Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (61)

Вечеря у Джеймс

На Парк Лейн не канеха вече на вечеря — във всеки дом настъпва време, когато господарят или госпожата „нямат сили“ за това; не се поднасят вече по девет различни ястия на двайсет души върху двайсет прекрасни салфетки; и домашната котка не се чуди защо неочаквано я затварят.

Затова Емили — която на седемдесет години обичаше да се порадва от време на време на някое светско пиршество или прием — поръча почти с радост да приготвят вечерята за шест души вместо за двама, написа саморъчно доста чужди думи на поканите и подреди цветята — мимози от Ривиерата^[1] и бели римски зюмбюли, дошли не от Рим. Щяха да бъдат, разбира се, само Джеймс и тя, Соумс, Уинифред, Вал и Имоджин, но на нея й беше приятно да се попревзема малко и да се порадва мислено на миналото величие. Облече се по такъв начин, че Джеймс забеляза:

— За какво си се облякла така? Ще настинеш.

Но Емили знаеше, че желанието да блеснат защитаваше жените от простуда до осемдесетгодишна възраст, затова отговори кротко:

— Позволи ми да ти сложа един от новите нагръдници, които ти купих, Джеймс; а ти ще трябва само да си смениш панталоните и да облечеш кадифеното сако. Вал обича да те вижда елегантен.

— Нагръдник! — измърмори Джеймс. — Все ще намериш за какво да пилееш пари!

Но изтърпя да го нагласят, така че и неговата шия светна, макар и през това време да мрънкаше неразбираемо.

— Това хлапе е луда глава, струва ми се.

С малко по-светъл поглед и поруменели страни той седна в гостната да се ослушва за звънеца на входната врата.

— Поканих ги на официална вечеря — каза успокоително Емили, — защото смятам, че ще бъде от полза за Имоджин… Трябва да свикне, преди да започне да се явява в обществото.

Джеймс издаде някакъв неопределен звук, а в същото време си представи как Имоджин обичаше да се качва по коленете му или да сваля заедно с него коледните сладки от елхата.

— Тя ще стане хубавичка — промълви той. — Не се съмнявам в това.

— Тя е вече хубавичка — възрази Емили; — дано само добре да я омъжат.

— Разбърза се — промълви Джеймс; — а много по-добре ще бъде да си остане в къщи и да се грижи за майка си.

Един нов Дарти, който би отмъкнал хубавата му внучка, би го довършил! Той не бе простил и досега на Емили, че Монтегю Дарти й се бе харесал някога така, както се бе харесал и нему.

— Къде е Уормсън? — запита изведнъж той. — Бих искал чаша мадейра тая вечер.

— Ще има шампанско, Джеймс.

Той поклати глава.

— Няма вкус. Нищо не усещам, като го пия.

Емили протегна ръка и позвъни.

— Господарят ви би желал да отворите бутилка мадейра, Уормсън!

— Не, не! — възрази Джеймс и крайчетата на ушите му затрепераха възбудено, а очите се втренчиха в нещо, което виждаше само той. — Слушайте, Уормсън, ще отидете във вътрешната изба и в левия край на средната полица ще видите седем бутилки; ще вземете средната, но гледайте да не я клатите. Това е последната мадейра, която получих от мистър Джолиън, когато се пренесохме тук… Не съм я бутнал оттогава; трябва да е в отлично състояние; но не знам, не мога да кажа.

— Разбирам, сър — отговори оттеглящият се Уормсън.

— Пазех я за златната ни сватба — добави неочаквано Джеймс. — Но на моята възраст надали ще живея още три години.

— Глупости, Джеймс — отвърна Емили. — Не говори така.

— Трябваше сам да я донеса — промърмори Джеймс. — Той непременно ще я разклати.

И потъна в безмълвни мисли за дългите минути между запалени газени лампи, паяжини и мирис на пропити с вино тапи, който бе му служил за аперитив пред толкова официални вечери. Във виното на тази изба беше стаена историята на повече от четиридесет години — откакто бе дошъл на Парк Лейн с младата си съпруга, — както и на много поколения приятели и познати, отминали в небитието; оределите полицаи пазеха спомените за семейните празненства… за всички женитби, раждания, умирания на роднини и близки. То ще остане тук и тогава, когато него няма да го има; той дори не знаеше какво ще стане с това вино. Ще го изпият или разпилеят — какво друго!

