с мене, дядо.

— Добре… но само този път.

И излязоха ръка за ръка.

Тук — където романите на Уейвърли, съчиненията на Байрон, Римската империя на Гибън, Хумболтовия Космос, бронзовите статуи по плочата на камината и шедьовърът на маслената живопис „Холандски рибарски лодки при залез“ стояха неизменни като самата съдба, където дори самият Джолиън старши би могъл да седи, кръстосал нозе в креслото, навел чело и втренчил дълбоките си очи в Таймс, — тук влязоха двамата негови внуци. Джоли каза:

— Видях те с оня приятел в парка.

Изпита задоволство, като я видя да се изчервява; длъжна беше да се засрами!

— И? — запита тя.

Джоли се изненада: очакваше нещо повече или нещо по-малко. И продължи сериозно:

— А знаеш ли, че той ме нарече бурофил в края на семестъра? И трябваше да се бием.

— Кой победи?

Поиска му се да каже: „Щях да победя аз“, но сметна, че е под достойнството му.

— Слушай! — продължи той. — Какво значи това? Без да кажеш никому!

— Защо пък да кажа? Татко не е тук; защо да не изляза на езда с Вал?

— Можеш да излезеш на езда с мене. Аз го смятам за ужасно покварен младеж.

Холи пребледня от гняв.

— Не е вярно. Ти сам си виновен, че не го обичаш.

Плъзна се покрай вратата и излезе, като го остави загледан в седналата на костенурка бронзова Венера, закривана досега от тъмната глава на сестра му, с касторена шапка за езда. Почувства се странно разстроен, разсърден до дъното на младежката си душа. Неоспоримата му досегашна власт се валяше разбита в неговите нозе. Отиде до Венера и започна да разглежда разсеяно костенурката. Защо не обичаше Вал Дарти? Не можеше да каже? Незапознат с историята на семейството, смътно дочул за някаква вражда, започнала преди тринадесет години, когато Босини бе изоставил Джун заради жената на Соумс; почти непознаващ Вал, той наистина не разбираше нищо. Просто не го обичаше. Но въпросът беше друг: какво да прави? Вярно е, че Вал Дарти им беше втори братовчед; и все пак не беше редно Холи да се разтакава с него. А да „съобщи“ нещо, което бе видял случайно, беше недопустимо за Джоли. Пред тази неразрешима задача той отиде да седне в старото кожено кресло и кръстоса нозе. Стъмни се, а той продължаваше да седи и да гледа през високата стъклена врата към стария клонест, но безлистен дъб, който се превръщаше постепенно в една по-тъмна сянка върху фона на вечерния полумрак.

„Дядо!“ помисли без каквото и да е основание той и извади часовника си. Не виждаше стрелките, но нави звънчето. Пет часът! Първият златен джобен часовник на дядо му — с патината на времето, с изтъркани пружини и следи от безброй падания. Звънът му беше като ехо от ония златни времена, когато се преместиха от Сейнт Джоунс в тази къща… когато пристигнаха с дядо си в каретата му и веднага се покатериха на дърветата. По дърветата, където можеха да се катерят, докато дядо им поливаше здравеца под тях! Какво да прави? Да съобщи на баща си, че трябва да се върне? Да разкаже на Джун?… Но тя е… така избухлива. Да не направи нищо и да се довери на съдбата? В края на краищата ваканцията скоро ще свърши. Да се срещне с Вал? Но как да научи адреса му? Холи няма да му го каже! Лабиринт от пътища, облак от възможности! Той запали цигара. Когато я изпуши до половината, челото му се разведри, сякаш го бе помилвала слаба старческа ръка; и нещо сякаш прошепна до ухото му: „Не прави нищо; бъди добър към Холи, бъди добър, моето момче!“ Джоли въздъхна с облекчение, изпускайки кълба дим от ноздрите си…

А горе, в стаята си, вече свалила костюма за езда, Холи все още се мръщеше. „Не е… не е!“ — повтаряха безгласно устните й.

Бележки

[1] Уолски, Гарнет (1833–1912) — английски генерал, специалист по колониални войни.

[2] 10 до 15 декември 1899 г., когато англичаните са имали редица поражения от бурите.

[3] Градове в Южна Африка, гдето англичаните претърпели поражения на 10, 11 и 15 декември 1899 г.

[4] Английски генерал, разбит от бурите.

[5] Призив при бокс.

[6] Южноафриканска степ.

[7] Леко рейнско вино.

[8] Един от шестте входа на Ричмънд парк.