Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (7)

Джеймс разузнава

Решението на Соумс да строи се узна твърде скоро от целия род и предизвика вълнение, каквото може да се очаква сред Форсайтови при всяко решение, свързано с имот.

Това стана не по негова вина, защото той беше решил, че никой не трябва да узнае. Зарадваната Джун бе казала на мисис Смол, при условие тя да сподели новината само с леля Ан… защото смяташе, че милата старица ще се зарадва! А леля Ан от доста време пазеше стаята.

Мисис Смол веднага съобщи това на леля Ан, която се усмихна, както лежеше, и каза с ясния си, но неуверен старчески глас:

— Много хубаво е за милата Джун; но надявам се, че ще внимават… Тази работа е много опасна!

Когато остана отново сама, лицето й потъмня като облак, предвещаващ дъждовно утро.

През тия дни, прекарани в легло, тя не преставаше да презарежда волята си; това личеше и по лицето й, по непрекъснатото стискане на устните.

Горкичката Смитър, която й прислужваше още от младини и за която казваха: „Смитър ли… добро момиче… но много мудно!“, горкичката Смитър изпълняваше всяка сутрин с безукорна точност отдавна установената върховна церемония при обличането на леля Ан: изваждаше от бялата кутия за панделки гладките посивели букли, емблема на личното достойнство на леля Ан, предаваше ги в ръцете на господарката си и обръщаше гръб.

Всеки ден лелите Джули и Естер идваха да докладват за Тимоти, да кажат какви вести има от Никълъс, успяла ли е Джун да склони Джолиън старши да ускорят женитбата, щом Босини ще строи къща на Соумс, наистина ли жената на младия Роджър… очаква дете, успешна ли е била операцията на Арчи, какво е направил Суидин с празната къща на Уигмор Стрийт, чийто наемател бе загубил всичките си пари и бе постъпил толкова лошо към него; а най вече за Соумс; дали Айрин все още… настоява за отделна стая? И всяка сутрин Смитър слушаше: „Днес подир обяд ще сляза, Смитър, към два часа. Ще трябва да ме отведете под ръка след толкова дни, прекарани на легло!“

Като разказа новината на леля Ан, мисис Смол я съобщи строго поверително на мисис Никълъс, която се отнесе за потвърждение към Уинифред Дарти, защото предполагаше, че Уинифред като сестра на Соумс, ще знае всичко. По този път вестта стигна в съответното време до ушите на Джеймс. И твърде много го развълнува.

— Никой нищо не ми казва — оплака се той. И вместо да отиде при Соумс, от чиято мълчаливост се боеше, взе чадъра си и се отби у Тимоти.

Намери там мисис Смол и Естер (на нея бяха разправили… можеха да й имат доверие, защото тя смяташе, че е страшно уморително да приказва), готови и дори очакващи с нетърпение да говорят за новината. Според тях Соумс беше постъпил много мило, като бе поверил строежа на мистър Босини, но и може би малко рисковано. Как го бе нарекъл Джордж? Пирата! Смешно име! Но Джордж си е бил винаги чудак! Както и да е, парите щяха да останат в рода… Лелите смятаха вече мистър Босини за човек от същия род, колкото странно и да изглеждаше това.

Тук Джеймс ги прекъсна:

— Никой не го познава. Не виждам защо Соумс се е спрял на тоя млад човек. Няма да се изненадам, ако е станало по внушение на Айрин. Ще говоря с…

— Соумс казал на мистър Босини — обади се леля Джули, — че не иска да се споменава тоя въпрос. Сигурно ще му е неприятно да се говори за него и ще бъде много недоволен, ако Тимоти научи, както…

Джеймс сложи ръка зад ухото си.

— Какво? — попита той. — Почнах съвсем да оглушавам. Просто не чувам какво ми казват. Емили я заболя пръст на крака. И до края на месеца не можем да заминем за Уелс. Все ще се случи нещо!

Узнал каквото му трябваше, той си взе шапката и си отиде.

Беше прекрасен следобед. Джеймс тръгна през парка към дома на Соумс, където възнамеряваше да вечеря, защото болният крак на Емили я задържаше в леглото, а Рейчъл и Сисили бяха на гости извън града. Спусна се от Бейзуотър Роуд по Роу^[1] към Найтсбридж Гейт, през пасбище с ниска изгоряла трева, изпъстрено с почернели овце, насядали двойки и незнайни скитници, прострени по очи, като трупове по бойното поле.

Вървеше бързо, с наведена глава, без да поглежда ни наляво, ни надясно. Изгледът на тоя парк, средище на собственото му бойно поле, дето беше воювал цял живот, не пробуди никаква мисъл или предположение в съзнанието му. Тези трупове, захвърлени тука от стягата и шума на борбата, влюбените двойки, долепили лица за час безгрижно блаженство, изтръгнато от еднообразния всекидневен труд, не пробуждаха никакви представи в ума му; изживял бе тоя вид въображение; и бе навел нос като овца — само към пасбището, по което пасе.