От дълбоката замечтаност го събуди влизането на сина му, последван много скоро от Уинифред и двете й по-големи деца.

Слязоха под ръка, двама по двама — Джеймс с дебютиращата Имоджин, защото хубавичката внучка му вдъхваше бодрост; Соумс с Уинифред, Емили с Вал, чиито очи светнаха, щом забеляза стридите. Ще бъде вечеря „каквато трябва“ — с шампанско и порто! Нуждаеше се от такова нещо след днешните подвизи, които още никому не бе разкрил. След първите една-две чаши му стана приятно да усеща в джоба си тази бомба, това сензационно доказателство за родолюбие, или, по-точно, този пример за лична храброст, с който можеше да се прояви — защото тази жертва пред кралицата и родината му бе доставяла досега само лична радост. Сега ставаше „храбрец“, неразривно свързан с оръжие и коне; и имаше право да се поперчи — при все че, разбира се, нямаше да го стори. Просто ще го съобщи спокойно при някое замълчаване. Като погледна менюто, реши, че подходящият момент ще бъде поднасянето на la bombe aux fraises^[2]; тогава на трапезата ще настъпи тържественост. Веднъж-дваж преди този върховен миг на празненството той си спомни, че на дядо му не казваха нищо! Но старецът пиеше мадейра и изглеждаше отлично! Освен това щеше да се зарадва от подобно изглаждане на позора от развода. Видът на вуйчо му отсреща също го подтикваше към това. Вуйчо му беше така неспособен на подобна постъпка, та си струваше труда да му види изражението. А по-добре беше да съобщи и на майка си по този начин вместо насаме, когато и двамата могат да се разстроят! Жал му беше за нея, но не можеше все пак да се очаква, че ще жали прекалено много за другите, когато му предстоеше да се раздели с Холи.

Гласът на дядо му достигна едва чуто до него:

— Вал, опитай малко мадейра със сладоледа. Няма да вкусиш такова нещо в колежа.

Вал загледа как питието пълни полека чашата му и пяната на старото вино лъщи на повърхността; вдъхна аромата му и си каза: „Време е!“ Моментът беше блестящ. Той отпи една глътка, лека топлина се разля по вече разгорещените му жили. Хвърли бърз поглед наоколо си и каза:

— Днес се записах в Императорската доброволческа кавалерия, маминко! — И изпразни наведнъж чашата си, сякаш бе вдигнал наздравица за собствената си постъпка.

— Какво? — обади се огорчено майка му.

— Отидохме заедно с Джоли Форсайт.

— Но не сте се записали? — запита вуйчо Соумс.

— Напротив! В понеделник отиваме в частта.

— Виж ти! — извика Имоджин.

Всички погледнаха Джеймс, който се бе наклонил напред, сложил ръка на ухото си.

— Какво има? — Какво казва? Не чувам.

Емили се наведе и потупа Вал по ръката.

— Чисто и просто Вал се записал в Доброволческата кавалерия, Джеймс; много добре е постъпил. Военната униформа много ще му прилича!

— Записал се в… глупости! — със силен, макар и треперещ глас отвърна Джеймс. — Не виждате на два пръста от носа си. Той ще… ще трябва да замине. И додето разбере какво става, ще трябва да се бие.

Вал прочете възхищение в очите на Имоджин, видя майка си, изискана, безгласна, с кърпичка на устните.

Изведнъж чу гласа на вуйчо си:

— Ти си непълнолетен.

— Сетих се за това — усмихна се Вал; — и казах, че съм на двайсет и една години.

Сега пък чу възхищението на баба си:

— Ти си наистина храбрец, Вал!

Забеляза как Уормсън напълни почтително чашата му с шампанско; чу охкането на дядо си:

— Не знам какво ще излезе от тебе, ако продължаваш по тоя път.

Имоджин го потупа по рамото, вуйчо му го загледа изпод очи; само майка му седеше все така неподвижна, докато най-после, обезпокоен от мълчанието й, Вал каза:

— Всичко ще се оправи: скоро ще ги бием и ще почнат да бягат. Дано само остане нещо и за нас.

Той изпитваше възторг, съжаление, почувства се изведнъж неизказано важен. Ще покаже на вуйчо си Соумс и на всички Форсайтови какво значи храброст. Сторил бе безспорно нещо героично и изключително, като се бе представил за двайсет и една годишен!

Гласът на Емили го върна на земята:

— Не бива да пиеш втора чаша, Джеймс. Уормсън!

