Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (78)

Раждане на нов Форсайт

Соумс излезе през градинската врата, пресече моравата, постоя на пътечката над реката, обърна се и стигна пак до градинската врата, без да забележи, че се движи. Скърцането на колелата по алеята го убеди, че е минало доста време и докторът си отива. Какво му бе казал?

„Ето какво е положението, мистър Форсайт. Мога да гарантирам напълно за живота й, ако направя операция, но детето в такъв случай ще бъде мъртво. Ако не направя операция, детето ще се роди навярно живо, обаче за майката има голяма опасност… Да, голяма опасност. И в двата случа не вярвам, че ще има вече друго дете. В сегашното си състояние тя очевидно не може да реши сама, а не можем да чакаме майка й. Вие трябва да решите, докато аз правя необходимите приготовления. Ще се върна след един час.“

Решение! Какво решение? Нямаше време да повика специалист! За нищо нямаше време!

Шумът на колелата бе заглъхнал, а Соумс продължаваше да се ослушва; после притисна изведнъж с ръце ушите си и се върна към реката. Така преждевременно, непредвидено, без да могат дори да повикат майка й! Тя трябваше да реши. А щеше да пристигне от Париж едва вечерта! Да можеше поне да разбере докторския жаргон, медицинските тънкости, за да бъде уверен, че претегля правилно всички възможности; но той разбираше от тях, колкото от китайски… колкото лаик може да разбере от правен процес. И все пак трябваше да реши! Ръката му се бе изпотила, когато я свали от челото, при все че беше студено! Тези стонове, които идваха откъм стаята й! Ако се върне там, ще бъде още по-тежко. Трябва да бъде спокоен, с бистър ум. От една страна — почти сигурен живот за младата му жена и сигурна смърт за детето; и… никакви деца по-нататък! От друга — може би смърт за жена му, почти сигурен живот за детето; и… никакви деца по-нататък! Кое да избере!

… През последните две седмици беше дъждовно, реката беше придошла и във водата около плаващата къщичка, завързана за домашния пристан, се носеха листа от близката горичка. Капят листата, отлита животът. Смърт! Да решава за живот и смърт! И никой — да му подаде ръка! Един загубен живот е завинаги загубен. А не бива да се изпуска нещо, което може да се задържи; изпуснеш ли го, няма вече да го върнеш, оставаш оголен, като обезлистено дърво; все повече оголен, докато сам повехнеш и загинеш. И, по някакъв странен скок на мисълта, му се стори, че вижда не Анет, легнала зад огрения от слънцето прозорец, а Айрин в спалнята им на Монпелие Скуеър, както би могла ада лежи преди шестнайсет години. Щеше ли да се колебае тогава? Нито миг! Операция! Операция! За да спаси живота й! Не решение, а просто инстинктивен вик за помощ, макар да знаеше още тогава, че тя не го обича! Но сега? Чувството му към него не беше всевластно. Неведнъж през последните месеци, особено откакто тя започна все повече и повече да се страхува, той бе мислил по тоя въпрос. Тя беше упорита егоистка като всяка французойка. Но колко хубавичка! Какво би решила сама… приела ли би риска? „Знам, че тя иска да има дете — каза си Соумс. — Ако то се роди мъртво, без никакви изгледи за друго… толкова много ще страда. Край на надеждите! Всичко пропада! Ще водим години подред… един безцелен брачен живот… без деца. Никаква опора за нея! А тя е толкова млада. Нищо, което да ни привлича към живота… нито нея, нито мене! Нито мене!“ Той се удари в гърдите! Защо не можеше да мисли, без да намесва и себе си… Да забрави своята личност и да види какво трябва да прави? Мисълта го прониза и се притъпи, сякаш се удари в броня. Да забрави себе си! Невъзможно! Да излети в беззвучния, неосезаем, неуловим, незрим простор! И стигнал по тоя начин до основата на действителния мир, до глъбините на своята форсайтовска същност, Соумс отдъхна за миг. Щом човек изчезне, всичко изчезва; а дори да не изчезне, за него е престанало да съществува.

