Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (114)

Сватбата на Фльор

Съобщенията в октомврийските вестници, описващи сватбата на Фльор Форсайт и Майкъл Монт, едва ли предаваха символичното значение на това събитие. Брачният съюз между правнучката на „Високомерния Досет“ и наследника на един девети баронет беше явен и видим знак за онова смешение между класите, което крепи политическата устойчивост на една държава. Настъпило бе време, когато Форсайтови можеха да се откажат от естествената си ненавист към една „категория“, към която не принадлежаха по рождение, и да я приемат като още по-естествена дан на техния владелчески инстинкт. Освен това те трябваше да се изкачат, за да отворят място за толкова много новобогаташи. В безшумното, но изискано тържество на Хановер Скуеър, а след това сред обстановката на Грийн стрий за непосветените бе невъзможно да отличат Форсайтовите пълчища от отряда Монт — толкова далеко бе останал „Високомерния Досет“. Нима по ръба на панталона, подстригването на мустаците, изговора или лъскавината на цилиндъра си Соумс се отличаваше дори на косъм от самия девети баронет? Не беше ли Фльор така сдържана, жива, блестяща, хубавичка и непокорна, както най-хубавата присъстваща кобилка от рода Мъскхем, Монт или Черел? Форсайтови можеха дори да им съперничат по облекло, външност и държане. Те бяха станали „висша класа“ и сега, когато парите им се свързваха с имение, името им щеше да бъде официално вписано в алманаха на жребците за надбягване. Дали това не ставаше с малко закъснение и дали наградите за собственическия инстинкт — парите и имението — нямаше да се стопят в казана, беше един толкова спорен въпрос, че дори не го поставиха на обсъждане. Най-сетне Тимоти бе казал, че държавните ценни книжа се покачват. Тимоти, последното липсващо звено: Тимоти, in extremis^[1] на Бейзуотър Роуд — както им бе съобщила Франси. Разправяха също шепнешком, че младият Монт бил почти социалист… много разумно от негова страна, един вид застраховка в днешно време. Не се смущаваха от това. Земевладелската класа вършеше от време на време такива приятни глупости, безопасни прояви само на теория. Както казваше Джордж на сестра си Франси:

— Скоро ще народят паленца… и той ще се укроти.

Черквата с белите цветя и синьо стъкло по средата на източния прозорец изглеждаше безкрайно непорочна, сякаш се стараеше да смекчи малко неуместните изрази в службата, насочващи вниманието към паленцата. Всички Форсайтови, Хейман и Туитиман заеха лявото крило; родовете Монт, Черел и Мъскъм — дясното; училищните другарки на Фльор и окопните другари на Монт надничаха безразборно и тук, и там, а три стари моми, наминали в църквата на връщане от магазините „Скайуъд“, двама изполичари на Монт и старата бавачка на Фльор образуваха ариергарда. Повече присъстващи не можеха и да се очакват при сегашното неустановено положение в страната.

Мисис Вал Дарти, седнала със съпруга си на третия ред, стисна неведнъж ръката му, докато траеше представлението. За нея, запозната със развръзката на тази трагикомедия, най-драматичният момент беше почти мъчителен. „Кой знае предчувства ли нещо Джон…“ — мислеше тя. Джон, някъде там в Британска Колумбия. Тази сутрин бе получила писмо от него, което я бе накарало да каже с усмивка:

— Джон е в Британска Колумбия, Вал, защото искал да бъде в Калифорния! Намира, че било прекрасно там.

— О! — отвърна Вал. — Започва, значи, да има пак чувство за хумор.

— Купил земя и писал на майка си да отиде.

— Какво ще прави тя там?

— На нея не й трябва нищо друго, освен Джон. Все още ли мислиш, че това е щастлива развръзка?

Лукавите очи на Вал се свиха в две сиви чертички между тъмните ресници.

— Фльор не беше за него. Няма подходящо възпитание.

— Бедничката Фльор! — въздъхна Холи.

