Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (64)

Следенето продължава

Два дни след вечерята у Джеймс мистър Полтид достави на Соумс достатъчно поводи за размисъл.

— Някакъв джентълмен — каза той, като погледна ключа за шифъра, който държеше в лявата си ръка, — 47, както го нарекохме, е оказвал през последния месец в Париж подчертано внимание към 17. Но засега няма още нищо определено. Срещите са били винаги на обществени места, без опит за прикриване — в ресторанти, в оперета, в Опера комик, в Лувъра, в Люксембургската градина, в приемната на хотела и така нататък. Не е забелязано още тя да е ходила при него, нито обратното. Били са във Фонтенбло, но нищо особено и там. Накратко, положението обещава, обаче изисква търпение.

Той погледна неочаквано Соумс и добави:

— Нещо твърде любопитно… 47 има същото фамилно име, както… хм!… 31!

„Този приятел разбира, че съпругът съм аз!“ — помисли Соумс.

— Малкото му име е… доста необикновено… Джолиън — продължаваше мистър Полтид. — Знаем и адреса му в Париж, и тукашния му дом. Не искаме, разбира се, да тръгнем по погрешни следи.

— Продължавайте в същата насока, но предпазливо — каза упорито Соумс.

Подсъзнателната увереност, че този разузнавач е научил тайната му, го караше да бъде още по-сдържан.

— Извинете — каза мистър Полтид, — ей сега ще видя дали няма нещо ново.

Върна се с няколко писма. Заключи отново вратата и погледна пликовете.

— Да, има едно лично до мене от 19.

— И? — запита Соумс.

— Хм! — отвърна Полтид. — Пише ми: „47 замина днес за Англия. Адресът на багажа му: Робин Хил. Раздели се със 17 в Лувъра, в 3 и 30; нищо забележително. Намерих за добре да остана и да продължа наблюдението на 17. За вас ще бъде без съмнение възможно да проследите 47 в Англия, ако намерите за потребно.“ — Мистър Полтид погледна съвсем непрофесионално Соумс, сякаш събираше материал за студия върху човешкия характер, която щеше да напише, след като се оттегли от професията си. — Много умна жена е 19 и чудесно се гримира. Не е евтина, но си струва парите. Дамата не подозира и до този миг, че е наблюдавана. След някое време, както знаете, впечатлителните натури започват да усещат нещичко, макар и съвсем неопределено. Затова бих изказал мнение да изоставим засега 17 и да проследим 47. Да надничаме в кореспонденцията им, е твърде опасно. И не бих посъветвал такова нещо при сегашното състояние на работите. Все пак можете да кажете на вашия клиент, че всичко се развива много добре.

Той погледна отново с присвити очи мълчаливия посетител.

— Не — заяви изведнъж Соумс. — Предпочитам да продължи предпазливото следене в Париж и да не се грижите за тукашната личност.

— Добре — отвърна мистър Полтид. — Така ще направим.

— Как… как се държат двамата един към друг?

— Ще ви прочета какво ми пише 19 — каза мистър Полтид и отключи едно чекмедже, отдето извади връзка книжа; — тук някъде обобщава съвсем поверително нещата. Да, ето! „17 е много привлекателна… Колкото до 47, зъбите му са малко дълги (това е жаргон за подсказване на възрастта)… Очевидно хлътнал… изчаква удобния случай… 17 може би отбягва обяснението; невъзможно е да се разбере без повече данни. Но изобщо съм склонна да мисля, че сама не е решила още… възможно е някой ден да се поддаде на порива си. И двамата са хора със стил.“

— Какво означава това? — запита Соумс със стиснати устни.

— Как да ви кажа — усмихна се мистър Полтид и показа белите си зъби. — Пак е наш израз. Означава, че не е някаква краткотрайна интрижка: или ще се съберат завинаги, или изобщо няма да се съберат.

— Хм! — промълви Соумс. — Само това ли?

— Да — отговори мистър Полтид. — Но доста обещаващо.

„Паяк!“ — помисли Соумс.

— Сбогом.

Влезе в Грийн парк, за да стигне до гара Виктория и да вземе подземната железница до Сити. Беше доста топло за края на януари, слънцето искреше през мъглата по заскрежената трева… Ден като светла паяжина.

Дребни паячета… едри паяци! А най-големият паяк — собствената му упоритост, която препречваше с нишките си всеки възможен изход. Айрин? Наистина ли беше така, както предполагаше Полтид? Или Джолиън само я съжаляваше за самотата й, както се бе изразил сам… какъвто си е бил винаги сантиментален радикал? Но ако е наистина така, както намеква Полтид? Соумс се спря. Невъзможно! Онзи приятел е шест години по-възрастен от него, не е по-хубав! Нито по-богат! С какво можеше да я привлече?

„Освен това се е върнал — помисли той; — не изглежда да… Ще отида да го видя!“

Извади картичка и написа:

„Ако можете да ми отделите половин час някой следобед тази седмица, ще бъда в Клуба на ценителите всеки ден между 5,30 и 6; или, ако предпочитате, мога да дойда в Хоч-поч. Трябва да ви видя. С. Ф.“

Тръгна по Сейнт Джеймс Стрийт^[1] и предаде картичката на портиера в Хоч-поч.

— Предайте я на мистър Джолиън Форсайт, щом дойде — каза той, после се качи в току-що излезлите на мода таксита, за да отиде в Сити…

Джолиън получи картичката още същия следобед и се запъти към Клуба на ценителите. Какво искаше Соумс от него? Дали е научил за Париж? Докато вървеше по Сейнт Джеймс Стрийт, той реши да не премълчава за престоя си в Париж. „Но не бива да го осведомявам, че тя е там, освен ако вече знае.“ В такова сложно душевно състояние го заведоха при Соумс, който пиеше чай до малкия еркерен прозорец.

