Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ЧАСТ

Новините на мисис Макендър

Мнозина сигурно, в това число и редакторът на „Ултра вивисекционист“, по онова време в разцвета на първата си младост, ще кажат, че Соумс не е постъпил като мъж, щом не е махнал ключовете на вратите на спалнята и не е възстановил с един хубав бой брачното си щастие.

Днес грубостта се приема по-трезво, отколкото навремето, но сантименталните кръгове от населението все пак с облекчение ще узнаят, че Соумс не стори нито едното, нито другото. Форсайтови не действуват с физическо насилие; те са премного предпазливи, и общо взето, премного добродушни. А Соумс имаше и чувство за лично достойнство, недостатъчно да му внуши една наистина великолепна постъпка, но достатъчно да го предпази от извършване на низост, на каквато би бил способен само ако е много разгневен. Освет това един истински Форсайт никога не ще си позволи да стане смешен. И като не виждаше друга възможност, освен тая да набие жена си, Соумс се отказа и се помири с положението без повече приказки.

През лятото и есента той продължаваше да ходи в бюрото си, да се занимава с картините си, да кани приятели на вечеря.

Не напусна града — Айрин отказваше да замине. Къщата в Робин Хил, вече напълно завършена, стоеше празна и необитавана. Соумс бе завел срещу Пирата дело за триста и петдесет лири.

Защитата на Босини беше поета от адвокатско бюро „Фрийк и Ейбъл“. Те не оспорваха фактите, но представиха възражение, което, освободено от правната терминология, се свеждаше до следното: изразът „свобода на действие в рамките, уговорени от нашата кореспонденция“ е пълна безсмислица.

По една случайност, непредвидима, но не и невероятна в тесния кръг на правните среди, до ушите на Соумс стигнаха твърде много сведения за тази линия на защитата, защото колегата му Бъстърд бе вечерял у експерта по определяне на съдебни издръжки Уолмсли с младия Чанкри от адвокатурата по обичайно право.

Слабостта да приказват „по занаята“, която обзема всички правници, след като дамите се оттеглят, бе накарала Чанкри — млад, обещаващ адвокат — да предложи един анонимен казус на съседа си, чието име не знаеше, защото, седнал както винаги на втори план, Бъстърд беше фактически без име.

Чанкри каза, че имал дело с един „много труден“ пункт. И изясни, като спазваше напълно професионалната тайна, слабата точка в делото на Соумс. Всички, на които я бил съобщил, каза той, намерили, че пунктът е наистина труден. За жалост материалният интерес бил твърде малък, „макар, струва ми се, ужасно тежък за доверителя ни“… (Шампанското на Уолмсли беше лошо, но обилно.) Чанкри се боеше, че съдията ще претупа набързо делото. А той възнамерявал да разработи по-подробно случая — защото си струвало труда. Какво ще каже съседът?

Бъстърд, образец на потайност, не каза нищо. Но предаде на Соумс разговора, изразявайки накрая с известно злорадство — защото този невзрачен човек можеше да изпитва и човешки чувства — и собственото си мнение, че пунктът е наистина труден.

Съобразно с предварителното си решение нашият Форсайт повери защитата на своите интереси на Джоблинг и Боултър. Но почти веднага се разкая, че не се зае лично с делото. Щом получи препис от възражението на Босини, той отиде в бюрото на адвокатите си.

Боултър, който щеше да се занимава с делото (защото Джоблинг бе починал преди няколко години), му каза, че възражението е наистина сериозно и той би желал да чуе по него мнението на някой кралски адвокат[1].

Соумс му каза да избере най-добрия, отидоха заедно при Уотърбърк, К.А., заплатиха му десет лири и един шилинг, той държа книжата шест седмици и накрая написа следното:

„По мое мнение правилното тълкуване на тази преписка зависи твърде много от намерението на страните на делото. По мое мнение би трябвало да се направи опит за получаване от архитекта признание, че му е било ясно задължението да не изразходва повече от двайсет хиляди и петдесет лири Що се отнася до израза «свобода на действие, в рамките на уговореното с нашата кореспонденцията», към който насочвате вниманието ми, този пункт е наистина труден; но аз съм на мнение, че, общо взето, ще се приложи решението, постановено по делото «Боало срещу Цимент, Д-во, ОО».“

Съобразно този съвет отправиха на Босини предварителни писмени въпроси[2], но за съжаление господата Фрийк и Ейбъл им отговориха така хитро, че абсолютно нищо не можеше да се използва от писмото им.

