Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Среща в ботаническата градина

За Джолиън младши, който нямаше материалните възможности на един Форсайт, беше понякога мъчно да отдели пари за излети сред природата, без които някои акварелист не взема четката.

Всъщност той биваше често принуден да отнесе кутията с боите си в Ботаническата градина и там, седнал на сгъваемо столче по някой чилийски бор или каучуково дърво да рисува с часове.

Един художествен критик, който бе разгледал неотдавна работата му, се бе изказал така:

„Картините ви са в известно отношение доста добри: по тон, по багри, а някои от тях безспорно и по усет към природата. Но, виждате ли, много са разнородни; никога няма да накарате публиката да се загледа в тях. Ако бяхте взели определен сюжет, например «Вечер в Лондон» или «Кристалният дворец[1] напролет», и дадете цялата поредица от него, хората ще разберат веднага какво гледат. Всички, които са си създали име в изкуството, като Кръм Стоун или Блийдър, са го спечелили, защото са отбягвали неочакваното; обособявали са творчеството си и са го затваряли в едни и същи рамки, та публиката да узнае у кого какво търси. Това е съвсем разумно, тъй като никой колекционер не желае хората да душат платното, за да познаят от кого са картините му; той желае веднага да кажат: «Първокласен Форсайт». А за вас е още по-важно да си избирате сюжети, които могат веднага да се познаят, защото и без това в стила ви няма особена самобитност.“

Застанал до пианото, дето върху покривката от избеляла дамаска се мъдреше ваза с изсъхнали рози — единственият добив от градината му, — Джолиън младши го бе изслушал със своята едва доловима усмивка.

Погледна жена си, обърнала сърдито към говорителя слабичкото си лице, и каза:

— Разбра ли, мила?

— Не разбирам — отвън отсечено тя, с все още чужд изговор. — В стила ти има самобитност.

Критикът изви глава, усмихна се почтително и не каза нищо повече. И той — като всички — знаеше техния роман.

Думите дадоха добър плод; те противоречаха на всичко, в което Джолиън младши вярваше, което на теория одобряваше в своето изкуство, но някакъв чудноват, дълбок усет го накара да се съобрази, въпреки волята си, с изказания съвет.

И така той откри една сутрин, че му се иска да нарисува поредица от лондонски акварели. Не би могъл да каже как му хрумна това, и едва на следната година, когато ги завърши и продаде на почтена цена, в едно от своите отвлечени размишления си припомни художествения критик и откри в собственото си постижение ново доказателство, че е Форсайт.

Реши да започне с Ботаническата градина, където бе правил вече толкова скици, и избра малкото изкуствено езеро, изпъстрено с есенен дъжд от червени и жълти листа, защото, макар че копнееха да ги пометат, метачите не можеха да ги достигнат. Останалата част от градината метяха всяка сутрин и събираха дарения от природата порой от листа на купчинки, които тлееха бавно със сладникавовъзкисел дъх, непогрешим предвестник на есента, както песента на кукувицата означава пролет, а уханието на липите — есен. Уредните градинарски души не можех ада понасят златисто-зелено-червеникавата окраска на тревата. Песъчливите алеи трябваше да бъдат чисти, спретнати, подредени, незасегнати от законите на живота, от бавното, красиво разложение, което захвърля в праха разкошните корони на дърветата и обсипва земята с минали слави, отдето — щом колелото се завърти — ще лумне нова буйна пролет.

Така всеки лист е бил обречен още от минутата, когато е прошепнал сбогом и е падал в бавен танц от своята вейка.

Но върху малкото езеро листата плуваха спокойно и славеха небесата със своите багри, а слънцето грееше неспирно над тях.

Такива именно ги завари Джолиън младши.

Когато дойде една сутрин към средата на октомври, той се смути, като видя, че пейката, която се намираше на двадесетина крачки от мястото му, е заета: защото се ужасяваше от мисълта, че някой може да го гледа как работи.