Да, странен беше този брак! Младият Монт я бе уловил, разбира се, в рикошет, когато тя беше отчаяна като човек, на когото е потънал кораба. Такова гмурване можеше да бъде само — както се бе изразил Вал — един „последен изход“. Но малко нещо можеше да се разбере от гърба и булото на младата й братовчедка. Затова Холи започна да разглежда отново общата картина на този църковен брак. Омъжена по любов, и при това щастливо, тя изпитваше ужас от нещастните бракове. Този можеше в края на краищата да не се окаже нещастен… но беше несъмнено хазарт; а да се освещава по такъв начин един хазарт с изкуствено миропомазване пред тълпа от модни свободомислещи — защото всеки е свободомислещ или изобщо немислещ, когато се промени, — се струваше на Холи най-близкото подобие на греха в една епоха, отрекла греха. От преосвещения Чериел в тържествени одежди (Форсайтови не бяха дали досега на обществото нито един висш духовник) погледът й минаваше покрай Вал, който седеше до нея и сигурно мислеше за кобилката мейфлай и състезанията в Кеймбриджшир. По-нататък зърна профила на деветия баронет, който си даваше вид, че коленичи. Можа да забележи само правилната гънка над коленете му, когато той придърпваше панталона си нагоре, и помисли: „А Вал забрави да подръпне своя!“ Премести очи към чина пред себе си, където се виждаха старателно стегнатите разкошни форми на Уинифред, и по-нататък — към Соумс и Анет, коленичили един до друг. Лека усмивка пробягна по устните й: Проспер Профон, завърнал се от тихоокеанските острови в Ламанш^[2], сигурно бе коленичил също пет-шест реда по-назад. Да! Забавна „мъничка“ история, както и да се развие по-нататък; но ставаше в подобаваща черква и щеше да бъде оповестена в подобаващи вестници утре.

Запяха псалм; тя чу деветия баронет да пее в другото крило на черквата за мидийските войнства. Побутна с малкия си пръст палеца на Вал — имаха общ молитвеник — и лек трепет, запазен през тия двайсет години, пропълзя по тялото й. Той се наклони и прошепна:

— А помниш ли плъх а?

Плъхът, който чистеше мустачките си зад стола на регистратора в деня на брака им в Капщат! Тя стисна до болка палеца на Вал между малкия и безименния си пръст.

Псаломът свърши, преосвещеният епископ започна словото си. Обясни в какви опасни времена живеят, какво погрешно отношение има Камарата на лордовете по въпроса за разводите. „Всички сме войници, каза той, на пост в окопите под отровните газове на владетеля на тъмнината и сме длъжни да се държим доблестно. Целта на брака са децата, не греховното щастие.“

В очите на Холи заигра дяволито пламъче — клепките на Вал се притвориха. Не биваше в никой случай да го остави да захърка. Показалецът и палецът й го ощипаха по крака и той се размърда неспокойно.

Словото свърши, опасността отмина. Влезли бяха в канцеларията да се подпишат; всички си отдъхваха.

Един глас зад нея запита:

— Дали ще издържи тя състезанието?

— Кой се обажда? — прошепна Холи.

— Старият Джордж Форсайт!

Холи хвърли сдържан поглед към човека, за когото толкова бе слушала да се говори. Дошла неотдавна от Южна Африка, непознаваща своите роднини, тя ги гледаше винаги с почти детско любопитство. Този беше много едър и елегантен. Очите му я караха да изпита странно чувство — сякаш я разсъбличаха.

— Поеха! — чу отново тя гласа му.

Двойката наистина слизаше от олтара. Холи погледна най-напред лицето на младия Монт. Устните и ушите му потръпваха, очите, плъзгащи се от обувките към ръката, сложена на ръкава му, загледаха изведнъж втренчено напред, сякаш се бяха озовали пред команда за разстрел. Той остави у Холи впечатлението на духовно опиянен. А Фльор! О! Тук беше съвсем друго! Девойката беше съвършено спокойна. По-хубава от винаги в бялата рокля и воала, спуснат върху тъмнокестенявия бретон; клепачите й трептяха свенливо над тъмните лешникови очи. Външно изглеждаше изцяло тук. Но къде беше мисълта й? Когато минаха покрай нея, Фльор повдигна клепачи и неспокойният блясък в нейните очи се запечата в съзнанието на Холи като спомен за трепкащите крилца на затворено птиче.

