Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (85)

Мавзолеят

Има домове, чиито души са потънали в мрака на времето, оставяйки телата им в мрака на Лондон. Не беше така с къщата на Тимоти на Бейзуотър Роуд, защото душата на Тимоти беше все още с единия си крак в тялото на Тимоти Форсайт, а Смитър поддържаше непроменена атмосферата й от камфор, порто и миризмата на дом, където прозорците се отварят за проветряване само два пъти на ден.

В представата на Форсайтови този дом беше сега нещо като китайска кутия за хапчета — поредица от килийки, в последната от която се намираше Тимоти. Никой не можеше да стигне до него — така поне твърдяха ония членове на рода, които, по стара привичка или от разсеяност, наминаваха от дъжд на вятър да попитат как е последният им жив чичо. Между тях бяха Франси, освободила се напълно от бога (тя заяви открито, че е атеистка), Юфимия, освободила се от Никълъс старши, и Уинифред, освободила се от своя „светски човек“. Но, в края на краищата, всички бяха вече еманципирани, или поне твърдяха, че са… което може би не е едно и също!

Затова Соумс едва ли се надяваше да види Тимоти, когато, на другия ден след оная среща, на път за гара Падингтън, тръгна към този дом. Сърцето му леко трепна, когато застана на огряната от слънцето новобоядисана, изложена на юг входна площадка на малкия дом, където живееха някога четиримата Форсайтови, а сега само един линееше като зимна муха; къщата, в която Соумс бе идвал безброй пъти да сподели или да поеме бремето на семейните сплетни; домът на „старите“ от друг век, от друга епоха.

Видът на Смитър, все така стегната във висок до подмишниците корсет (защото леля Естер и леля Джули смятаха за неприлична новата мода, появила се към 1903 година, когато те самите вече бяха напуснали сцената), извика бледа приятелска усмивка върху устните на Соумс; все още вярна до най-малките подробности на старата мода, Смитър — безценна прислужница, каквато не можеше да се намери вече — му се усмихна също с думите:

— О, та това е мистър Соумс! След толкова време! Как сте, сър? Колко ще се зарадва мистър Тимоти, като му кажа, че сте идвали!

— Как е той?

— О, чудесно се държи за годините си, сър; но той е, разбира се, рядък човек. Както казах на мисис Дарти, когато дойде последния път, мис Форсайт, мисис Джули и мис Естер биха се радвали, ако можеха да го видят с какво удоволствие изяжда печената си ябълка. Само че съвсем оглуша. Но винаги си казвам, че така е по-добре. Иначе не зная какво бихме правили по време на въздушните нападения.

— О! — промълви Соумс. — Какво правехте наистина?

— Просто го оставяхме да си лежи в кревата, а звънеца преместихме в избата, за да чуваме с готвачката, когато ни звъни. Нямаше смисъл да му казваме, че има война. Както казвах на готвачката: „Ако мистър Тимоти позвъни — каквото и да стане, ще чака. Милите ми господарки биха могли да получат удар, ако узнаят, че той е звънял, а никой не е отишъл да го види.“ Обаче той си спа чудесно по време на всички нападения. При едно от дневните тъкмо се къпеше. И слава богу, иначе можеше да забележи, че всички гледат към небето… защото често гледа през прозореца.

— Така! — промълви Соумс. Смитър се бе разбъбрила. — Искам само да пообиколя къщата, да видя дали ще трябва да се поправи нещо.

— Да, сър. Надали ще има нужда; само в трапезарията мирише на мишини и не знаем как да се отървем от тази миризма. Чудно как са могли да се завъдят там, където няма нито трошица, защото още от преди войната мистър Тимоти престана да влиза. Но човек никога не знае къде ще се завъдят тия противни животинчета.

— Става ли той от леглото си?

— О, да, сър; сутрин си прави разходка от кревата до прозореца, защото не смее да отиде в друга стая. Съвсем спокоен е; всеки ден редовно препрочита завещанието си. Това е най-голямата му утеха.