Погледна часовника си. След половин час докторът ще се върне. Трябва да реши! Как ще гледа майка й и доктора, ако не се съгласи да я оперират и тя умре? Как ще се справи със собствената си съвест? Та нали се ражда неговото дете! Ако се съгласи за операция — обрича и двамата на бездетство. А за какво друго бе се оженил за нея, ако не за да има законен наследник? И баща му… пред вратата на гроба, очаква вестта! „Жестоко е — помисли той; — не на мене трябваше да се падне решението на тоя въпрос! Жестоко е!“ Тръгна към къщи. Да имаше някакъв разумен и прост начин да реши! Извади една монета и я прибра. Знаеше, че — след като я хвърли — няма да приеме решението на случая! Отиде в трапезарията, най-далеко от стаята, откъдето идваха стоновете. Докторът бе казал, че има все пак малка надежда. Тук надеждата изглеждаше по-голяма; не течеше река, не капеха листа. В камината гореше огън. Соумс отключи барчето. Почти никога не пиеше алкохол, но сега си наля уиски и го изпи, без да го разреди, защото копнееше да съживи кръвта в жилите си. „Този Джолиън! — помисли той. — Имаше вече деца. Отне ми жената, която истински обичах; има и син от нея! А от мене… от мене се иска да погубя единственото си дете! Анет няма да умре! Невъзможно е! Тя е млада и здрава!“

Все така мрачно замислен пред бюфета, той чу каретата на доктора и излезе да го посрещне. Трябваше да го почака, докато се върне от горния етаж.

— И така, докторе?

— Положението е същото. Решихте ли?

— Да — отвърна Соумс. — Няма да оперирате.

— Така ли? Разбирате, нали… че рискът е голям.

Нищо друго освен устните не мръдна в неподвижното лице на Соумс.

— Вие казахте, че има все пак малка надежда.

— Надежда има; но не голяма.

— Твърдите, че детето ще се роди мъртво, ако оперирате?

— Да.

— И все пак смятате, че тя не ще има вече друго?

— Не може да се каже с положителност, но е почти сигурно.

— Жена ми е здрава — каза Соумс. — Ще рискувам.

Докторът го погледна загрижено и сериозно.

— На ваша отговорност — отвърна той. — Аз не бих се решил, ако се касаеше за моята съпруга.

Соумс вирна брадичка, сякаш го удариха.

— Ще ви трябвам ли горе? — запита той.

— Не; не идвайте.

— Тогава ще отида в картинната галерия; знаете къде е.

Докторът кимна и се качи.

Соумс продължи да се ослушва. „Утре по това време — помисли той — може би ще ми тежи на съвестта смъртта й.“ Не! Несправедливо… чудовищно беше да се допуска това! Обзет отново от мрачни мисли, той отиде в галерията. Застана до прозореца. Духаше студен вятър; беше ясно и студено: яркосиньо небе, по което тежки, разкъсани бели облаци се гонеха, и синя река, прозираща зад златеещите дървета; горичките пъстрееха и пламтяха в богатите багри на ранната есен. Би ли изложил на подобен риск собствения си живот? „Но тя сигурно би предпочела да рискува моя живот, вместо да изгуби детето — помисли той. — Тя не ме обича истински!“ Какво друго можеше да очаква… от една млада жена, при това французойка. Единственото спасение за двамата, за брака и за бъдещето им, беше детето! „Какво не преживях заради това — помисли той. — И не ще отстъпя… Не ще отстъпя. Има надежда да останат и двамата… има!“ Човек държи, каквото има, докато му го отнемат… Естествено е да държи! Започна да се разхожда из галерията. Напоследък бе купил картина, която беше цяло богатство: спря пред нея… Девойка с тъмнозлатисти коси, напомнящи метални нишки, загледана в малко златно чудовище, което държеше в ръка. И в тази мъчителна минута дори той чувстваше каква изключителна сделка е направил… възхищаваше се от всяка подробност на картината, от масата, пода, креслото, от фигурата на девойката, от унесеното й изражение, от тъмнозлатистите нишки на косата, от светлото злато на малкото чудовище. Да купува картини; все повече и повече да забогатява! Каква полза, ако… Обърна рязко гръб на картината и отиде до прозореца. Няколко гълъба бяха излетели от клоните на гълъбарника и се рееха, понесени от вятъра, с разперени крила, така бели, че почти блестяха на слънцето. Извисиха се в далечината, рисувайки йероглифи в небето. Анет ги хранеше; красиво беше да я гледа човек. Те ядяха от ръката й: разбираха, че заслужава доверие. Толкова е… разумна; и здрава, наистина здрава, като майка си, въпреки своята изтънчена хубост!