Уинифред приемаше на Грийн Стрийт с леко понижено самочувствие. Искането на Соумс да използва дома й бе дошло в тежък психологически момент. Под влиянието на една забележка, изказана от Проспер Профон, тя бе започнала да заменя своите мебели в стил ампир с експресионистична обстановка. У Милард можеха да се намерят много забавни хрумвания с виолетови, зелени и оранжеви капки и заврънкулки. След един месец промяната щеше да бъде завършена. Засега обаче „твърде интересните“ новобранци, които бе довела, не вървяха в крак със старата гвардия. Като че полкът й беше наполовина в униформа каки, наполовина в алени мундири и меки калпаци. Но нейният силен и сговорчив характер се справяше много добре с това положение в салона, олицетворяващо може би по-пълно, отколкото тя можеше да си представи, полуболшевизирания империализъм на роднините й. Този ден беше в края на краищата ден на смешения и колкото повече, толкова по-добре! Очите й обхождаха снизходително гостите. Соумс бе стиснал облегалото на стол с инкрустации; младият Монт стоеше зад „ужасно забавния“ параван, който никога не бе успял да й разясни досега. Деветият баронет се бе отстранил ядосано от червената кръгла масичка, украсена под стъклото с крилца на сини австрийски пеперуди; и не се отделяше от малкия шкаф в стил Людовик XV; Франси Форсайт се бе облегнала на новата плоча на камината, с прекрасна резба от малки пурпурни гротески върху абаносов фон; застанал до стария клавесин, Джордж държеше в ръка светлосиня книжка, сякаш се готвеше да вписва обзалагания; Проспер Профон въртеше топката на отворената черна врата с яркосини табла; двама от Мъскхемови не мърдаха от потъналия в зеленина балкон, сякаш им бе прилошало; слабата, но смела на вид лейди Монт бе доближила до очи лорнета си и гледаше към окачения на тавана кремавооранжев абажур. Всъщност всички изглеждаха, че се държат за нещо. Само Фльор, все още в сватбената рокля, стоеше без опора и раздаваше наляво и надясно погледи и думи.

Стаята беше изпълнена с глухото бръмчене на разговорите. Никой никого не можеше да чуе; но това сякаш нямаше значение, защото никой и не чакаше да му отговорят. Съвременният разговор се струваше на Уинифред съвършено различен от водените в дните на нейната младост, когато беше на мода безкрайно бавният, провлечен говор. Но и сегашният беше „забавен“, а това е всъщност най-важното. И Форсайтови дори разговаряха невероятно бързо — Фльор с Кристофър, Имоджин с Партик, най-малкия син на Никълъс младши. Соумс, разбира се, мълчеше; но Джордж, застанал до клавесина, не преставаше да прави забележки, както и Франси до камината. Уинифред се приближи към деветия баронет. При него човек би могъл сякаш да си поотдъхне; носът му беше тънък и малко надвиснал към устните; посивелите мустаци също; тя се усмихна и провлечено запита:

— Мило празненство, нали?

Отговорът му изхвръкна през усмивката като хапка хляб:

— Спомняте ли си у Фрейзър^[3] описанието на онова племе, което заравяло невястата до кръста?

Говореше бързо като всички. Имаше живи тъмни очички с бръчки наоколо, като у католически свещеник. На Уинифред се стори изведнъж, че той е в състояние да каже неща, за които би могла да съжалява.

— Сватбите са винаги така забавни — промълви тя и тръгна към Соумс. Той стоеше странно неподвижен, но Уинифред забеляза веднага какво бе наложило това държане. Вдясно от него беше Джордж Форсайт, вляво Анет с Проспер Профон. Не можеше да мръдне, без да види тази двойка или отражението й в подигравателните очи на Джордж Форсайт. И с право се стараеше да не забелязва нищо.

— Казват, че Тимоти си отива — промълви мрачно той.

— Къде ще го погребеш, Соумс?

— В Хайгейт. — Преброи на пръсти. — Ще станат дванайсет души заедно с жените. Как намираш Фльор?

— Поразително красива.

