Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

На Грийн Стрийт

Неизвестно беше дали впечатлението, че Проспер Профон е опасен човек, трябваше да се отдаде на опита му да подари на Вал мейфлайската кобилка; на забележката на Фльор: „Той е като мидийски пълчища — непрестанно се промъква и дебне“; на нелепия му въпрос към Джек Кардиган: „Но какъв смисъл има да е човек винаги готов?“, или просто на факта, че беше иностранец или, както казваха сега, чужденец. Известно беше, че Анет изглеждаше необикновено красива, а Соумс му беше продал един Гоген и бе скъсал след това чека, така че самият мосю Профон бе казал: „Не получих малката картинка, което купих от господин Форсайд.“

Колкото и подозрително да го гледаха, той продължаваше да посещава все така приятната малка къща на Уинифред на Грийн Стрийт с добродушна тъпота, която никой не смяташе погрешно за наивност — тази дума едва ли подхождаше за мосю Проспер Профон. Уинифред все още го смяташе „забавен“ и му пишеше писъмца, които гласяха: „Елате да се «поразвлечете»“ у нас. (Тя не можеше да диша, ако не си служи с най-модни изрази.)

Тайнствеността, с която изглеждаше обгърнат, се дължеше на факта, че той бе вършил, видял, чул и познал всичко и нищо не го бе привлякло. А това беше неестествено. Английският тип разочарование беше добре познато на Уинифред, която се бе движила винаги в светските кръгове. То придаваше известна оригиналност или изисканост и човек печелеше от него. Но да не виждаш никъде нищо не за да позираш с това, а защото в действителност смяташ, че няма нищо, беше неанглийско и следователно, щом не е английско, не можеше да не е опасно и направо невъзпитано. Все едно да гледате оставеното от войната настроение — мрачно, тежко, усмихнато, равнодушно, — настанено във вашето кресло ампир; все едно, че го чувате да говори през плътни розови устни над сатанинска брадичка. За англичанина изобщо това беше — както би се изразил Джек Кардиган — „малко прекалено“, защото, дори ако действително нищо не заслужаваше да ни развълнува, все пак оставаше спорът: а той можеше да развълнува! Самата Уинифред, истинска Форсайт по душа, чувстваше, че от такъв вид разочарование не се печели нищо и затова то не бива да съществува. Мосю Профон наистина проявяваше прекалено явно мрачното си настроение в една страна, където подобни прояви пристойно се забулват.

Когато, успяла да се прибере навреме от Робин Хил, Фльор слезе за вечеря, „лошото настроение“ стоеше до прозореца в малката гостна на Уинифред и гледаше към Грийн Стрийт, сякаш не виждаше нищо по нея. А Фльор загледа веднага камината с такова изражение, като че виждаше там огън, какъвто всъщност нямаше.

Мосю Профон напусна прозореца. Беше в официално облекло, с бяла жилетка и бяло цвете в петлицата.

— О, мис Форсайт — каза той, — много се радвам че ви виждам. Добре ли е мистър Форсайт? Днес казвах, че бих желал да си позволи малко удоволствия. Той има доста грижи.

— Така ли мислите? — запита кратко Фльор.

— Да, грижите му са доста — повтори мосю Профон, удължавайки своето гърлено „р“.

Фльор се обърна рязко.

— Да ви кажа ли — започна тя — какво би му доставило удоволствие? — Но думите: „да се махнете оттук“ замряха пред изражението на лицето му. Той бе открил всичките си прекрасни бели зъби.

— Днес научих в клуба някогашните му неприятности.

Фльор разтвори широко очи.

— Какво имате предвид?

Мосю Профон наведе пригладената си глава, сякаш искаше да омаловажи казаното.

— Онази мъничка историйка — продължи той, — още когато вие не сте била родена.

Макар и да съзнаваше, че я отклонява ловко от своето участие в грижите на баща й, Фльор не можа да устои на изблика неспокойно любопитство.

— Кажете какво сте научили.

— Защо? — промълви мосю Профон. — Всичко това ви е известно.

