Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (35)

Глава 2

Последваха два дъждовни дни, а след тях спокойно, слънчево лято. Джолиън старши се разхождаше и разговаряше с Холи. Отново се почувства сякаш пораснал, изпълнен с нови сили; после стана неспокоен. Почти всеки следобед навлизаха в горичката и стигаха до пъна. „Ех, няма я! — казваше си той. — Няма я, то се знае!“. Усещаше изведнъж, че се смалява, и започваше да се влачи по нанагорнището към къщата, притиснал с ръка лявата си страна. Понякога му минаваше през ум: „Наистина ли бе идвала… или съм сънувал?“ — и се заглеждаше в простора, а Балтазар се заглеждаше в него. Нямаше да дойде пак, разбира се! Той отваряше сега с по-малко вълнение писмата от Испания. Щяха да се върнат едва през юли, но, странно, той чувстваше, че ще може да изчака. Всяка вечер напрягаше погледа си да се взира там, дето бе седяла тя. Нямаше я; и той навеждаше очи.

На седмия ден си каза: „Трябва да отида в града да си купя обувки“. Поръча за Бикън и тръгна. На минаване през Пътни за Хайд Парк помисли: „Мога да отида и до Челси и да я видя“. И се обади:

— Карайте, дето отведохте оная вечер дамата.

Кочияшът обърна широкото си червено лице и сочните му устни отвърнаха:

— Дамата в сиво ли, сър?

— Да, дамата в сиво.

Та какви други дами имаше? Тъпак!

Екипажът спря пред малък триетажен блок, малко настрана от реката. Джолиън старши видя веднага с опитното си око, че апартаментите са евтини. „Към шейсет лири годишно“ — помисли си той; влезе и погледна списъка с живущите. Нямаше никаква Форсайт; но срещу „първи етаж, апартамент В“ стоеше името „Мисис Айрин Ерън“. О! Приела бе отново моминското си име! И, кой знае защо, това му се понрави. Изкачи се полека, защото пак усещаше сърцето си. Постоя малко, преди да позвъни, за да му минат болката и сърцебиенето. Може би я няма! Тогава… за обувките! Черна мисъл! За какво му бяха обувки на неговата възраст? Няма да износи и тия, дето имаше!

— В къщи ли е господарката ви?

— Да, сър.

— Тогава й съобщете за мистър Джолиън Форсайт.

— Да, сър. Ако обичате да влезете оттук.

Джолиън старши последва една съвсем млада прислужничка — не би й дал повече от шестнайсет години — в малка гостна с вдигнати щори, дето нямаше почти нищо, освен пиано, лек парфюм и добър вкус. Застанал насред стаята, с цилиндър в ръка, той си мислеше: „Предполагам, че е зле материално!“ Над камината имаше огледало, което бе отразило фигурата му. Остарял беше! Чу шумолене и се обърна. Тя беше вече толкова близо, че мустаците му почти докоснаха челото й точно под сребристите нишки в косите.

— Отивах в града — каза той. — И реших да ви се обадя, да попитам как пътувахте миналата вечер.

Видя усмивката й и изпита внезапно облекчение. Може би наистина се радваше, че го вижда.

— Искате ли да си сложите шапката и да се поразходите в парка?

Но докато тя отиде да си сложи шапката, той се намръщи. В парка! Много е вероятно там да се разтакават Джеймс и Емили, мисис Никълъс или някой друг от милото му семейство. И ще се раздрънкат, че са ги видели. Не! Той нямаше никакво желание да съживява отзвуците от миналото на Форсайтовата борса. Махна един бял косъм от ревера на закопчания догоре редингот и прокара ръка по бузите, мустаците и четвъртитата си брадичка. Страшно хлътнали бяха бузите му. Не се хранеше добре напоследък… Ще трябва да поиска някакво укрепително от оня важен некадърник, който лекува Холи. В това време Айрин се завърна; когато бяха вече в колата, той каза:

— Ами ако вместо в парка отидем в Кенсингтънските градини? — И добави с намигване: — Там не се разтакават много нагоре-надолу. — Като че тя знаеше какво е намислил.

Оставиха каретата, влязоха в тоя недостъпен за тълпата кът и тръгнаха към езерото.

— Виждам, че сте приели отново бащиното си име — каза той. — И не сте сбъркали.

Тя го улови под ръка.

— Прости ли ми Джун, чичо Джолиън?

— Да, разбира се — отвърна любезно той. — Защо не?

— А вие?

— Аз ли? Аз ви простих още щом разбрах как стоят нещата.