Соумс кимна. Никога не бе виждал дъщеря си по-красива, а все пак не можеше да се отърве от впечатлението, че цялата тази история е нещо неестествено — припомняйки си сломената фигурка, сгушена в ъгъла на дивана. Тя не бе му доверила нищо от оная нощ до днешния ден. Научил бе от шофьора, че бе направила още един опит да проникне в Робин Хил и бе претърпяла поражение — къщата била празна, никой не се обадил. Знаеше, че е получила писмо, но от съдържанието му разбра само едно — че я бе накрало да се скрие и да плаче. Забелязваше как го поглежда понякога, когато предполагаше, че той не я вижда, сякаш все още се питаше какво е направил наистина, за да накара толкова да го мразят. Както и да е! Анет се бе върнала, летните дни минаваха унило, докато един ден Фльор заяви ненадейно, че ще се омъжи за младия Монт. Стана по-мила към баща си, след като му съобщи това. И той отстъпи — каква полза да се противопоставя? Бог му беше свидетел, че никога не бе и помислял да й пречи в нещо! А младежът направо си бе загубил ума по нея. Тя действаше, разбира се, безразсъдно и беше млада, безнадеждно млада. Но ако й се противопостави, не знаеше какво би могла да стори; би й хрумнало може би да си избере професия, да стане лекарка, адвокатка или друга някоя глупост от същия род. Тя нямаше никаква дарба за живопис, поезия или музика — единствените допустими занимания, според него, за неомъжени жени, ако се наложи да работят в днешно време. Изобщо по-безопасно беше да я омъжат, защото той виждаше много добре колко неспокойна и възбудена е вкъщи. Анет се отнасяше също благосклонно към този проект — доколкото той можеше да прозре това през нежеланието си да знае какви са намеренията й, ако изобщо имаше някакви. Тя бе казала: „Да се омъжи за този младеж, щом иска! Той е добро момче… не е такъв ветрогон, какъвто изглежда.“ Соумс не знаеше откъде бе взела тя тия изрази, но мнението й го успокои. Каквото и да беше поведението й, съпругата му имаше ясен поглед за нещата и почти потискащо количество здрав разум. Той бе вложил на името на Фльор петдесет хиляди лири, като бе взел мерки да не могат да бъдат прехвърлени на трето лице — за всеки случай, ако работите не тръгнат добре. А дали щяха да тръгнат добре? Тя не бе забравила другия… това беше ясно за Соумс. Сватбеното пътешествие щяха да прекарат в Испания. Ще бъде още по-самотен след заминаването й. Но по-късно може би тя ще забрави и ще се върне отново към него!

Гласът на Уинифред прекъсна замечтаността му:

— Ето ви чудо!… Джун!

В широко манто — какви дрехи намираше да облече! — с хвърчащи изпод панделката коси, дъщерята на братовчед му бе влязла и Фльор тръгна да я посрещне. Загубиха се от погледа им, като излязоха по направление към стълбите.

— Тя върши наистина невероятни неща! — каза Уинифред. — Кой би допуснал, че ще дойде?

— Защо си я поканила? — измърмори Соумс.

— Защото смятах, че няма да дойде, разбира се.

Уинифред бе забравила, че зад всяка постъпка на човека се таи главна черта в характера му, с други думи, пропуснала бе да си припомни, че Фльор бе сега едно „проскубано пиле“.

Когато получи поканата, Джун помисли отначало: „За нищо на света няма да отида!“, но една сутрин се събуди, след като бе сънувала, че Фльор й маха тъжно с ръка от някаква лодка и промени решението си.

Когато Фльор я посрещна и каза: „Елате с мене горе, докато се преоблека“, тя я последва веднага по стълбите. Девойката я въведе в някогашната спалня на Имоджин, пригодена сега за нейна гардеробна.

Слаба, изправена, Джун седна на леглото като посърнало, прежълтяло привидение. Фльор заключи вратата и застана пред нея, съблякла вече сватбената рокля. Колко хубавичка беше!

— Навярно ме смятате за глупачка — каза с треперещи устни тя. — Би трябвало да бъде Джон, но има ли значение? Майкъл ме обича, а на мене ми е безразлично. Така ще се махна от къщи. — Пъхна ръка във воланите на деколтето и извади писмо. — Ето какво ми пише Джон. Джун прочете:

„Езеро Окнегън, Британска Колумбия. Няма да се върна в Англия. Бъди щастлива. — Джон“

— Прибрала го е на сигурно място, както виждате — прошепна Фльор.

Джун й подаде писмото.

— Не сте справедлива — отвърна тя; — Айрин винаги е казвала на Джон да постъпи, както желае.