— Слушайте, Смитър, бих искал да го видя, ако е възможно; може би има нещо да ми каже.

Смитър се изчерви под корсета си.

— Ще бъде истинско събитие! — каза тя. — Да ви разведа ли из къщата, сър, докато готвачката се качи да му съобщи?

— Не, идете да му съобщите вие — отвърна Соумс; — къщата мога да обиколя и сам.

Човек не бива да издава чувствата си пред другите, а Соумс усещаше, че ще прояви сантименталност, докато минаваше из тия стаи, така преизпълнени с минало. След като Смитър излезе, скърцайки от възбуда с корсета си, Соумс отиде в трапезарията и започна да души въздуха. Според него миришеше не на мишки, а на гниещо дърво и той се зае да разглежда лампериите. Не смяташе, като имаше предвид възрастта на Тимоти, че заслужава да ги пребоядисват. Тази стая беше най-модерната в цялата къща; и лека усмивка сви устните и ноздрите на Соумс. Стените над дъбовата ламперия бяха тъмнозелени; тежък метален полюлей висеше на верига от тавана, прорязан с имитации на греди. Картините бяха купени много изгодно у Джобсън преди шейсет години от самия Тимоти — три натюрморта от Снайдер, две леко оцветени рисунки, момче и девойка, прекрасни, с инициалите „Дж. Р.“. Тимоти все вярваше, че може да се окажат на Джошуа Рейнолдс^[1], но Соумс, който много им се възхищаваше, бе открил, че са рисувани просто от Джон Робинсън; и един съмнителен Морленд^[2] — подковаване на бяло пони. Тъмночервени плюшени завеси, десет стола с висок гръб, турски килим и махагонова обедна маса, много голяма за малката стая — такова беше помещението, което Соумс помнеше: непроменено нито духом, нито тялом още от времето, когато сам той беше едва четиригодишен. Погледна по-продължително двете рисунки и помисли: „Ще ги купя при разпродажбата.“

От трапезата мина в кабинета на Тимоти. Не си спомняше да е влизал някога в тази стая. Стените бяха закрити от пода до тавана от лавици с книги, които той полюбопитства да види. Едната стена изглеждаше подредена за книги по възпитанието, каквито фирмата на Тимоти бе издавала преди две поколения; от някои имаше по двайсет бройки. Соумс прочете заглавията и потрепера. Средната стена беше заета със същите книги, които бе виждал някога в библиотеката на баща си на Парк Лейн; предположи, че Джеймс и най-младият му брат са отишли някой ден да си купят заедно по една библиотечка. Към третата стена пристъпи с по-голям интерес. Тук вече ще открие сигурно личния вкус на Тимоти. Така и стана. Нямаше никакви книги, а само празни подвързии. Четвъртата стена се заемаше изцяло от прозорец с тежки завеси. Срещу него беше махагоново кресло с подставка за четене, на която един неразгърнат пожълтял Таймс от 6 юли 1914 година — денят, в който Тимоти за пръв път не бе слязъл, подготвяйки се сякаш за война — чакаше и до тоя миг своя четец. В ъгъла имаше голям глобус на планетата, из която Тимоти никога не беше пътувал, защото беше дълбоко убеден, че всичко извън Англия е недействително;а чувстваше и винаги страх от морето, след като го бе хванала морска болест в един неделен ден следобед през 1836 година, когато с Джайлс, Естер, Суидин и Гети Чесмен бяха излизали да се разходят с лодка край вълнолома в Брайтън; виновен беше Суидин, който все обичаше да измисля нещо, но, слава богу, също бе пострадал. Соумс знаеше случката, защото я бе чувал най-малко петнадесетина пъти от един или друг участник в нея. Отиде до глобуса и леко го завъртя; глобусът скръцна, мръдна около инч и представи на Соумс един паяк, умрял на четиридесет и четвъртия паралел.