— Предполагам, но бих искала да зная дали не ви е предадено погрешно.

— За първата му съпруга — промърмори мосю Профон.

Сподавяйки думите: „Той не е бил женен по-рано!“, тя запита:

— Добре, какво знаете за нея?

— Мистър Джордж Форсайт ми каза, че първата съпруга на баща ви се е омъжила по-късно за братовчед му Джолиън, а това е било навярно мъничко неприятно за него. Видях сина им… мило момче!

Фльор вдигна поглед. Безпощадно злобното лице на мосю Профон се залюля пред очите й. Това е, значи, причината! С най-храброто усилие, което й се бе случвало да си наложи до сега, тя успя да спре люлеенето на това лице. Не знаеше дали бе забелязал състоянието й. В същия момент влезе Уинифред.

— О, и двамата сте вече ту! Ние с Имоджин прекарахме чудесен ден в базара за децата.

— Какви деца? — попита машинално Фльор.

— На дружеството „Спасете децата“. Купих нещо чудесно, мила. Старинна арменска вещ… отпреди потопа. Искам да чуя мнението ви за нея, Проспер.

— Лельо — прошепна неочаквано Фльор.

При този необичаен тон на девойката Уинифред се приближи към нея.

— Какво има? Не ти ли е добре?

Мосю Профон се отдръпна до прозореца, откъдето надали би могъл да ги чуе.

— Лельо… той… той ми каза, че татко е бил женен по-рано. Вярно ли е, че се е развел и жена му се е омъжила за бащата на Джон Форсайт?

Нито веднъж като майка на четирите малки Дарти Уинифред не бе се чувствала по-дълбоко смутена. Племенницата й беше така пребледняла, очите й — толкова мрачни, шепнещият глас — така неспокоен!

— Баща ти не искаше да узнаеш — каза тя с цялата самоувереност, която можа да намери в себе си. — Такива неща се случват. Много пъти настоявах, че трябва да ти каже.

— О! — промълви Фльор.

Нищо повече. Но то накара Уинифред да я потупа по рамото — по плътното, хубавичко бяло рамо. Не можеше да погледне или докосне без възхищение своята племенница, която би трябвал да омъжат, разбира се, но не за това хлапе Джон.

— Години минаха, откакто сме забравили всичко това — добави успокоително тя. — Ела да вечеряме.

— Не, лельо. Не ми е добре. Мога ли да се кача?

— Надявам се, мила — прошепна загрижено Уинифред, — че не вземаш присърце тази история? Та ти не си се явявала още в обществото! А малкият е съвсем дете!

— Кой „малък“? Просто ме боли глава. А не мога да понасям и оня господин.

— Добре, добре — съгласи се Уинифред. — Иди да си легнеш. Ще ти изпратя бром и ще поговоря с Проспер Профон. Какво му е хрумнало да се разприказва? Макар че, според мен, е много добре да знаеш.

Фльор се усмихна.

— Да — отвърна тя и се измъкна от стаята.

Докато се качваше, усети, че й се вие свят, гърлото й бе пресъхнало, тревожен трепет притискаше гърдите й. Нито веднъж досега не бе се страхувала, че може да не получи каквото желае. Всички преживявания днес бяха дълбоки и мъчителни, а от жестокото откритие, което ги бе приключило, наистина я заболя глава. Не беше никак чудно, че баща й бе скрил онази снимка под нейната… срамувал се е, че я пази! Но можеше ли да мрази майката на Джон и да пази снимката й. Тя притисна с ръце челото си, като се опитваше да разбере нещата по-ясно. Дали са казали на Джон… дали отиването й в Робин Хил ги е накарало да им кажат? Всичко щеше да зависи от това. Тя знаеше, всички знаеха, с изключение — може би — на Джон!