Мнението на Уотърбък Соумс прочете на първи октомври преди вечеря, в трапезарията. То го разтревожи, не дотолкова поради споменаването на делото „Боало срещу Цимен Д-во ОО“, колкото поради факта, че той сам бе започнал да смята „пункта“ за труден: този пункт беше наистина тънкост, напълно по вкуса на най-добрите правници. А да види собственото си впечатление, потвърдено от Уотърбък, К. А. — това би могло всекиго да разстрои.

Той обмисляше нещата, втренчил поглед в празната камина; защото, макар че беше есен, времето се бе задържало все още хубаво, като посред август. Неприятна беше тази тревога: толкова му се искаше да стъпи на врата на Босини!

При все че не бе виждал архитекта от оня следобед в Робин Хил, не можеше да се отърве от чувството за присъствието му… да се отърве от спомена за умореното лице с високи скули и възторжени очи. Не бе се отървал от чувството през оная нощ, когато бе чул призори писъка на пауна — че Босини обикаля около неговия дом, — и във всеки силует на мъж, минаващ след мръкване насам, му се привиждаше онзи, когото Джордж така сполучливо бе нарекъл Пирата.

Беше уверен, че Айрин се среща с него; нито знаеше, нито питаше къде и как, защото чувстваше смъртен и потаен страх, че може да научи повече, отколкото желае. Струваше му се, че напоследък всичко става потайно.

Когато запитваше понякога жена си къде е била (това той като всеки Форсайт смяташе, че все още е длъжен да прави), тя го поглеждаше съвсем особено. Самообладанието й беше възхитително, но имаше мигове, когато зад маската на лицето й, както винаги непроницаемо за него, прозираше изражение, което не бе виждал досега.

Започнала бе да обядва вън от къщи; много често, когато запитваше Билсън дали госпожата е обядвала у дома си, получаваше отговор: „Не, сър!“

Той не одобряваше никак това, че Айрин се разтакава сама, и й го каза. Но тя не му обърна внимание. Спокойствието, с което пренебрегваше желанията му, го ядосваше, учудваше и почти забавляваше. Тя сякаш се наслаждаваше на мисълта, че го е победила.

Престана да обсъжда мнението на Уотърбък, К. А., качи се на горния етаж и влезе в стаята й — тя не я заключваше, докато дойде време за спане: спазваше външно приличие пред прислугата. Жена му четкаше косите си и се обърна със странна злоба.

— Какво желаеш? — запита тя. — Напусни стаята ми, моля!

— Искам да зная — отвърна той — докога ще траят тези отношения между нас. Достатъчно дълго ги търпях.

— Ще бъдеш ли така добър да напуснете стаята ми?

— Ще се държиш ли с мен като със съпруг?

— Не.

— Тогава ще взема мерки да те принудя.

— Направи го!

Той я загледа, смаян от спокойния отговор. Устните й бяха стиснати в тънка черта; косите й падаха плътни и пухкави върху голите й рамене в яркозлатист контраст с тъмните очи… с очите, пламнали от страх, омраза, презрение, и странно, неотстъпно тържество.

— А сега ще напуснеш ли стаята ми?

Той се обърна и излезе сърдит.

Знаеше много добре, че няма да вземе никакви мерки, а видя, че и тя знае… знае, че се страхува да ги вземе.

Той бе свикнал да й разказва какво е правил през деня, кои клиенти са го посетили, как върви отдавнашното дело на Фрайър срещу Форсайт, произлязло от прекалено заплетените разпореждания, с които прачичо му Никълъс бе оградил имота си — без да допуснат някого до този имот, те изглеждаха предопределени да бъдат до второто пришествие източник за доходи на много адвокати.

Да й разправя как се е отбил до Джобсън, дето продали пред очите му картина на Буше[3], същата, която бе пропуснал неотдавна да купи на Пел-мел от „Талейран и син“.

Той обичаше Буше, Вато[4] и цялата тази школа. Свикнал бе да разказва на жена си всичко това и продължаваше да говори надълго по време на вечеря, сякаш искаше да задуши с тази словоохотливост своята сърдечна мъка.

А защо ще го ненавижда? И сега дори той не можеше да повярва такова нещо. Странно е наистина да те мразят… проява на прекалено невъздържано чувство! А при това сам той мразеше Босини — Пирата, дебнещия нощен скиталец. Защо Соумс си го представяше винаги дебнещ… скитащ. Да, сигурно не му е леко! Младият Бъркит, архитектът, го видял да излиза съвсем унил от някакъв треторазряден ресторант!