„Мавзолей — помисли той. — Джордж е прав.“ Излезе и тръгна по стълбите. На средната площадка се спря пред клетката с препарираните колибри, на които се бе възхищавал като дете. Не изглеждаха остарели нито с един ден, както бяха кацнали на тел над пампасовата трева. Ако отворят клетката, птиците няма да зачуруликат, но той се страхуваше, че всичко ще се превърне изведнъж в прах. Не ще има смисъл да го изнесат на разпродажбата! И изведнъж в съзнанието му изникна споменът за леля Ан… милата стара леля… която го довеждаше пред клетката и казваше: „Погледни, Соумс! Колко са пъстри и хубави тия пойни птиченца!“ Спомни си своя отговор: „Но те не пеят, лельо!“ Трябва да е бил шестгодишен, в черно кадифено костюмче със светлосиня яка… Много добре го помнеше! Помнеше и леля Ан с нейните букли, с тъничките й ръце, тъжната старческа усмивка и орлов профил — една прекрасна стара лейди. Леля Ан! Той продължи нагоре до вратата на гостната. От двете й страни бяха окачени по няколко миниатюри. Тях непременно щеше да купи! Миниатюрите на четирите му лели, на чичо му Суидин като юноша, на чичо му Никълъс като момче. Всички бяха нарисувани от една млада дама, приятелка на семейството, по едно и също време — 1830, — когато миниатюрите се смятаха за нещо „много изискано“, а освен това и трайно, защото ги рисуваха върху слонова кост. Соумс бе чувал историята на тази млада дама: „Много даровита, мили; имаше голяма слабост към Суидин, но скоро заболя от туберкулоза и умря; като Китс^[3]… Често си казваме това.“

Да, ето ги всичките! Ан, Джули, Естер, Сюзън — още съвсем малка; Суидин, със светлосини очи, румени бузи, руси къдри, бяла жилетка — като жив; и Никълъс, същински Купидон, загледан в небето. И наистина, като си припомни сега, чичо Ник беше винаги такъв — удивителен до последния си дъх. Да, трябва да е била даровита; а миниатюрните имат освен това винаги особена тиха прелест, незасегната от приливите и отливите на естетическата борса. Соумс отвори вратата на гостната. Стаята беше почистена, мебелите-без калъфи, завесите — дръпнати встрани, сякаш лелите му все още живееха в търпеливо очакване тук. Изведнъж му мина през ум: когато Тимоти умре… защо да не… Не е ли почти техен дълг да запазят този дом — като дома на Карлайл^[4], — да му сложат табелка и да го показват на публиката? „Жилище от средновикториански дни — вход един шилинг с каталога.“ В края на краищата то беше най-съвършеното и най-мъртвото в днешния Лондон. Безукорно в отживелия си стил, стига само той да отнесе и прибере в собствената си колекция онези четири картини от Бабризонската школа, които им бе подарил. Все още непотъмнели светлосини стени, зелени завеси с папрати и червени цветя; бродиран параван пред чугунената решетка на камината; бродирани с мъниста табуретки; Кийтс, Шели, Сауди, Купър, Колдридж, Байроновият „Корсар“ (но нищо друго от Байрон) и лавица с всички викториански поети; шкафче със седефени инкрустациии и тъмночервен плюш, където се пазеха скъпи семейни спомени: първото ветрило на Естер, токи от обувките на дядо им по майчина линия, три спиртосани скорпиона в шишета, един съвършено пожълтял слонов зъб, изпратен от Индия от прачичо им Едуард, който търгувал там с юта, разгъната хартия с някакъв ситен като паяжина ръкопис, в спомен бог знае на що! И картините, покрили стените, все акварели — като се изключат четирите барбизона, истински чужденци там (каквито всъщност и бяха), при това със съмнителна продажна стойност — ярки, илюстровани картини: „Роене на пчелите“, „Към ферибота!“, и две в жанра на Фрит: Кринолини и Фокуси с грахови зърна, всичко подарено от Суидин. Да! Много, много картини, които Соумс бе гледал хиляди пъти във високомерен захлас; великолепна колекция от блестящи и гладки позлатени рамки.