На пейката седеше дама с кадифено жакетче, свела очи към земята. Но между тях имаше едно цъфнало дафиново дърво и, заслонен зад него, Джолиън младши се зае да приготвя триножника си.

Не бързаше с приготовленията си; като всеки истински артист, той се улавяше за всяко нещо, което може да позабави творческото усилие, и скоро се хвана, че поглежда скришом към непознатата дама.

И той като баща си имаше усет за хубавото лице. А това лице беше прекрасно!

Забеляза закръглената брадичка, потънала в кремаво жабо, нежното лице с големи тъмни очи и меки устни. Черна шапка „клош“ закриваше косата; облегната на пейката, непознатата седеше с кръстосани крака; от полата й се подаваше върхът на лачена обувка. Тази дама беше наистина неизказано елегантна, но вниманието на Джолиън младши беше привлечено главно от израза на лицето й, което напомняше това на жена му. Собственичката на това лице се бе озовала сякаш пред неопределими сили. Това го смущаваше и пробуди у него смътно състрадание и рицарско чувство. Коя беше тази жена? И какво търсеше тук сама?

Двама младежи, от особена, едновременно дръзка и стеснителна порода, която се срещаше в Риджънт парк, минаха оттук на път за тенис корта и Джолиън младши забеляза недоволно беглите им възхитени погледи. Скитащ без работа градинар се спря да оправи без нужда стрък пампасова трева: и той търсеше само предлог да позяпа насам. Възрастен господин — професор по градинарство — мина три пъти, като я поглеждаше продължително, крадешком, със странна усмивка.

Към всички Джолиън младши изпита едно и също смътно раздразнение. Дамата не вдигна очи към никого от тях, но той беше уверен, че всеки мъж, който мине оттук, ще я поглежда по същия начин.

Лицето й не беше прелъстително, но предлагаше с всеки свой поглед наслада; нямаше „дяволска хубост“, така високо ценена от първите Форсайтови; не беше и от очарователния, така наречен тип „бонбон“; не беше одухотворено страстно, нито страстно одухотворено като съвременна домашна украса или модерна поезия; нито обещаваше на драматурга материал за интересен неврастеничен образ, който се самоубива в последното действие.

По черти и цвят, със своето меко, привлекателно безстрастие и чувствена чистота това женско лице му напомняше Тициановата „Божествена любов“, от която имаше репродукция над бюфета в трапезарията. Привлекателността й беше като че ли именно в това меко безстрастие, в чувството, че ще отстъпи пред повече настойчивост.

Какво или кого чакаше тя в тишината, под дърветата, които отронваха от време на време листа, докато дроздовете пристъпваха важно по тревата, искряща от есенна слана?

Но очарователното лице се оживи и, като се озърна с ревнивост на влюбен, Джолиън младши видя Босини, който бързаше към нея през тревата.

Той погледна с любопитство срещата, погледите, дългото ръкостискане. Седнаха един до друг, неразделно свързани, въпреки външната им сдържаност. Чуваше бързият шепот на разговора им, но не можеше да долови нито една дума.

И той бе минал през тая каторга! Познаваше дългите часове на чакането, оскъдните мигове на една полуоткрита среща, мъченията на неизвестността, съпътстващи неблагословената любов.

Босини я молеше, а тя, спокойна, нежна и все пак непоклатимо безучастна, гледаше тревата.

Беше ли той човекът, който ще може да я отвлече, нея, нежната, безволна жена, неспособна да направи нито стъпка сама? Жената, която му се бе отдала всецяло, би била готова навярно и да умре, но не и да избяга с него?

На Джолиън младши се стори, че я чу да казва: „Но, скъпи, това ще те погуби!“ Защото сам бе изпитал на плещите си страха, който гризе потайно всяко женско сърце — да не бъде бреме за своя любим.

Той не дръзна вече да занича към тях; но бързият им тих разговор достигаше до слуха му като неуверена песен на птиче, което сякаш се опитва да си припомни пролетната песен: радост ли… страдание ли? Кое… за кого?

