Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (26)

Нощ в парка

При все че със своя непогрешим усет да говори неуместни неща мисис Смол бе издрънкала тъкмо това, което можеше само още повече да „заинтригува“ гостенката, мъчно би могла да каже нещо по-вярно.

По този въпрос Форсайтови не разговаряха дори помежду си. Според израза, измислен от Соумс, всичко ставаше наистина „потайно“.

И все пак, само една седмица след срещата в Ричмънд парк, всички — освен Тимоти, от когото случката се пазеше грижливо в тайна, Джеймс, който минаваше по един и същи път от Поултри до Парк Лейн, и разхайтеният Джордж, който отиваше всеки ден от еркерния прозорец на Хавърнснейк до билярдната в „Червената чаша“, — всички вече знаеха, че „ония двамата“ са минали границата на приличието.

Джордж (той именно бе измислил повечето хапливо остроумия, все още на мода в златните кръгове) изрази най-точно общото чувство, като каза на брат си Юстас, че на Пирата му е „провървяло“, а Соумс трябва вече да му е дошло до гуша.

Всички смятаха, че е така; но какво можеше да стори Соумс? Може би трябваше да предприеме нещо; а това би било катастрофа.

Без открит скандал — какъвто не можеха да препоръчат — не виждаха какво може да се направи. При тази безизходица единственото нещо беше да не споменават нищо пред Соумс, нито помежду си; с други думи, да отминат случката с мълчание.

Можеха да въздействат на Айрин с една сдържана студенина; но сега я виждаха много рядко, а неудобно беше да я търсят, за да проявят студенината си. Понякога, насаме в спалнята, Джеймс споделяше с Емили страданието, което изпитваше от нещастието на сина си.

— Не мога да изразя — казваше той — колко се тревожа. Ако стане скандал, няма да е от полза за него. Но аз няма да му съобщя нищо. Може да са празни приказки. Какво мислиш? Казват, че тя имала артистични наклонности. Какво? Ох, ти си „същинска Джули“! Както и да е, не знам, но очаквам най-лошото. Така е, като нямат деца. Още от началото разбрах какво ще излезе. А не ми казваха, че не искат деца… На мене никой нищо не ми казва…

Коленичил до леглото, втренчил тревожно очи пред себе си, той дишаше до самия юрган. В нощницата си, привел гръб и протегнал шия, приличаше на дълга бяла птица.

— Отче наш… — повтаряше той, а мисълта за възможния скандал не излизаше от ума му.

И той като Джолиън старши в душата си хвърляше върху намесата на семейството вината за тая трагедия. Отде накъде на тая пасмина — в „тая пасмина“ включваше роднините от Станхоп Гейт, с Джолиън младши и дъщеря му — бе хрумнало да въвеждат в семейството човек като Босини? (Той бе чувал прякора, измислен от Джордж, но не можеше да разбере защо наричаха тоя младеж Пират, когато беше архитект!)

Започна да допуска, че брат му Джолиън, когото гледаше винаги с почит и на чието мнение се уповаваше, не е точно такъв, за какъвто го бе смятал.

Като нямаше силния характер на по-големия си брат, той беше повече огорчен, отколкото разгневен. Най-голямата му утеха беше да отиде у Уинифред и да изведе с каретата малките Дарти до Кенсингтънската градина, където можеха да го видят на разходка край Кръглото езеро, втренчил неспокойно поглед в лодката на Публиус Дарти, „натоварена“ от самия него с един пенс — облог, че лодката няма да се завърне до брега; а малкият Публиус — Джеймс казваше с удоволствие за него, че никак не приличал на баща си — подскачаше покрай дядо си и се опитваше да изтръгне нов облог от един пенс, защото знаеше от опит, че лодката винаги се връщаше. Джеймс се обзалагаше, плащаше — понякога по три-четири пенса за един следобед, защото играта никак не омръзваше на малкия Публиус — и веднага казваше при плащането: „Тия пари са за касичката ти. Та ти вече забогатя!“. Мисълта, че внучето му забогатява, беше наистина радост за него. Но малкият Публиус знаеше къде е сладкарницата и как може да изиграе големите.

На връщане към къщи през парка високият и мършав Джеймс, съсредоточен и замислен, свеждаше закрилнически рамене над добре охранените Имоджин и Публиус, които пренебрегваха безмилостно това покровителство.