И големият роял, без никакъв прашец, както винаги заключен; и албумът с изсушени водорасли на леля Джули. И столовете с позлатени крака, много по-солидни, отколкото изглеждаха. От едната страна на камината — тъмночервеният копринен диван, където леля Ан, след нея и леля Джули имаха навика да седят с изправен гръб и лице към светлината. От другата страна — единственото действително удобно кресло на леля Естер, с гръб към прозореца. Соумс потърка очи: струваше му се, че ги вижда седнали тук. Все същият мирис и досега — на премного вещи, на изпрани дантелени пердета, лавандула в пакетчета и изсушени пчелни крилца. „Не — помисли той, никъде няма вече такова нещо, трябва да се запази“. На някого можеше да се види смешно, но, като образец на неизменно пазено благоприличие, на изтънчено осезание, поглед, мирис и чувство, този свят превъзхождаше днешния, с неговите подземни железници и автомобили, с непрекъснатото пушене, с кръстосалите крак връз крак девойки с голи гърбове, които, стига да пожелаеш, можеш да разгледаш от петите до коленете и от главата до кръста (приятно за сатира, който се таи във всеки Форсайт, но несъвместимо с представата му за истинска лейди), извили нозе около крака на стола, когато вечерят; с превзетия им говор, с техните „доскоро“ и „друже“, със смеховете им… девойки, които го караха да изтръпва, щом помислеше, че Фльор ще общува с тях; изтръпваше и пред възрастните, сурови, способни жени, които направляваха живота. Да, макар че не отваряха достатъчно прозорците на стаите си, неговите стари лели имаха поне добро държание, здрави принципи, уважение към миналото и бъдещето.

Почти задъхан от вълнение, той затвори вратата и тръгна на пръсти нагоре. На минаване се отби на едно място; хм — все същата чистота и ред, както в осемдесетте години, стените все така покрити с жълта мушама. Когато стигна горе, се подвоуми между четири врати. Коя от тях е стаята на Тимоти? Ослуша се. Счу му се особен шум: сякаш дете влачеше дървено конче. Трябва да е Тимоти! Почука; отвори му зачервената Смитър.

Мистър Тимоти правел разходката си и тя не успяла да привлече вниманието му. Ако мистър Соумс пожелае да дойде в другата стая, ще може да го види през вратата.

Соумс отиде в другата стая и започна да наблюдава.

Последният стар Форсайт беше на крака; извънредно бавно, напълно потънал в собствените си мисли, той се разхождаше от долния край на леглото до прозореца — едно разстояние от дванайсет стъпки. Необръснатата долна половина на почти квадратното му лице, скрита от снежнобяла, косо подстригана брада, изглеждаше широка почти колкото челото, със също такава бяла коса. Носът, бузите, и челото бяха съвсем жълти. В едната си ръка държеше дебел бастун, с другата придържаше полата на хавлиения си халат, под който се подаваха нозете му в спални чорапи и фланелени пантофи. Приличаше на сърдито дете, решило да получи нещо, което не му дават. Всеки път, когато се обръщаше, удряше с бастун, след това започваше да се влачи, сякаш искаше да докаже, че може и без него.

— Изглежда все още бодър — прошепна Соумс.

— О, да, сър. Би трябвало да го видите, когато е във ваната: просто невероятно как се радва.

Тези думи, казани с доста висок глас, бяха като откровение за Соумс. Тимоти бе станал отново дете.

— Интересува ли се изобщо от нещо? — запита той също така високо.

— Да, сър: от храната и завещанието си. Истинско удоволствие е да гледате как го прелиства, без да го чете, разбира се; а от време на време пита за курса на държавните ценни книжа и аз му го записвам на плоча — с едри цифри. Пиша, то се знае, все същия курс, който той прочете за последен път през 1914 година. Помолихме доктора да му забрани да чете вестници след избухването на войната. О! Отначало много се дразнеше от това. Но скоро се помири, защото разбра, че е уморително. А той чудесно умее „да си пази силите“, както се изразяваше, когато милите ми господарки бяха живи, бог да ги прости! Колко ги укоряваше, задето не се щадят като него; нали помните, мистър Соумс, колко дейни бяха.