И постепенно разговорът им стигна; Последва дълго мълчание.

„А къде е тук мястото на Соумс? — запита се Джолиън младши. — Хората смятат, че тя се измъчва от мисълта за изневярата към него. Малко познават жените! Тя гълта жадно живота… след хлада… Това е отмъщението й! Но господ да й е на помощ… защото и Соумс ще си отмъсти!“

Чу шумоленето на коприна, надникна през дафиновото дърво и видя, че си отиват, уловени скришом за ръка…

В края на юли Джолиън старши бе завел внучката си на планина; при това летуване (последното, което направиха заедно) Джун укрепна и се успокои. В хотелите, препълнени с британски форсайтовци — защото Джолиън старши не можеше да понася „разните немци“, както наричаше всички чужденци, — я гледаха с почит, нея, единствената внучка на внушителния и очевидно богат старик, мистър Форсайт. Тя не общуваше с хората — това не беше в нрава й — но завърза все пак някои приятелства, особено едно в долината на Рона, с умиращо от туберкулоза френско девойче.

Като реши веднага, че приятелката й не трябва да умре, в тази борба срещу смъртта Джун забрави личните си грижи.

Джолиън старши наблюдаваше новата близост с облекчение и неодобрение; тревожеше го това ново доказателство, че тя смята да прекарва живота си между „проскубаните пилета“. Никога ли нямаше да завърже приятелство, или да се заинтересува от нещо, което ще й бъде действително полезно?

„Ще се сближава с разни ми ти чужденци!“ — ядосваше се той. Но все пак често донасяше вкъщи цветя или грозде и ги поднасяше на „мамзел“ с добродушно смигване.

Към края на септември, въпреки старанията на Джун, мамзел Вигор издъхна в малкия хотел в Сен Люк, дето я бяха преместили; Джун взе така присърце поражението си, че Джолиън старши я отведе в Париж. Тук, съзерцавайки милоската Венера и Мадлената, тя се отърси от унинието и когато се върнаха в Лондон към края на септември, дядо й повярва, че е успял да я излекува.

Но щом се установиха на Станхоп Гейт, забеляза с болка, че тя се връща към някогашното замислено и затворено държание. Седеше загледана пред себе си, подпряла брадичка като мъничък, мрачен, съсредоточен норвежки дух, в голямата гостна с цветни копринени тапети и мебели от Бейпъл и Пълбред, блеснали от току-що инсталираното електрическо осветление. А в огромното огледало с позлатена рамка се отразяваха статуйките от дрезденски порцелан — младежи с тесни къси панталони, коленичели пред дами с едри бюстове и агънца в скута; Джолиън старши ги бе купил още преди да се ожени и продължаваше да ги харесва и сега, при днешния извратен вкус. Той беше свободомислещ човек и повече от всеки друг Форсайт вярваше в духа на времето, но не можеше да забрави, че бе купил тези статуетки от Джобсън и бе дал куп пари за тях. Често казваше на Джун с разочаровано презрение:

— Ти не им обръщаш никакво внимание! Защото не са дрънкулките, които ти и приятелките ти харесвате; а пък аз съм дал седемдесет лири за тях!

Не беше човек, който ще позволи да му наложат вкусове, щом има солидни основания да смята, че неговият е добър.

Едно от първите неща, които Джун направи след завръщането си, беше да иде у Тимоти. Каза си, че е длъжна да стори това, за да го разведри като му разправи за пътешествието си; но всъщност отиде, защото не знаеше къде другаде, от някоя случайна дума или със заобиколен въпрос, ще може да научи нещо за Босини.

Посрещнаха я най-сърдечно: а как е милият й дядо? О, май не е идвал да ги види. Чичо й Тимоти не бил никак добре — много се измъчил, докато чистели комина в стаята му; онзи глупак, коминочистачът, изтърсил саждите в камината! И чичо й ужасно се разстроил.