Когато обмисляше в безсънните нощи положението, от което сякаш нямаше изход — ако тя не се вразуми неочаквано, — нито веднъж не му мина сериозно през ума да се раздели с жена си…

А Форсайтови? Каква роля играеха те в потайната трагедия на Соумс?

Всъщност малка или никаква, защото бяха на море.

В хотели, балнеолечебници или пансиони те правеха всеки ден бани, събираха запас от озон за през зимата.

Всеки клон от рода, в избрано по собствен вкус лозе, отглеждаше, събираше, изстискваше и запазваше в бутилки сокове от любим морски въздух.

В края на септември всички започнаха да се прибират.

Освежени, поруменели, те пристигаха всеки ден в тесни омнибуси от различни лондонски гари. На другото утро бяха вече заети с обичайните си занимания.

Още на следния неделен ден у Тимоти от обяд до вечеря беше пълно с гости.

Между разните клюки — така многобройни и любопитни, че не е възможно да разкажем всички — мисис Септимус Смол спомена, че Соумс и Айрин не са ходили никъде.

Следващата интересна новина бе донесена от един сравнително чужд човек.

Един следобед към края на септември мисис Макендър, най-добрата приятелка на Уинифред Дарти, излязла да се разходи в Ричмъндския парк на колело с младия Огъстъс Флипард и там срещнала Айрин и Босини, които идвали от папратовата горичка на път за Шингейт.

Горката мисис Макендър бе може би ожадняла след дългата разходка по мъчния, прашен път: цял Лондон знае, че да караш колело и да разговаряш с младия Флипард е изпитание и за най-здравия човек; а може би видът на младата горичка, откъдето идваха „ония двамата“, бе събудил завистта й. Хладната горичка с папрати навръх могилката, с покров от дъбови клони, дето гълъбите пеят нескончаеми сватбени химни, а есента нашепва жалбата си на влюбените, покрай които се промъква някоя сърна! Горичката на неповторими наслади, на златни мигове в дългия брачен съюз между небето и земята! Папратовата горичка, посветена на елените, на чудноватите пънове — фавни, подскачащи в летния здрач около сребърнобяла нимфа — брезата!

Тази дама познаваше всички Форсайтови и, тъй като бе присъствала на приема по случай годежа на Джун, веднага позна с кого има работа. Тя, горката, не бе случила в брака, но бе имала достатъчно здравомислие и ловкост да вкара съпруга си в явно провинение и бе минала през неизбежното бракоразводно дело, без да си навлече укора на обществото.

Тя разбираше следователно от тия въпроси, още повече, че живееше в една от големите сгради с малки апартаменти, обитавана от безброй форсайтовци, чието главно развлечение в свободното време е да одумват.

Горката мисис Макендър беше може би ожадняла, а сигурно беше и отегчена, защото Флипард не беше много духовит мъж. Появата на „ония двамата“ в такова необичайно място беше наистина „спасителна глътка“.

И времето, като целия Лондон, се прекланяше пред мисис Макендър.

Тази дребна, но забележителна жена заслужаваше внимание; нейното всевиждащо око и остър език спомагаха неуловимо за прокарване целите на провидението.

Макар да си даваше вид, че много знае, тя беше поразително предпазлива. И навярно повече от всяка друга светска жена бе допринесла за угасването на рицарското чувство, все още спъващо колелото на цивилизацията. Такава хитруша беше тази, която всички наричаха с любов „малката Макендър“.

Обличаше се добре и принадлежеше към един женски клуб, но нямаше нищо общо с намусените неврастенички, които мислят само за правата на жените. Правата си тя получаваше несъзнателно, те идваха сами към нея и тя знаеше как най-добре да ги използва, като буди само възхищение у висшето общество, към което принадлежеше може би не толкова с държанието си, колкото по рождение, по възпитание и по истинско, тайно мерило — чувството за собственост.

Дъщеря на бедфорширдски адвокат, а по майка внучка на духовник, ни веднъж през своя тежък брак с халосания по природа кротък художник, който я бе изоставил заради някаква актриса, тя не бе забравила изискванията, вярванията, съкровените чувства на Обществото; и щом си възвърна свободата, озова се в самия център на форсайтовщината.

Винаги в добро настроение и „добре осведомена“, тя беше навред добре дошла. Никой не се изненадваше, нито я укоряваше, ако я срещнеше по Рейн, в Зермат или на разходка с друга дама и двама господа; смяташе се, че тя умее напълно да спазва границите, и сърцата на всички форсайтовци се възхищаваха от този чуден вътрешен усет, който й даваше възможност да се наслаждава на всичко, без да се излага. По общо мнение тъкмо такива жени като мисис Макендър трябва да увековечат и умножат броя на идеалния тип жена. Тя нямаше деца.