— Не, благодаря, не искам чай — заяви Джолиън. — Но бих продължил да пуша, ако е позволено.

Завесите не бяха още спуснати, при все че лампите навън бяха вече запалени; двамата братовчеди седяха и се гледаха.

— Чувам, че сте били в Париж — започна най-сетне Соумс.

— Да; току-що се завърнах.

— Каза ми Вал; той заминава, значи, със сина ви?

Джолиън кимна.

— Навярно не сте виждали Айрин. Изглежда, че е някъде в чужбина.

— Напротив, видях я.

— Как е тя?

— Много добре.

Ново мълчание; Соумс се поизправи в стола си.

— Когато ви видях последния път — започна отново той, — не бях взел още никакво решение. Поговорихме, вие изказахте мнението си. Не смятам да подновявам този спор. Ще ви кажа само следното: моето положение пред нея е извънредно тежко. Не желая да използвате влиянието си в моя вреда. Станалото е отдавна минало. Ще й предложа да го забрави.

— Нали й предложихте — промълви Джолиън.

— Тази мисъл беше още нова за нея и я смути. Но, колкото повече мисли за това, толкова по-лесно би трябвало да разбере, че това е единственият изход и за двама ни.

— Нямам такова впечатление за настроенията й — отвърна с подчертано спокойствие Джолиън. — Извинете, но напълно грешите, ако смятате, че разумът има някакво значение в случая.

Той видя, че бледото лице на братовчед му още повече пребледня: без дори да подозира, Джолиън бе повторил думите на Айрин.

— Благодаря — промърмори Соумс, но аз виждам нещата може би по-ясно, отколкото мислите. Искам само да се уверя, че не ще се опитате да я настроите против мене.

— Не зная какво ви кара да мислите, че имам някакво влияние — каза Джолиън; — но ако имам, мой дълг е да го използвам само за това, което според мен е нейното щастие. Аз съм от така наречените „феминисти“.

— „Феминист“! — повтори Соумс, който искаше да спечели време. — Означава ли това, че сте против мене?

— Грубо казано — отвърна Джолиън, — аз съм против това една жена да живее с един мъж, който й е направо неприятен. Подобно нещо ми се струва отвратително.

— И предполагам, че при всяко виждане се стараете да й внушите своето мнение.

— Няма изгледи да я видя пак.

— Няма ли да се върнете в Париж?

— Не, доколкото ми е известно засега — отговори Джолиън, като усещаше напрегнатия поглед на Соумс.

— Да, само това исках да ви кажа. Знаете, че всеки, който застава между двама съпрузи, поема тежка отговорност.

Джолиън стана и леко се поклони.

— Сбогом — каза той. И, без да подаде ръка, си тръгна, като остави Соумс да гледа подир него.

„Ние, Форсайтови — помисли Джолиън, като направи знак на един файтон да приближи, — сме прекалено културни. При по-прости хора работата би стигнала до бой. Ако момчето ми не отиваше на война…“ Война! Лъхнаха го старите съмнения. „Чудесна война! Заробване на народи или на жени! Опити да поискаш и да владееш тия, които не те искат! Отрицание на всяко приличие! Собственост! Узаконени права! И всеки, който се обяви против тях — вън от закона! Слава богу — помисли той, — винаги съм бил против тях.“ Да, дори преди първия си злополучен брак той си спомни как се бе възмущавал от изстъпленията на Ирландия или при бракоразводните дела на жени, обвинявани, че се стремят да се отърват от омразни съпрузи. Пасторите смятаха, че свободата на духа и на тялото са две различни неща! Пагубно учение! Не можеше да се разделя така тялото от душата. В свободната воля се таи силата, а не слабостта на всяка връзка. „Трябваше да кажа на Соумс — помисли той, — че ми се струва смешен. Но, уви, и трагичен едновременно!“

Имаше ли наистина на тоя свят нещо по-трагично от човек, заробен от своя собственически инстинкт, който му пречи да види дори небето или да разбере напълно чувствата на друго същество? „Трябва да й пиша, за да я предупредя — помисли той; — Соумс ще направи нов опит.“ И през целия път към Робин Хил се бунтуваше срещу силата на този дълг към сина, който не му позволяваше да замине обратно за Париж…

А Соумс седя дълго на стола си — жертва на също така жестоко страдание — страдание от ревност, сякаш му бяха разкрили изведнъж, че този приятел има някакво предимство пред него и е изплел нова паяжина, за да му препречи изхода. „Означава ли това, че сте против мене?“ Той не бе получил никакъв отговор на тоя коварен въпрос. Феминист! Фразьор! „Не бива да насилвам събитията — помисли той, имам още малко време. Той няма да се върне в Париж, ако не ме излъга, разбира се. Ще чакам до напролет.“ Макар че сам не знаеше как пролетта би могла да му помогне, освен като засили мъката му. И като погледна към улицата, дето фигурите на минувачите се появяваха последователно от светлите кръгове под високите улични лампи, той помисли: „Всичко изглежда безполезно… всичко изглежда безцелно. Самотен съм… там е цялата беда.“

Затвори очи и веднага му се стори, че вижда Айрин в тъмната уличка зад някаква църква… Обърна се, както вървеше, и зърна блясъка в очите, бялото чело под тъмната шапчица със златисти пайети и спуснат отзад дълъг воал. Отвори очи… толкова ясно я бе видял! Долу вървеше жена, но не тя! Не, съвсем не тя!