Джун остана дълго, като се страхуваше и същевременно страстно се надяваше, че ще заговорят за Босини.

Но, скована от някаква сдържаност, мисис Септимъс Смол не изтърва нито дума и не запита Джун за него. Съвсем отчаяна, девойката се осведоми най-после дали Соумс и Айрин са в града — не била ходила още никъде на гости.

Отговори й леля Естер. О, да, в града били, изобщо никъде не ходили. Имали някакви неприятности с къщата. Сигурно и Джун е чула! Най-добре да попита леля си Джули!

Джун се обърна към мисис Смол, която седеше изправена в креслото си, със стиснати ръце и намусено лице. Тя посрещна погледа на девойката със странно мълчание, а когато заговори, запита с чорапки ли е спала в хотела, дето сигурно било студено през нощта.

Джун отговори, че мрази да се навлича, и стана да си върви.

Непогрешимо избраният отговор на мисис Смол беше за нея много по-зловещ от всичко, което биха й казали.

Само след половин час тя изтръгна истината от мисис Бейнс, на Лоундис Скуеър — че Соумс е завел дело срещу Босини за наредбата на къщата.

Вместо да я смути, вестта странно я успокои; в тази война Джун зърна нова надежда. Узна, че делото ще се гледа вероятно след месец и Босини имал малко или почти никакви изгледи да го спечели.

— Не мога да си представя какво ще прави — заключи мисис Бейнс. — За него е ужасно, нали знаете… той няма никакви пари… много е притеснен. А ние не можем да му помогнем. Казват, че лихварите дават заем само срещу сигурни гаранции, а той няма нищо… съвсем нищо.

Тя беше още повече напълняла напоследък; беше в разгара на приготовленията за есенния сезон, та масата й беше буквално затрупана със списъците на благотворителните й задължения. Кръглите й очи, зелени като папагалови пера, погледнаха многозначително Джун.

Внезапната руменина, бликнала по разтревоженото лице на девойката — зърнала може би пред себе си някаква голяма надежда, — и внезапната любезна усмивка изникваха често след години в паметта на лейди Бейнс. (Бейнс бе получил благородническа титла за постройката на Държавния художествен музей, създал толкова много работа на чиновниците и толкова малко наслада на работническата класа, за която беше предназначен.)

Споменът за тази промяна, жива и трогателна като разцъфтяването на цвят или появата на първия слънчев лъч след зимата, задно със спомена за онова, което бе последвало, се натрапваше често, необясним и нежелан, на лейди Бейнс, когато й се случеше да се замисли за сериозни неща.

Джун я посети в същия ден, когато Джолиън младши видя срещата в Ботаническата градина, в същия ден, когато Джолиън старши посети адвокатите си в Поултри — „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“. Соумс не беше в бюрото, отишъл бе в Съмърсет хаус; Бъстърд бе затънал до гуша в книжа в недостъпното помещение, където беше благоразумно настанен, за да върши колкото се може повече работа; но Джеймс беше в предната канцелария, хапеше пръст и мрачно прелистваше книжата по делото „Форсайт срещу Босини“.

Този здравомислещ юрист се боеше само за развлечение от „трудния пункт“, за да изпита после едно приятно вълнение; защото здравият практически усет му казваше, че ако би бил на мястото на съдията, нямаше да му обърне особено внимание. Но се страхуваше, че Босини ще бъде обявен в несъстоятелност и Соумс ще трябва накрая да плати дори съдебните разноски. А зад този осезаем страх се таеше неосезаемата беда, объркана и неясна като кошмар, на която делото беше само видимия външен израз.

Той вдигна глава при влизането на Джолиън старши и промълви:

— Как си, Джолиън? Цял век не съм те виждал. Казаха ми, че си бил в Швейцария. А нашият Босини забърка тук една каша! Знаех си, че тъй ще стане!

Той подаде книжата и погледна с мрачно безпокойство по-големия си брат.