Един от наемателите му проявяваше напоследък склонност да забавя плащането на наема, а това поставяше сериозно въпроса дали не е по-добре да го изхвърли веднага, при все че би се изложил на риска да не може да даде под наем имота преди Коледа. Суидин току-що бе изигран в една подобна история, но си го заслужаваше — прекалено дълго бе протакал работата.

Така мислеше той, докато вървеше уверено, стиснал внимателно дръжката на чадъра си точно под извивката, та нито да удря върха му в земята, нито да мачка копринения плат. Привел своите слаби, високи рамене, пристъпвайки бързо и механично точно с дългите си нозе, той пресичаше парка — дето слънцето озаряваше толкова безделие… толкова живи доказателства за безмилостната борба за собственост, бушуваща извън неговата ограда, — както някоя сухоземна птица прелита през морето.

Когато излезе през Албърт Гейт^[2], усети, че някой го побутна по ръката.

Беше Соумс, който бе пресякъл улицата откъм сенчестата страна на Пикадили, откъдето се прибираше от бюрото у дома си, и се бе озовал неочаквано редом до баща си.

— Майка ти е на легло — каза Джеймс; — тъкмо отивах у вас, ако няма да преча.

Външните отношения между Джеймс и сина му се отличаваха с чисто форсайтовска липса на чувство, но, въпреки това, те бяха привързани един към друг. Може би се смятаха взаимно за инвестиции; всеки се грижеше безусловно за благополучието и обичаше да е в обществото на другия. Нито веднъж не бяха разменили нито дума по най-съкровените жизнени въпроси, нито бяха проявили един пред друг някакво дълбоко чувство.

Свързваше ги нещо, по-мощно от силата на словесния анализ, нещо, дълбоко внедрено във фибрите на народите и родовете — защото, както се казва, кръвта вода не става, — а ни един от тях не беше студенокръвен. Всъщност за Джеймс любовта към децата му беше сега главната му цел в живота. Да вижда същества, които са част от самия него, на които ще може да остави спестените пари — това беше основният двигател за пестенето; а какво друго, ако не пестенето, можеше да му достави удоволствие на седемдесет и пет години? Смисълът на живота му беше в това пестене за децата.

Въпреки това, ако същественият белег на здравомислието е, както разправят, самосъхранението (при все че Тимоти малко прекаляваше в това отношение), по-здравомислещ човек от Джеймс Форсайт нямаше в целия Лондон, от който той владееше толкова голяма част и който обичаше с такава безгласна любов, като средище на всички свои успехи. Имаше чудното подсъзнателно здравомислие на средната класа. У него — много повече, отколкото у Джолиън, с властната му воля и миговете на разнежване и философствуване, повече, отколкото Суидин, този мъченик на скъперничеството… повече, отколкото у Никълъс, страдащ от прекалена ловкост… или у Роджър, жертва на предприемчивостта — туптеше истинският пулс на компромиса; той беше най-забележителният по ум и външност от братята, затова навярно щеше и най-много да живее.

За Джеймс повече, отколкото за всеки друг, родът беше нещо значително и скъпо. В отношението му към живота имаше винаги някаква първична приветливост; той обичаше домашното огнище, обичаше да бъбри и да мърмори. Всичките му решения се оформяха чрез каймака, който бе извлякъл от разума на целия род и на хиляди други родове от същата жилка. Година след година, седмица след седмица той ходеше у Тимоти и там, в гостната на брат си, със свити нозе, с дълги побелели бакенбарди, заградили обръснатата уста, седеше и наблюдаваше как домашното котле шушне и сметаната се надига; и си отиваше с чувството, че е защитен, съживен, ободрен, със странно неопределимо чувство за покой.

Под суровия инстинкт за самосъхранение у Джеймс се таеше дълбока, истинска нежност. Посещението у Тимоти беше за него като час, прекаран в майчини скути; а дълбокият копнеж да бъде под защитата на семейното крило се отразяваше на свой ред в чувствата на собствените му деца; за него беше кошмар да си представи, че парите, здравето или доброто им име могат да зависят от благоволението на света. Когато синът на стария му приятел Джон Стрийт се записа доброволец в специализираните служби^[3], той поклати недоволно глава и се запита защо Джон Стрийт е допуснал това; а когато младият Стрийт бе убит с копие от туземците, така бе развълнуван от смъртта му, че обикаляше навред, за да повтаря: „Той знаеше, че ще стане така… но не беше търпелив баща!“

Когато зет му Дарти изпадна в парично затруднение поради спекулация с петролни акции, Джеймс просто се разболя от тревога — сякаш бе ударил погребалният звън за благополучието му. Потребни му бяха три месеца и отиване до Баден-Баден^[4], за да се оправи; не можеше да се помири с мисълта, че ако не бяха неговите пари, името на Дарти можеше да се пови в списъка на фалиралите.