Най-противни й бяха нежните жени, у които мъжете намираха „чар“; а към мисис Соумс бе изпитвала винаги особена ненавист.

Тя съзнаваше, макар и смътно, че приеме ли се за критерий чарът, ловкостта и способността стават безпредметни; а неуловимият чар на Айрин — който не можеше да отрече — тя ненавиждаше още по-дълбоко, защото той разстройваше понякога всичките й планове.

Казваше, все пак, че не можела да разбере какво харесват в тази жена… тя била без енергия… никога не би могла да се оправи сама… всеки щял да може да я изиграе… Чудно наистина защо мъжете се възхищавали от нея!

Мисис Макендър не беше зла по природа, но като успя да запази положението си в обществото след тежките изпитания на брачния живот, тя се смяташе за длъжна да е винаги „добре осведомена“. Затова и през ум не й мина да премълчи за „ония двамата“ в парка. А случи се още същия ден да вечеря у Тимоти, дето отиваше понякога да „поразвесели старите“, както обичаше да се изразява. Защото с нея канеха винаги едни и същи лица: Уинифред Дарти и съпруга й; Франси, поради това че се числи към артистичните кръгове, защото и мисис Макендър пишеше статии по въпросите на модата в „Да дойде царството на жените“; а за да има кой да я ухажва, канеха — ако можеха да ги намерят — двамата братя Хейман; макар че не продумваха, те бяха смятани за най-добре запознати с последните новости в доброто общество.

В седем и двайсет и пет, загърната в театралното си манто, с яка от чинчила, тя завъртя електрическия ключ в своето малко антре, излезе в коридора и се спря да провери дали не е забравила ключа. Тези малки самостоятелни апартаменти бяха удобни; нямаше светлина и въздух, разбира се, но можеше да го затвори, когато й хрумне, и да замине. Нямаше грижи с прислугата, не се чувстваше обвързана както по времето, когато горкият мил Фред се въртеше наоколо й като побъркан. Тя не изпитваше никакво злопаметство към горкия мил Фред, който беше такъв глупак; но мисълта за оная актриса и сега дори извикваше у нея горчива, презрителна усмивка.

Тя дръпна силно вратата и прекоси коридора с мрачните орехови стени и безкрайна редица кафяви номерирани врати. Асансьорът слизаше; загъната до уши в дългото манто, с безукорно прибрани червеникави коси, зачака да спре пред нейния етаж. Вътре имаше вече трима души: един мъж с широка бяла жилетка и кръгло детско лице и две възрастни дами в черно, с ръце в зимни ръкавици с един пръст.

Мисис Макендър им се усмихна; познаваше ги. И тримата, тържествено мълчаливи досега, заприказваха веднага. Това беше една от тайните дарби на мисис Макендър — да поведе разговор.

Разговорът продължи, докато слязоха петте етажа; грумът стоеше гърбом, обърнал към решетката на вратата безсрамното си лице.

В партера се разделиха: мъжът с бялата жилетка тръгна сантиментално към билярдната, двете старици — да вечерят, като си казваха: „Приятна женичка“, „Голяма бъбрица“, а мисис Макендър — към файтона си.

Когато мисис Макендър вечеряше у Тимоти (когото никой не бе убедил досега да слезе), разговорът взимаше волния светски тон, възприет на събрания у Форсайтови, а тъкмо това й даваше възможност да се прояви.

За мисис Смол и за леля Естер това беше весела промяна. „Да би слязъл Тимоти да я види!“ — казваха те. Предполагаха, че ще го развлече. Тя можеше да ви разправи история например за сина на сър Чарлз Фист в Монте Карло; коя дама се описва в модния роман на Тайнмаут Еди, от който всеки вдигаше с ужас ръце, какво мислят в Париж по въпроса за дамските панталони. С нея можеше да се разисква дори мъчния въпрос дали трябва да изпратят най-големия син на Никълъс във флотата, както искаше майка му, или да го направят счетоводител, както баща му смяташе за по-безопасно. Тя се изказа категорично против флотата. Ако човек не е изключително блестящ или няма изключителни връзки, отминават го без никакво внимание. А какво можеше да го очаква дори ако стане адмирал — само една жалка заплата! Един счетоводител има много по-добро бъдеще, трябва само да постъпи в солидна фирма, за да не се изложи на рискове от началото!