Джолиън старши зачете мълчаливо; през това време Джеймс бе навел очи и хапеше пръсти.

Най-после Джолиън старши остави делото, което тупна леко между разните писмени показания от „Делото на покойния Бънкомб“, един от многото клонове на роднинското дърво „Файър срещу Форсайт“.

— Не разбирам — каза той — защо е дотрябвало на Соумс да вдига шум за няколкостотин лири? Мислех го за богаташ.

Дългата гневна устна на Джеймс се сви гневно; той не понасяше да нападат сина му по този начин.

— Не става дума за парите… — започна той, но щом срещна втренчения, пронизващ, безстрастен поглед на брат си, млъкна.

Настъпи мълчание.

— Дойдох за завещанието си — каза най-после Джолиън старши, като подръпваше мустаците си.

Любопитството на Джеймс се оживи изведнъж. Нищо не го съживяваше така, както едно завещание; то е върховното разпореждане със собствеността, последен опис на имуществото, последната дума, определяща стойността на човека. Той позвъни.

— Донесете завещанието на мистър Джолиън — заповяда той на разтревожения тъмнокос чиновник.

— Ще промениш ли нещо? — А в ума му се стрелна мисълта: „Дали имам и аз неговото състояние?“

Джолиън старши прибра завещанието в горния джоб на сакото си, а Джеймс кръстоса със съжаление дългите си крака.

— Казаха ми, че напоследък си направил чудесни покупки — каза той.

— Не зная откъде получаваш сведенията си — отвърна рязко Джолиън старши. — Кога ще бъде онова дело? Идущия месец? Не разбирам какво ви е прихванало? Ваша работа, то се знае; но ако питате мене, по-добре ще е да уредите въпроса без съд. Сбогом.

Ръкува се студено и си отиде.

Втренчил сивосините си очи в някакъв невидим тревожен образ, Джеймс започна отново да си хапе пръстите.

Джолиън старши занесе завещанието си в „Новото каменовъглено дружество“ и седна да го прочете в празната зала на управителния съвет. Щом видя председателя, Несменяемият Хемингс влезе с първия доклад на новия директор, но Джолиън старши така го сряза, че секретарят побърза да се оттегли със сдържано огорчение; после повика чиновника, който изготвяше книжата по прехвърляне на имоти, и така го руга, че нещастният младеж не знаеше къде да гледа.

Не можеше — дявол да го вземе! — той, Несменяемият Хемингс, да позволи на нищо и никакъв хлапак, вчера дошъл в това дружество, да си въобразява, че е кой знае какво! Несменяемият е началник тук от времето, когато хлапакът не е бил още роден; ако пък си мисли, че като си свърши работата, може да седи със скръстени ръце, то не знае кой е Хемингс (Несменяемият), и така нататък, и така нататък.

От другата страна на тапицираната със зелено сукно врата, пред дългата, покрита с кожа махагонова маса, Джолиън старши седеше с паднали до средата на носа дебели очила с рогови рамки и движеше позлатения си молив по постановленията на своето завещание.

Работата беше проста, защото завещанието не установяваше някакво досадно раздробяване на имота, нито благотворителни дарения, които разпиляват имуществото и увреждат величествения ефект на краткото съобщение, отпечатано в утринните вестници за Форсайтови, оставили след смъртта си сто хиляди лири.

Работата беше проста. На сина бяха завещани двайсет хиляди лири, а „цялото ми останало имущество — от какъвто и да е вид, движимо, недвижимо или смесено, — заедно с всички доходи, ренти, ежегодни дивиденти и лихви от него, оставям на гореспоменатата ми внучка Джун Форсайт (или на лицата, посочени под нея) в пълно пожизнено ползуване и разпореждане, без… и пр… В случай, че тя умре, завещавам гореспоменатите земни участъци, постройки, парични суми, ценни книжа, записи и прочее, които влизат в горепосочените точки, да се предадат или прехвърлят на лицето или лицата за ползуване и разпореждане (без всякакви ограничения), според както гореспоменатата Джун Форсайт, независимо от това дали се е омъжила, или не, е намерила за нужно да разпореди или непосредствено да посочи в последното си волеизявление или завещание, или в писменото нареждане, или нареждания, имащи характер на завещание или завещателно разпореждане, законно подписани и публикувани от нея. В случай че… и пр… при непроменено условие…“ и така нататък. Седем големи листа, изпълнени с кратка и проста терминология.