И може би наистина бе простил; по вътрешен усет, той винаги прощаваше на красотата.

Тя въздъхна дълбоко.

— Аз никога не съжалих… не можех. Обичали ли сте някога истински, чичо Джолиън?

При този странен въпрос Джолиън старши погледна втренчено пред себе си. Обичал ли бе? Не можеше да си припомни сякаш такова нещо? Но не би желал да каже това на младата жена, която докосваше лакътя му, която се бе отрекла от живота заради вярност към спомена за една трагична любов. И помисли: „Ако бях срещнал вас на младини… кой знае, може би щях да извърша тая глупост.“ Но пожелае да се изплъзне с общи фрази.

— Любовта е странно чувство — каза той. — И често пъти гибелно. Гърците ли я бяха превърнали в богиня? Предполагам, че са били прави, само че те са живели в Златна епоха.

— Фил ги обожаваше.

Фил! Името го бодна, защото изведнъж — със способността си да вижда нещата от всички страни — той разбра защо се бе сприятелила с него. Защото искаше да разговаря за любимия си! Добре! Щом й доставя удоволствие! И каза:

— Струва ми се, че той разбираше от скулптура!

— Да. Обичаше равновесието и симетрията; обичаше безусловната любов на гърците към изкуството.

Равновесие ли? Доколкото си спомняше, у тоя младеж нямаше никакво равновесие; колкото за симетрия… той беше наистина добре сложен. И тия странни очи и високи скули… хм! Симетрия!

— И вие сте от Златната епоха, чичо Джолиън.

Джолиън старши се обърна. Подиграваше ли се с него? Не, очите й бяха меки, кадифени. Ласкаеше ли го? Защо би го ласкала? Нищо не можеше да получи от старец като него.

— Така мислеше Фил. И често добавяше: „Но не мога да му кажа, че се възхищавам от него.“

Ах, пак мъртвия любим; пак желанието да разговаря за него! Той стисна ръката й, полуогорчен от тия спомени, полублагодарен, сякаш съзнаваше каква връзка са те между нея и него.

— Той беше много даровит младеж — промълви Джолиън старши. — Горещо е; напоследък започнах да се изморявам от горещината. Да поседнем.

Седнаха на столовете под един кестен, дето широките листа ги заслоняваха от спокойната следобедна мараня. Хубаво беше да седи тук, да я наблюдава, да чувства, че й е приятно да бъде с него. И, с желание да й достави удоволствие, продължи:

— Предполагам, че вие сте го виждали такъв, какъвто аз никога не съм го виждал. Той трябва да се е чувствал прекрасно с вас. Неговите разбирания за изкуството бяха малко… нови на мене… — Едва не изтърва: „новоизмислени“.

— Да, но той казваше, че вие имате истински усет за красотата.

„Дявол да го вземе!“ — помисли Джолиън старши. Но отговори с дяволито смигване.

— Сигурно е така, иначе нямаше да седя тук с вас.

Тя беше очарователна, когато се усмихваше така, само с очи!

— Фил мислеше, че сърцето ви е от ония, които никога не остаряват. А той беше човек със верен усет.

Той не се улови на това ласкателство от миналото, изречено само от копнеж по мъртвия любим… ни най-малко; все пак му беше приятно да я слуша, защото тя радваше очите му и сърцето, което наистина не бе остаряло. Дали защото — за разлика от нейния любим — той не бе любил никога безнадеждно, бе запазвал винаги равновесие и усет за симетрия? Както и да е! Запазил бе на осемдесет и пет години силите си да се възхищава от красотата. И помисли: „Да бях художник или скулптор! Но аз съм само старец! Всяко нещо с времето си!“

Една прегърната двойка прекоси тревата пред тях по ръба на сянката на кестена. Слънцето бе огряло безмилостно техните бледи, посърнали, неугледни младежки лица.

— Грозен народ сме — каза неочаквано Джолиън старши. — Чудно ми е като виждам как… любовта преодолява това.

— Любовта преодолява всичко.

— Така мислят младите.

— За любовта няма възраст, предел и смърт.

Със своето светнало бледо лице, повдигаща се гръд и големи, тъмни, кротки очи тя приличаше на оживяла. Венера! Но тази обичайна мисъл предизвика незабавно противодействие и той отвърна с намигване:

— То се знае, защото, ако имаше предел, ние нямаше да съществуваме — толкова много неща трябва да преодолява любовта!

После свали цилиндъра си и го изтри с ръкав. Тая голяма неудобна шапка бе сгорещила челото му; напоследък често усещаше прилив на кръв в главата — кръвообращението му не беше като някогашното.