Понякога им подшушваше какво става на борсата; това, разбира се, нямаше значение за мисис Смол и леля Естер. Те нямаха свободни пари за инвестиране; но чрез тези разговори сякаш участваха в истинския живот. Това беше цяло събитие за тях. Решаваха да питат Тимоти. Но никога не го питаха, защото знаеха предварително, че ще го ядосат. И все пак седмици подред поглеждаха скришом във вестника, който четяха заради модността му дали акциите на „Брайтови рубини“ или на „Вълнен макинтош“ се качват или спадат. А когато не намираха търсеното име, чакаха да дойдат Джеймс, Роджър или дори Суидин, за да попитат с разтреперан от любопитство глас как върви „Бразилска вар“ — не могли да я намерят във вестника.

В такъв случай Роджър отговаряше: „Защо ви е дотрябвало да знаете? Празна работа! Ще се опарите… ако вложите пари във вар или в неща, от които нищо не разбирате! Кой ви подучи?“ А след като чуеше от тях каквото знаят, отиваше да се доосведоми в Сити и, може би, дори да вложи част от собствените си пари в предприятието.

Към средата на вечерята, точно когато Смитър внасяше жигото, мисис Макендър погледна равнодушно всички и каза:

— О! А кого мислите, срещнах днес в Ричмънд парк? Никога няма да отгатнете… Мисис Соумс… и мистър Босини. Навярно са били до къщата.

Уинифред Дарти се поизкашля. Никой не продума. Всичко подсъзнателно очакваха именно тая новина.

За да бъдем справедливи към мисис Макендър, трябва да кажем, че тя бе прекарала известно време в Швейцария и по италианските езера с още трима души, та не знаеше за разрива между Соумс и архитекта. И не можеше да предвиди дълбокото впечатление, което думите й щяха да направят.

Изправена, леко поруменяла, тя изгледа подред всички с малките си хитри очи, като се опитваше да прецени ефекта от тая вест. Братя Хейман, седнали от двете й страни, бяха навели своите слаби, мълчаливи, гладни лица почти до самите чинии и ядяха усърдно овнешкото.

И двамата, Джайлс и Джес, толкова си приличаха и бяха така неразделни, че ги наричаха „двамата Дромио[5]“. Те винаги мълчаха и винаги изглеждаха погълнати от своето безделие. Смяташе се, че зубрят за някакъв много сериозен изпит. С часове се разхождаха без шапки, с книги в ръка в парка до къщата им, следвани от един фокстериер, мълчаха и непрестанно пушеха. Всяка сутрин, на петдесетина ярда един от друг, тръгваха в тръст на две мършави наемни кончета, дългокраки като самите тях, и пак всяка сутрин, един час по-късно, все на петдесет ярда един от друг, се връщаха в галоп. Всяка вечер, дето и да са вечеряли, към десет и половина бяха неизменно облегнати на парапета над дансинга в „Алхамбра“[6].

Никой не бе ги виждал един без друг; така прекарваха те, напълно самодоволни, своя живот.

Подтикнати от смътно пробуденото у тях джентълменско чувство, те се обърнаха в този тежък миг към мисис Макендър и казаха със съвършено еднакъв глас:

— Видяхте…

Тя така се слиса от това обръщение, че остави вилицата си и Смитър, която минаваше кай нея, побърза да прибере чинията й. Но мисис Макендър веднага съобрази:

— Дайте ми още малко от това жиго.

Малко по-късно, в гостната, тя седна до мисис Смол, за да разбере основно цялата история. И започна:

— Каква очарователна жена е мисис Соумс; с такъв приятен нрав! Соумс е наистина щастлив мъж!

Жадна за новини, тя забрави форсайтовската същина, която отказва да споделя тревогите си с чужди хора. Чу се скърцане и леко шумолене — мисис Септимус Смол се отдръпна, поизправи се и каза, като потреперваше от накърнено достойнство:

— Мила, ние никога не разговаряме по този въпрос!

Бележки

[1] Почетна титла на най-големите адвокати в Англия. В съда се явяват с копринена тога и мнението им има винаги по-голяма тежест.

[2] Всяка от страните при процес в Англия има право да задава преди разглеждане на делото писмени въпроси на противниковата страна.

[3] Франсоя Буше (1703–1770) — френски живописец и гравьор от XVIII в.

[4] Антоан Вато (1684–1721) — френски художник от края на XVII и началото на XVIII в.

[5] Близнаци от Шекспировата „Комедия от грешки“.

[6] Лондонски музикхол.