Джеймс, съставил завещанието в разцвета на своя талант, бе предвидил всички възможности.

Джолиън старши чете дълго това завещание; най-после взе половин лист от папката, написа пространна бележка с молив, прибра пак завещанието в горния си джоб, каза да му повикат файтон и замина за бюрото на Парамор и Херинг, в Линкънс ин Фийлдз[2]. Джек Херинг бе починал, но племенникът му беше още във фирмата и Джолиън старши се затвори половин час с него.

Задържал бе файтона и като излезе, даде на кочияша нов адрес — Уистеърия Авеню.

Изпитваше странно, тихо задоволство, сякаш бе нанесъл победа върху Джеймс и Собственика. Не ще могат да си пъхат носа в работите му; току-що премахна клаузата, която ги определяше за изпълнители на завещанието; ще вземе всички свои дела от ръцете им и заедно с делата на дружеството си ще ги даде на младия Херинг. Щом е толкова богат, Соумс няма да усети загубата на хиляда лири на година; и Джолиън старши се усмихна мрачно под белия си мустак. Чувстваше, че налага напълно заслужено възмездие.

Бавно, сигурно, като потайно загниване, което руши някое старо дърво, отровата от раните, нанесени на неговото щастие, воля и гордост, бе успяла да разклати красивата сграда на мъдростта му. Животът го бе подронвал непрестанно, докато най-после, като рода, на който беше глава, и той бе загубил равновесието си.

Докато файтонът го отвеждаше на север, към къщата на сина му, мисълта за току-що вмъкнатото ново разпореждане в имота му се стори изведнъж като наказание за този род и това общество, на който Джеймс и синът му бяха представители. Той бе възстановил правата на Джолиън младши и задоволяваше с това тайната си жажда за отмъщение — отмъщение срещу Времето, мъките, намесата на обществото му в собствените му дела, несметните огорчения, с които в продължение на петнадесет години светът бе отрупвал единствения му син. Това му се стори сега единственият начин да утвърди отново властната си воля; да принуди Джеймс, Соумс, целия род, цялото незнайно множество Форсайтови — огромен порой, втурнал се срещу самата преграда на неговата упоритост — да признае веднъж за винаги, че той е господарят. Каква радост беше да мисли, че най-после е направил момчето си по-богато от оня „собственик“, Джеймсовия син. Радост беше да впише това дарение за Джо, защото Джолиън старши обичаше сина си.

Нито Джолиън младши, нито жена му бяха в къщи (Джолиън младши не бе се върнал още от Ботаническата градина), но прислужничката каза, че господарят може всеки миг да си дойде.

— Той се връща за чая, сър, да си поиграе с децата.

Джолиън старши отговори, че ще почака; и седна търпеливо в избледнялата бедна гостна, дето, останали без летните си калъфи, креслата и канапетата излагаха на показ своята овехтялост. Искаше му се да повика децата; да ги види, да усети до коленете си меките им телца, да чуе проникването на Джоли: „О, дядо!“. Да го види как се втурва; да усети как Холи докосва скришом бузата му с меката си ръчичка. Но нямаше да ги повика. Дошъл бе да стори нещо тържествено и нямаше да се развлича, докато не го свърши. Забавно му беше да мисли как с две драсвания на перото ще възстанови класовата обстановка, така очевидно липсваща в тоя малък дом; как ще изпълни тия стаи или други, в по-голямо жилище, с най-красиви творби на изкуството, купени от Бейпъл и Пълбред; как ще прати малкия Джоли в Хароу и Оксфорд (нямаше вече доверие в Итън и Кеймбридж, защото там бе следвал Джо); как ще даде на малката Холи най-доброто музикално образование, защото детето имаше забележителни способности.