Но тези градини и този парк не бяха само достояние за Джеймс. Ден след ден и нощ след нощ Форсайтови и бездомници, деца и влюбени почиваха и се разтакаваха тук за отмора от работата, от смрадта и врявата на улиците.

Листата жълтееха бавно и се застояваха като слънчевите дни и топлите нощи.

В събота, пети октомври, небето, синьо през целия ден, се обагри след залез с цвета на пурпурни гроздове. Нямаше луна и светъл здрач обгърна като с кадифено наметало дърветата, чиито изтънели корони, заприличали на пера, не трепваха в неподвижния топъл въздух. Цял Лондон се бе излял в парка, за да изпие до дъно летния ден.

Двойка след двойка се стичаха през всяка врата по алеите и изсъхналата трева, промъкваха се безшумно една подир друга от осветените пространства към заслона на къдравите дървета и там, притиснати до някой ствол или под сянката на храстите, забравяха всичко в галещия здрач.

За новодошлите, които вървяха по алеите, тия предшественици бяха просто част от изпълнения с нега полумрак, откъдето долиташе само странен шепот, глухо туптене на безброй сърца, но когато този шепот достигаше до двойките на светло, гласовете им трепваха и заглъхваха; ръцете им се преплитаха, очите им започваха да се търсят, да пронизват и да изследват тъмнината. И изведнъж, притеглени сякаш от невидими ръце, тя прескачаха оградата и, безгласни като сенки, изчезваха от осветеното поле.

Обгърнато от далечния, неуловим тътнеж на града, безмълвието тръпнеше от неизброимите страсти, надежди и любов на множество воюващи човешки атома; защото, въпреки неодобрението на голямата форсайтовска общност — общинският съвет, който смяташе, че любовта е, след проблема за цивилизацията, най-опасната язва за обществото — в този парк и в стотици други паркове ставаше тази нощ онова, без което хилядите заводи, черкви, магазини, данъци и канали, за които този съвет се грижеше, щяха да бъдат артерии без кръв, човек без сърце.

Копнежът за самозабрава, страст и любов, стаен под дърветата, пируваше потайно далече от пазителите на своя безмилостен враг — „чувството за собственост“, а Соумс вървеше покрай езерото на връщане от Бейзуотър, дето беше отишъл сам на вечеря у Тимоти, и мислеше за предстоящото дело, когато кръвта се отдръпна внезапно от сърцето му при звука на тих смях и целувки. Помисли да пише сутринта до „Таймс“, да обърне внимание на редактора за онова, което става из Лондонските паркове. Но не го направи, защото се ужасяваше да види името си в печата.

Но, както беше сам зажаднял за това, шепотът в тишината, зърнатите сенки в мрака му подействаха като някакво злотворно възбудително. Той изостави алеята покрай водата и се промъкна покрай дърветата, край дълбоката сянка на дребните насаждения, с надвиснали над тях кестенови клони — едно още по-голямо скривалище, из което се движеше с лъкатушене, — за да наблюдава скришом наредените до столовете пейки и прегърнатите влюбени, трепващи при неговото приближаване.

После застана на възвишението над Серпантината^[1], дето, съвсем осветена, черен силует върху фона на сребристата вода, седеше неподвижна двойка; жената бе скрила лице в рамото на мъжа — и те представляваха едно-единствено тяло, един изваян, безмълвен и безсрамен символ на страстта.

Ужилен от това видение, Соумс побърза да потъне още по-навътре в сянката на дърветата.

За какво мислеше и какво търсеше той в тая разходка? Храна за глада си… светлина в мрака? Какво се надяваше да открие — безлично познание на човешкото сърце… или завършека на своята лична потайна трагедия… Кой знае дали някоя от тия тъмни, безименни, неузнаваеми двойки не са именно той и тя?

Не, той не можеше да търси такова нещо — съпругата на Соумс Форсайт да седи в парка като жена от простолюдието! Подобна мисъл беше недопустима; и той отминаваше пейките с безшумни стъпки.

Веднъж го изругаха; после шепотът: „Да можеше да е все така!“ изсмука отново кръвта от сърцето му и той зачака, упорито и търпеливо, двойката да стане. Но когато минаха край него — само някаква слабичка продавачка в раздърпана блуза се притискаше до своя любим.

Стотици влюбени нашепваха същото пожелание в тишината на леса. Стотици влюбени се притискаха един в друг.

Той потрепера от внезапно отвращение и се върна на алеята. Отказал се бе от своето безцелно търсене.