Фльор се усмихна горчиво.

— Кажете, не опропасти ли тя и вашия живот?

Джун вдигна поглед към нея.

— Никой не може да опропасти живота ни, мила. Това е глупост. Много неща могат да се случат. Но ние ги надживяваме.

Тя вия с ужас, че девойката коленичи и скри лице в мантото й. Глухо ридание стигна до слуха на Джун.

— Недейте, успокойте се! — промълви тя. — Успокойте се!

Но острата брадичка на девойката се притисна по-плътно до коляното на Джун и още по-мъчително прозвуча риданието й.

Какво да се прави! Неизбежно беше. Ще й олекне след това. Тя гледаше красивата главица с подстригани коси; и цялото й разпилявано майчино чувство се съсредоточи и през крайчеца на пръстите й мина в съзнанието на девойката.

— Не унивайте, мила — започна отново тя. — Не можем да заповядваме на живота, но можем да се борим с него. Да се справяме с това, което дойде. Такъв беше и моят дял. И аз не можех да забравя като вас; и плаках, както вие плачете. Погледнете ме сега!

Фльор вдигна глава; риданието се смени изведнъж с кратък сподавен смях. Пред нея седеше наистина едно слабо, може би отчаяно уморено привидение, но очите му гледаха смело.

— Да — отвърна Фльор. — Простете ми. Ще го забравя, предполагам, ако излетя бързо и далеко.

Надигна се с усилие и отиде до умивалника.

Джун я наблюдаваше как заличава със студена вода следите от вълнението. Като се изключи съвсем леката руменина, която много й отиваше, нищо не бе останало от него, когато се изправи пред огледалото. Джун стана от леглото и взе възглавничка с карфици. Да сложи не на място две карфици — това беше единственият начин, по който можа да прояви съчувствието си.

— Целунете ме — каза тя, когато Фльор се приготви и тикна брадичка до топлата й буза.

— Трябва да изпуша една цигара — отвърна Фльор; — Не ме чакайте.

Джун я остави седнала на леглото, с цигара в уста и притворени очи.

Пред вратата на салона вия Соумс, обезпокоен сякаш от бавенето на дъщеря си. Кимна му рязко и продължи към по-долната площадка, където бе застанала братовчедка й Франси.

— Погледни! — каза Джун и посочи с брадичка Соумс. — Съдбоносна личност!

— Какво искаш да кажеш? — попита Франси. — Защо съдбоносна?

Джун не отговори.

— Няма да остана за изпращането — заяви тя. — Сбогом.

— Сбогом — повтори Франси и сивите й келтски очи светнаха насмешливо. Ах, тая стара семейна вражда! Каква романтика всъщност.

Пристъпвайки към подножието на стълбището, Соумс видя, че Джун си отива и въздъхна с облекчение. Защо не идваше Фльор? Ще закъснеят за влака. Този влак щеше да я отнесе далеко от него, но Соумс все пак се дразнеше от мисълта, че могат да го пропуснат. Тя се показа най-после, изтича по-стълбите в светлокафява рокля и черна кадифена шапчица. Мина край него и влезе в салона. Видя я, че целуна майка си, леля си, съпругата на Вал, Имоджин, после излезе, както винаги, пъргава и прекрасна. Как ще се отнесе тя в последните минути на своето моминство? Не можеше да се надява на много нещо!

Устните й притиснаха бузата му.

— Татенце! — прошепна тя и изчезна.

„Татенце!“ От години не го бе наричала така. Той въздъхна дълбоко и тръгна полека по стълбите. Оставаше да минат и през оная глупост с конфетите, и така нататък. Би желал да улови още веднъж усмивката й, когато тя се наведе през вратичката на колата, при все че, ако не внимават биха могли да я ударят със запратена обувка^[4]. Гласът на младия Монт прозвуча нетърпеливо до ухото му:

— Довиждане, сър и благодаря. Ужасно съм щастлив.

— Довиждане — отвърна Соумс. — Гледайте да не пропуснете влака.

Остана на третото стъпало отдолу, откъдето можеше да вижда над главите на другите… над глупавите шапки и глави. Влязоха вече в колата; конфетите започнаха да се сипят, обувката полетя. Някаква вълна прелетя в гърдите на Соумс и… той нищо не разбра… нищо не видя!