Създаден от такава здрава физиологическа смес, та мислеше, че ще умре, ако го заболи ухо, той посрещаше случайните заболявания на жена си и децата си като лични оскърбления, като нарочни намеси на провидението, решило да наруши душевното му спокойствие; но не вярваше в болестите на хората извън тесния му семеен кръг и винаги ги уверяваше, че те се дължат само на нехайно отношение към черния дроб.

Неизменното му изказване в такива случаи беше: „Какво друго могат да очакват? И аз щях да имам същата болест, ако не се пазех!“

Когато отиваше тази вечер у Соумс, той чувстваше, че животът е суров към него. Емили я болеше пръст на крака, а Рейчъл се шляеше някъде из околността; никой не му съчувстваше. Ан беше болна — той не се надяваше, че ще изкара лятото: три пъти беше ходил да я види, но тя все не беше в състояние да го приеме! А това хрумване на Соумс да строи къща… и то трябваше да се проучи. Колкото до тревогата с Айрин, не знаеше какво може да излезе от това… всичко можеше да се очаква!

Той влезе на Монпелие Скуеър 62 с дълбокото убеждение, че е нещастен.

Беше вече седем и половина и Айрин, облечена за вечеря, седеше в гостната. Беше в златистата си рокля, защото, след като се бе явила с нея на вечеря soirée^[5] и бал, можеше да я носи вече само в къщи. От деколтето се спускаше на вълни скъпа дантела, която прикова веднага очите на Джеймс.

— Откъде правиш покупките си? — запита раздразнено той. — Нито веднъж не съм видял Рейчъл и Сисили да имат поне малко от твоята елегантност. Това валансе^[6] е просто недействително!

Айрин се приближи, за да му докаже, че не е.

Въпреки волята си Джеймс почувства чара на почтителното й държане, на лекия упойващ парфюм, който лъхаше от нея. Но никой самоуважаващ се Форсайт не се предава изведнъж, затова той добави, че не знае… но предполага, че тя харчи доста пари за облекло.

Гонгът удари, Айрин пъхна под лакътя му бялата си ръка и го поведе към трапезарията. Настани го вляво от себе си, дето седеше обикновено Соумс. Светлината падаше там слабо, така че постепенното угасване на деня нямаше да му пречи; и му заговори веднага за самия него.

Джеймс се промени веднага като узрял на слънце плод; чувстваше се като човек, когото милват, хвалят и глезят, и то без каквато и да е милувка или похвала. Харесваше му всяко поднесено ядене — у дома си не можеше да изпита никога същото чувство. Не помнеше откога не бе пил с такова удоволствие чаша шампанско, а като попита за марката и цената, откри с изненада, че е същото, от което той имаше големи запаси, но не го харесваше, и веднага реши да уведоми доставчиците си на вина, че са го измамили.

Вдигна поглед от трапезата и забеляза:

— Много красиви неща има у вас. Колко дадохте за тази захарничка? Трябва да е много скъпа.

Особено удоволствие изпитваше от картината отсреща, която им бе подарил.

— Нямах представа, че е толкова хубава! — каза той.

Когато станаха да минат в гостната, Джеймс тръгна съвсем близо до Айрин.

— Това се казва истинска лека вечеря — промълви той, като дишаше с удоволствие над рамото й, — нищо тежко, нито прекалено френско. Вкъщи не мога да получа такова нещо. Плащам на готвачката Шейсет лири на година, а не може да ми поднесе такава вечеря!

Не беше споменал досега за къщата; не го стори и когато Соумс, под предлог, че има работа, се извини и се прибра в стаята на горния етаж, където държеше картините си.

Джеймс остана сам със снаха си. В него пламтеше още топлината на виното и на един първоразряден ликьор. Той изпитваше искрена сърдечност към нея. Тя беше наистина привлекателно същество: слушаше и сякаш разбираше какво й говориш; докато приказваше, той продължаваше да разглежда фигурата й — от бронзовоцветните й обуща до вълнистите златни коси. Тя седеше леко наклонена назад в кресло стил ампир, опряла до горния му край само раменете си, с изправена гъвкава снага… необлегната от кръста нагоре, олюляваща се при всяко мръдване, готова сякаш да влети в обятията на любим. Устните й се усмихваха, очите и бяха полупритворени.

Усетил може би опасност в чара на нейното държане или подари умора от храносмилането, Джеймс внезапно онемя. Не си спомняше да е оставал някога насаме с Айрин. И, докато я гледаше, изпита странно чувство, че се е озовал пред нещо необикновено и чуждо. За какво мислеше тя, облегната така в креслото?