— А какво ли ще стане, ако вляза? — попита Соумс. — Дали ще ме познае? Нали помните, аз писах завещанието му след смъртта на мис Естер през 1907 година.

— О, колкото за това, сър, нищо не смея да кажа. Може и да ви познае; той наистина е рядък човек за годините си.

Соумс пристъпи през прага, почака Тимоти да се обърна и каза високо:

— Чичо Тимоти!

Тимоти се върна на половината път и се спря.

— Е-е? — запита той.

— Соумс! — извика още по-силно племенникът му и протегна ръка. — Соумс Форсайт!

— Не! — каза Тимоти, удари тежко с бастуна по пода и продължи да се разхожда.

— Нищо не излезе сякаш — заяви Соумс.

— Да, сър — отвърна някак унило Смитър; — но, виждате ли, той не е довършил още разходката си. А никога не е правил две неща наведнъж. Навярно следобед ще ме пита дали сте идвали за светилния газ и тогава ще видя как ще му обясня.

— Не мислите ли, че трябва да му вземем прислужник мъж?

Смитър вдигна ръце.

— Мъж ли? О, не! Готвачката и аз можем много добре да се справяме. Чужд човек направо ще го подлуди. И господарките не биха желали да има друг мъж в къщата. А за нас е гордост да се грижим за него.

— Предполагам, че докторът идва.

— Всяка сутрин. Определи си по-малък хонорар, защото визитите са всекидневни, а мистър Тимоти така свикна с тях, че дори не им обръща внимание; само си показва езика.

— Да-а — промълви Соумс, като извърна глава. — Тъжно и тежко е да го видя в това състояние.

— О, сър! — възрази разтревожено Смитър. — Не бива да мислите така. Той не се тревожи вече за нищо и наистина се радва на живота. Както казвам на готвачката, мистър Тимоти живее сега по-пълно от когато и да е. Виждате ли, ако не се разхожда, си почива във ваната или се храни; а когато не се храни, спи. Така минават дните. Нищо не го боли, за нищо не се грижи.

— Да — отвърна Соумс, — и това е все пак нещо. Аз слизам. Но да не забравя, дайте да видя завещанието му.

— Ще трябва да избера момента, сър; той го държи под възглавницата си, а сега е буден и ще ме види.

— Искам само да зная дали е същото, което съставих аз — отвърна Соумс; — погледнете при удобен случай датата и ми я съобщете.

— Добре, сър; но съм сигурна, че е същото, защото имената ни стоят на него; нали помните, че ние с готвачката бяхме свидетелките? А не сме се подписвали втори път.

— Точно така — заяви Соумс.

Помнеше: Смитър и Джейн бяха най-подходящи свидетелки, тъй като със завещанието не им се оставяше нищо — за да не бъдат заинтересовани от смъртта на Тимоти. Той признаваше напълно, че тази предпазна мярка е била почти неуместна, но Тимоти я бе наложил, а освен това леля Естер ги бе предостатъчно осигурила.

— Много добре; довиждане, Смитър — каза той. — Грижете се за него; и ако ви каже някога нещо, запишете го, за да ми го съобщите.

— Добре, мистър Соумс, непременно ще го сторя. Такава приятна изненада беше да ви видя. Готвачката толкова ще се зарадва, като й кажа.

Соумс се ръкува с нея и слезе. Цели две минути стоя пред закачалката, където толкова пъти бе оставял шапката си. „Така минава всичко — помисли той. — Свършва и започва отново. Бедният старец!“ Ослуша се дали не ще чуе в подножието на стълбите как Тимоти влачи своя дървен кон; дали някое призрачно старческо лице не ще надникне над парапета и старчески глас не ще промълви: „О, това бил милият Соумс! Тъкмо си казвахме, че цяла седмица не е идвал!“

Нищо… нищо! Само миризма на камфор и прашинки, витаещи в слънчевия лъч, проникнал през прозорчето над вратата. Мъничкият стар дом! Мавзолей! Соумс се обърна, излезе и стигна навреме за влака.