Унесен в тези видения за бъдещето, които никнеха край него и изпълваха сърцето му с вълнение, той стана, отиде до прозореца и погледна към малката градина с високи зидове, дето крушата с оголели клони се открояваше в бавно спускащата се мъгла на есенния следобед. Свил опашка върху пъстрата козина на гърба си, Балтазар се разхождаше в дъното, душеше растенията и вдигаше от време на време крак до стената.

Джолиън старши се замисли.

Каква друга радост му бе останала, освен тая да подарява? Радост да подаряваш на човек, който ще е признателен от подаръка — човек от собствената ти плът и кръв! Такава радост не се получава, когато подаряваш на чужди, които не могат да предявяват никакви права пред тебе! Подобен дар би бил измяна към индивидуалистичните убеждения и въздържаността му, към великия и горд факт, че, като десетки хиляди предишни, десетки хиляди сегашни и десетки хиляди бъдещи Форсайтови, бе постигнал каквото желае и не бе отстъпвал пред света.

И докато стоеше така, загледан в осаждените листа на дафиновите дървета, в почернялата трева и разходката на Балтазар, цялото страдание на петнадесетте години, през които бе лишен от една законна радост, смеси своята жлъч с насладата на наблюдаващия миг.

Най-после Джолиън младши се прибра, доволен от работата си и освежен от дългите часове на чист въздух, Щом узна, че баща му е в гостната, той побърза да се осведоми дали мисис Форсайт е в къщи и въздъхна с облекчение, като му казаха, че не е. После прибра рисувалните си пособия в стенния шкаф и влезе.

С отличаваща го решителност Джолиън старши мина веднага на въпроса.

— Промених завещанието си, Джо — каза той. — Ще можеш да живееш по-нашироко… Още отсега ти осигурявам по хиляда лири годишно. След смъртта ми Джун ще получи петдесет хиляди, а ти — останалото. Това куче ти разваля градината. На твое място не бих държал куче.

Седнал насред тревата, Балтазар разглеждаше опашката си.

Джолиън младши погледна животното, но го видя някак смътно, защото очите му се бяха насълзили.

— Твоят дял, момчето ми, ще е не по-малко от сто хиляди лири — продължи Джолиън старши. — Реших, че е по-добре да ти кажа. Не ми остава много да живея на тая възраст. Няма да говорим вече за тия неща. Как е жена ти?… Предай й почитанията ми.

Джолиън младши сложи ръка на рамото на баща си и, тъй като нито един от двамата не продума, въпросът бе приключен.

Джолиън младши изпрати баща си до файтона, върна се в гостната, застана там, дето беше стоял Джолиън старши, и загледа градинката. Опита се да си представи какво означава всичко това за него и, тъй като беше все пак Форсайт, представи си го откъм материалната му страна — полугладните години, които бе прекарал, не бяха задушили вродените му инстинкти. Съвършено практично почна да мисли за пътешествия, за по-скъпо облекло на жена си, за възпитанието на децата, за пони на Джоли, за хиляди неща; но след всичко това си припомняше и Босини с неговата любима и прекрасна песен на дрозда. Радост ли… страдание ли? Кое… за кого?

Миналото — мъчително, изстрадано, страстно, чудно минало, което не ще купиш с пари и с нищо не ще възстановиш в парливата му сладост — се върна при него.

Когато жена му се прибра, той отиде веднага при нея, прегърна я и дълго не продума; само я притискаше до себе със затворени очи, а тя го гледаше учудено, обожаващо, недоверчиво.

Бележки

[1] Огромна сграда от метал и стъкло, построена за изложбата от 1851 г., изгоряла преди Втората световна война.

[2] Площад, дето се намира един от четирите лондонски адвокатски колектив.