Когато заговори, гласът му прозвуча някак рязко, сякаш го бяха събудили от приятен сън.

— Какво правиш по цял ден? — запита той. — Никога не идваш в Парк Лейн.

Тя не се опита да се оправдае и Джеймс не я погледна. Не искаше да повярва, че наистина ги отбягва — това би му навяло твърде неприятни мисли.

— Може би нямаш време — каза той. — Постоянно си с Джун. А за нея е добре да я придружаваш, когато е с оня младеж. Казват, че не се свъртала вкъщи; на чичо ти Джолиън сигурно не му е приятно да го изоставят толкова често сам. Разправят, че била постоянно тук. Какво ще кажеш за Босини? Смяташ ли, че е човек с воля? Според мен изглежда нерешителен. Струва ми се, че ще го сложи под чехъл.

Лицето на Айрин поруменя. Джеймс я погледна подозрително.

— Може би не оценявате правилно мистър Босини — каза тя.

— Не го оценявам правилно ли? — побърза да възрази Джеймс. — Защо?… Човек веднага вижда, че е артистичен младеж. Разправят, че бил способен… всички те се мислят за способни. Но ти го познаваш по-добре, отколкото аз — добави той и спря отново върху нея мнителния си поглед.

— Той прави план за къща на Соумс — каза тихо тя, с очевидно желание да изглади разногласието.

— Стигнахме до това, което щях да кажа — продължи Джеймс. — Не зная защо Соумс се е спрял на такъв млад човек. Защо не се е обърнал към някой първокласен архитект?

— Мистър Босини е може би първокласен архитект.

Джеймс стана и се заразхожда из стаята.

— Така е — каза той, — вие, младите, винаги държите един на друг и смятате, че знаете повече!

Спря пред нея високата си слаба фигура и вдигна пръст към гърдите й, сякаш смяташе да я обвини, че е толкова красива.

— Само едно мога да ти кажа: то е, че на тия артистични или, както там се наричат, млади хора не можеш никога да се уповаваш; и съветът ми към теб е да нямаш много общо с тоя човек!

Айрин се усмихна, а в извивката на устните й имаше странно предизвикателство. Почтителността й сякаш бе изчезнала. Гърдите й се издигаха и се спускаха от прикрития гняв: прибра ръце от облегалката на креслото и сплете пръсти, а тъмните й очи загледаха непроницаемо Джеймс.

Той впи мрачно очи в пода. И каза:

— Ще ти кажа мнението си. Жалко, че нямате дете, да има за какво да мислиш, с какво да се занимаваш!

Лицето на Айрин помръкна и в същото време и Джеймс дори усети, че цялото й тяло се скова под меките коприни и дантели.

Той се уплаши от последиците на думите си и, като повечето не особено смели мъже, се опита веднага да се оправдае, като стана по-груб.

— Ти просто не обичаш да излизаш. Защо не идваш с нас до Хърлингъм? Или понякога на театър. На твоите години трябва да се интересуваш от живота. Млада си.

Лицето й помръкна още повече. Той се разтревожи:

— Както и да е, аз не разбирам от тия неща; никой нищо не ми казва. Соумс трябва да умее сам да се оправя. Ако не може, няма защо да се надява на мене… Това е всичко…

Захапал крайчеца на показалеца си, той хвърли бегъл студен поглед към снаха си.

И срещна нейния поглед, така мрачен и дълбок, че веднага отвърна очи и почти се изпоти.

— А сега е време да си вървя — каза след кратко мълчание той и след минута се изправи някак учудено, сякаш бе очаквал, че ще го поканят да остане. Подаде ръка на Айрин, която го придружи до вратата, и изчака, докато той си тръгна. Поръча на Айрин да пожелае на Соумс лека нощ от негово име; а, ако иска да се поразвлече, може да я заведе някой ден до Ричмънд.

Върна се у дома си, качи се в спалнята и събуди Емили, заспала за първи път от двайсет и четири часа насам, за да й съобщи, че работите у Соумс вървят зле; приказва на тая тема най-малко половин час; накрая заяви, че надали ще мигне тая нощ, обърна се настрани и веднага захърка.

На Монпелие Скуеър, излязъл вече от стаята с картините, Соумс бе застанал незабелязано в горния край на стълбите и наблюдаваше Айрин, която подреждаше писмата, донесени с последната поща. Тя се върна в гостната, но след минута излезе и спря, сякаш се ослушваше. После тръгна безшумно по стълбите, с котенце в ръка. Видя я как бе навела лице към животинчето, което мъркаше до врата й. Защо не поглеждаше и него така?

Забеляза го изведнъж и лицето й се промени.

— Има ли писма за мене? — попита Соумс.

— Три.

Той се отдръпна, а тя влезе в спалнята, без да каже нито дума повече.