— Как ще се почудят у Тимоти! — възкликна Имоджин. — Много неща бих дала да мога да видя как ще изглеждат. Ще имаш ли сабя, Вал, или само детски пищов?

— Какво те накара?

От гласа на вуйчо си Вал усети, че нещо го притиска в корема. Какво го е накарало? Как да отговори? И беше благодарен на баба си за успокоителното:

— Според мен Вал е постъпил много храбро. Сигурна съм, че ще бъдеш чудесен войник — със своята фигура. Всички ще се гордеем с него.

— И какво общо има в случая Джоли Форсайт? Защо сте отишли заедно? — продължи намусено Соумс. — Мислех, че не сте приятели.

— Не сме — смънка Вал. — Но не можех да позволя той да ме надмине.

Видя, че вуйчо му погледна по-иначе, някак одобрително. Дядо му също кимна, баба му поклати глава. Всички одобряваха, че не се е оставил да бъде надминат от оня братовчед. Сигурно имаха някакво основание! Вал съзираше смътно някаква тъмна точка извън своя кръгозор; нещо като неустановен център на циклон. И, както се бе загледал в лицето на вуйчо си, пред очите му се мярна необяснимо образа на една жена с тъмни очи, златиста коса, бяла шия и прекрасен аромат, облечена в красива копринена рокля, която той обичаше да докосва, когато беше съвсем малък. Да, разбира се! Вуйна му Айрин! Тя го милваше и целуваше, а той я бе ухапал веднъж на шега по меката ръка, която толкова харесваше… Сега пък се обади дядо му:

— Какво прави баща му?

— Той е в Париж — отвърна Вал; и се смая от съвсем особеното изражение на вуйчо си, като… като на сърдито куче.

— Художници! — каза Джеймс. — Тази дума, изтръгната из глъбините на душата му, приключи вечерята.

Седнал срещу майка си във файтона на връщане, Вал усети вкуса на своя героизъм, стипчив като презрели мушмули.

Майка му каза наистина само това, че ще трябва да отиде веднага при шивача, да си поръча добре ушита униформа, а не да намъкне каквото му дадат. Но Вал чувстваше колко е разстроена. Едва не се изтърва да я утеши, като изкаже главно мисълта си, че поне ще се избави от тоя противен развод, но присъствието на Имоджин и съзнанието, че майка му няма да се избави, го въздържа. Когато Имоджин отиде да спи, той си позволи да се разчувства.

— Ужасно ми е жал, че ще те оставя, мамо.

— Какво да се прави! Ще се примиря. Трябва да се погрижа и да ти дадат по-скоро офицерски чин; тогава няма да страдаш толкова много. Имаш ли понятие от военно обучение, Вал?

— Някакво.

— Надявам се да не те тормозят много. Утре ще накупим заедно каквото ти трябва. Лека нощ, целуни ме.

С нежната и топла целувка по челото и с думите й: „Надявам се да не те тормозят много“, които още звучаха в ушите му, той седна и изпуши една цигара пред загасващия огън. Въодушевлението му бе угаснало… угаснал бе пламъкът на геройските дела. Всичко беше една проклета, досадна история. „И на всичкото отгоре ще бъда с оня приятел Джоли“ — помисли той, докато се мъкнеше бавно по стълбите, после покрай стаята на майка си, дето тя хапеше възглавницата, за да заглуши отчаянието, което се опитваше да я разплаче.

Не след много от всички гости на вечерята у Джеймс остана буден само Соумс — в стаята си над спалнята на баща му.

Онз приятел Джолиън е, значи, в Париж… Какво ли прави там? Увърта ли се около Айрин! В последното известие на Полтид се намекваше, че скоро може би ще имат резултат. Дали не ще бъде той? Този приятел с брадичката и с проклетия си шеговит говор… синът на стареца, който му бе извадил прякора „Собственика“ и бе купил накрая злополучната къща! Соумс не бе престанал да съжалява, че бе продал къщата в Робин хил; не бе простил на чичо си, че я бе купил, нито на братовчед си, че живееше в нея.

Без да се тревожи за студа, той вдигна прозореца и се загледа към парка. Студена, тъмна януарска нощ; заглъхнал бе вече всякакъв шум; всичко замръзваше; мяркаха се само голи дървета и една-две звезди. „Ще се видя утре с Полтид — помисли той; — трябва да съм луд, за да я желая още. А дали този приятел?… Хм! Не!“