Тя седеше все още загледана право пред себе си; и изведнъж промълви:

— Чудно е, че още съм жива!

Той си спомни думите на Джо: „отчаяна и обезумяла“.

— О! — каза той. — Моят син ви бе зърнал за миг… в оня ден.

— Вашият син ли беше? Аз чух глас в хола; и помислих, че е… Фил.

Джолиън старши видя, че устните й потрепераха. Тя ги закри за миг с ръка, после продължи спокойно:

— В оная нощ отидох на кея. Една жена ме дръпна за роклята. Разказа ми своя живот. Човек може да се засрами, като чуе как страдат другите.

— От ония ли беше?

Айрин кимна; Джолиън старши усети, че настръхна от ужас — ужаса на човек, който не знае какво значи да се бориш с отчаянието. И, почти против волята си, промълви:

— Разкажете ми, ако обичате!

— Все едно ми беше ще живея ли, или ще умра. Когато стигнете дотам, съдбата вече не се стреми да ви погуби. Цели три дни онази жена се грижи за мене… не ме напусна нито за миг. Аз нямах и пари. Затова сега помагам, както мога, на такива като нея.

А Джолиън старши си мислеше: „Да нямаш пари! Каква друга участ може да се сравни с тази? Всичко друго е включено в нея.“

— Бих се радвал, ако бяхте дошли при мене — каза той. — Защо не дойдохте?

Айрин не отговори.

— Защото съм Форсайт навярно? Или заради Джун? Как карате сега? — погледът му неволно я обгърна. Може би и сега!… Не… не беше слаба!

— О, петдесетте лири на година ми стигат.

Отговорът й не го успокои: загубил бе доверие на хората. Ах, тоя Соумс! Но чувството за справедливост задуши веднага осъждането. Не, тя сигурно би предпочела да умре, но не и да вземе дори пени от него! Колкото и да изглеждаше крехка, у нея имаше скрита сила… и вярност. Но защо тоя Босини бе допуснал да го прегазят и я бе оставил съвсем сама?

— И все пак — каза той — занапред, щом имате нужда от нещо, ще се обръщате винаги към мене; иначе ще се сърдя. — После сложи шапката си и добави: — Елате да пием някъде чай. Казах на оня ленивец да даде на конете един час почивка, след това да ме потърси у вас. А сега ще наемем файтон. Не мога повече да ходя както едно време.

Приятна му беше тази разходка до Кенсингтънския край на парка… звукът на гласа й, погледът на очите, фината красота на очарователната жена, която се движеше с него. Приятен беше чаят у Рулфс на Хай Стрийт и излизането от там с голяма кутия шоколад, която люлееше на малкия си пръст. Приятно беше връщането с файтон в Челси и пурата, изпушена по пътя. Тя обеща да го посети в следния неделен ден, да му посвири пак, и той береше вече мислено карамфили и рози за нея. Радост беше да й достави една малка радост — ако такъв стар човек можеше да я зарадва с нещо! Когато пристигнаха, екипажът вече чакаше. Точно по нрава на тоя приятел, който винаги закъсняваше, ако му е поръчано да бърза! Джолиън старши влезе за минутка, само да се сбогува. Тъмният малък ход на апартамента лъхна неприятно на пачули^[1], а на канапенце до стената — единствената мебел — седеше някаква фигура. Айрин прошепна:

— Само една минутка.

Когато затвориха вратата на малката гостна, той я запита невесело:

— Някое от вашите протежета ли?

— Да. Благодарение на вас мога да й помагам.

Той стоеше прав, с неподвижен поглед, и галеше брадичката си, плашила на времето си толкова хора. Мисълта, че може да съществува някаква близост между отречена от обществото жена и Айрин, го огорчи и уплаши. Какво можеше да стори тя за тая жена? Нищо. Само ще се изложи и ще си създаде неприятности. И той каза:

— Внимавайте, мила. Хората тълкуват в най-лошия смисъл!

— Зная.

Той се смути от спокойната й усмивка.

— Добре тогава… до в неделя — промълви той. — Довиждане.

Тя му подаде буза за целувка.

— Довиждане — повтори той. — Пазете се.

И излезе, без да погледне към фигурата на канапенцето. Върна се през Хамерсмит, за да поръча на един познат доставчик да й изпрати две дузини бутилки от най-хубавото бургундско. Ще трябва да се посъживява от време на време! Едва когато стигнаха в Ричмънд парк, си припомни, че бе тръгнал да си поръчва обувки и се почуди как е могла да му хрумне такава глупава мисъл.