Стъмнило се бе вече, когато той отвори най-после вратата и се ослуша. Никакъв звук! Млечнобял полумрак бе обгърнал стълбището и площадката долу. Тръгваше вече да се връща, когато чу долу някакъв шум. Надникна долу, зърна неподвижна черна сянка. Сърцето му замря. Какво беше това? Смъртта ли? Сянката на смъртта, излязла от нейната стая? Не! Просто прислужница без шапчица и престилка. Тя дойде до подножието на стълбите и прошепна задъхано:

— Докторът иска да ви види, сър.

Той изтича долу. Момичето се долепи до стената, за да му направи път, и каза:

— О, сър, свърши се!

— Свърши ли се? — повтори почти заплашително Соумс. — какво искате да кажете?

— Имаме бебе, сър.

Той изтича по последните четири стъпала и се озова изведнъж пред доктора в полутъмния коридор. Докторът изтриваше челото си.

— Моля ви се! — каза Соумс. — По-бързо!

— И двете са живи: опасността мина, струва ми се.

Соумс не мръдваше, закрил очи. — Поздравявам ви — чу гласа на доктора. — Работата беше на косъм.

Соумс отпусна ръка, с която бе закрил лице.

— Благодаря — промълви той. — Много, много ви благодаря. Какво е?

— Дъщеря… за щастие, момче би убило майката… с главата си.

Дъщеря!

— Най — големи грижи и за двете — чу пак гласа на доктора — и всичко ще се оправи. Кога пристига майка й?

— Тази вечер, между девет и десет, предполагам.

— Ще остана дотогава. Искате ли да ги видите?

— Още не — отвърна Соумс. — Кога си тръгвате. Отивам да ви изпратя вечеря.

И слезе в долния етаж.

Неизразимо облекчение. Но… дъщеря! Струваше му се несправедливо. Да поеме такъв риск… да преживее такова мъчение… такова мъчение… и то за дъщеря! Стоеше в хола пред камината с пламтящи цепеници, побутваше ги с крак и се стараеше да се съвземе. „Ами баща ми!“ — помисли той. Горчиво разочарование, няма защо да се отрича! Човек никога не получава в тоя живот всичко, което желае! А друг живот няма!…Пък и да има, каква полза?

Докато стоеше така, му подадоха телеграмата.

„Ела веднага, баща ти бързо отпада. Мама.“

Усети, че се задушава. Можеше да се допусне, че няма да се развълнува след току-що преживените часове, но се развълнува. Беше седем и половина, влак за Рединг имаше в девет, влакът на мадам, ако е успяла да го вземе, пристигаше в осем и четиридесет… Ще я дочака и ще замине. Поръча да впрегнат, навечеря се машинално и се качи горе. Докторът излезе да го посрещне.

— Заспаха.

— Няма да вляза — заяви с облекчение Соумс. — Баща ми е на умиране. Трябва да отида в града. Наред ли е всичко?

Лицето на доктора изрази някакво колебливо възхищение. „Да бяха всички така хладнокръвни!“ — сякаш казваше той.

— Да, мисля, че можете спокойно да отидете. Скоро ли ще се върнете?

— Утре — отвърна Соумс. — Ето ви адреса.

Докторът сякаш се поколеба дали да изрази съчувствие.

— Лека нощ! — каза изведнъж Соумс и се обърна. Облече шубата си. Смърт! Смразяваща мисъл! Изпуши цигара в каретата — нещо, което рядко си позволяваше. Нощта беше ветровита и летеше с черни крила; фенерите на колата трябваше да търсят пътя. Баща му! Престарелият му баща! Тъжно е да умреш… в такава безутешна нощ!

Точно когато той влизаше в гората, лондонският влак пристигна и мадам Ламот, в плътно черно палто, доста прежълтяла при изкуствената светлина на лампите, се насочи към изхода с пътническа чанта в ръка.

— Само с това ли сте? — запита Соумс.

— Да, нямах никакво време. Как е малката?

— Добре са… и двете. Момиченце е.

— Момиченце! Колко се радвам! А пътуването през канала беше ужасно!

Внушителната черна фигура, ни най-малко не пострадала от ужасното пътуване, се качи в каретата.

— А вие, mon cher^[1]?

— Баща ми е на смъртно легло — каза Соумс през зъби. — Отивам в града. Поздравете Анет.

— Tiens?^[2] — промълви мадам Ламот. — Quel malheur.^[3]

Соумс свали шапка за сбогуване и тръгна към влака. „Французи!“ — помисли той.