Започна да се разхожда из стаята си, като хапеше устни и размишляваше отчаяно. Джон обичаше майка си. Какво ще стори, ако са му казали? Не можеше да предвиди. Но ако не са му казали, дали не трябва… дали не би могла да го завладее и да се омъжи за него, още докато не е узнал? Върна се към впечатленията си от Робин Хил. Към безстрастното лице на майка му… Тъмните очи и сякаш напудрената коса, сдържаността, усмивката й… я плашеха; и лицето на баща му — кротко и изпито, насмешливо. Тя почувства с вътрешния си усет, че и сега дори те ще се поколебаят да кажат на Джон, ще се поколебаят да го огорчат, защото за него ще бъде, разбира се, ужасно огорчение да узнае!

Трябва да обясни на леля си, че баща й не бива да научи за разговора им. Докато другите предполагат, че тя и Джо не знаят, все още имаше някаква надежда… някаква възможност да прикрият следите си и да постигне тя мечтата си. Но самотността й просто я гнетеше. Всички бяха против нея… всички! Точно както бе казал Джон: те искаха просто да живеят, но пътят им беше препречен от миналото, в което нямаха никакъв дял, нито го разбираха. Възмутително! И изведнъж се сети за Джун. Дали не би им помогнала тя? Без да знае защо, Фльор бе останала с впечатление, че Джун би съчувствала на любовта им, би се възмутила от препятствието. Но почти веднага помисли инстинктивно: „Няма да й се доверя. И на нея дори. Не смея. А Джон ще бъде мой, въпреки всички.“

Донесоха й супата и едно от любимите хапчета на Уинифред против главоболие. Фльор изгълта и двете. После дойде и Уинифред. Фльор откри нападението с думите:

— Слушай, лельо, не бих искала хората да мислят, че съм влюбена в оня хлапак. Всъщност аз едва го познавам. Въпреки опитността си, Уинифред не беше „fine“[1]. И прие уверението с истинско облекчение. За девойката не беше леко, разбира се, да научи семейния скандал, и леля й се зае да омаловажи въпроса — една задача, за която тя беше отлично подготвена, защото бе възпитана „прекрасно“ при една спокойна майка и при баща, чиито нерви трябваше да се щадят, а бе прекарала и дълги години като съпруга на Монтегю Дарти. Обяснението й беше недостижим образец на омаловажаване. Първата жена на баща й била твърде неразумна. Имало някаква история с един младеж, който бил прегазен от кола; и тя напуснала Соумс. След много години, когато всичко можело да се заглади, тръгнала с братовчед им Джолиън; и бащата на Фльор бил принуден, разбира се, да поиска развод. Никой извън семейството не си спомнял вече тази история. А може да е било и за добро: Соумс имаше Фльор; Джолиън и Айрин били много щастливи, както разправяха хората, и имаха прекрасен син.

— Женитбата на Вал с Холи е също едно заглаждане на разрива.

С тези успокоителни думи Уинифред потупа племенничката си по рамото, каза си: „Сладко, пухкаво девойче!“, и се върна при Проспер Профон, който, въпреки извършената нетактичност, беше много „забавен“ цялата вечер.

След като леля й излезе, Фльор остана още няколко минути под въздействието на материалния и духовен бром, който бе получила. После действителността се върна. Леля й бе премълчала всичко действително важно — чувството, омразата, любовта, непримиримостта на пламенните сърца. Макар че познаваше толкова малко живота и едва бе докоснала любовта, Фльор усещаше все пак по инстинкт, че думите имат към фактите и чувствата същото отношение, което парите имат към хляба, заплащан с тях. „Горкият татко! — помисли тя. — Горката аз! Горкият Джон! И все пак… Джон ще бъде мой!“

От прозореца на неосветената стая, тя видя „оня“ да излиза от вратата долу и да се извлича навън. Ако той и майка й… как би засегнало това нейното бъдеще? Сигурно ще накара баща й да държи още повече на нея и накрая той ще отстъпи може би пред желанието й, или поне ще се примири по-бързо с това, което би извършила без негово знание.

Тя взе малко пръст от сандъчето с цветя на прозореца и я запрати с все сила подир отдалечаващата се фигура. Не я улучи, но изпита облекчение от постъпката си.

Лек ветрец донесе откъм Грийн Стрийт неприятна миризма на бензин.

Бележки

[1] Прозорлива.