Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (9)

Планиране на къщата

Общоприето е всеки Форсайт да си има черупка, като крайно полезното черупчесто животинче, превърнато в деликатес: с други думи, човек никога не може да ги види или, ако ги види, няма да познае, че те са без естествената си обвивка, съставена от материално състояние, имот, познати, съпруга, които ги придружават в обществото, състоящо се от хиляди други форсайтовци със съответната им собствена среда. Един Форсайт е немислим без естествената му среда — би било като роман без фабула, а знае се, че това е нередно.

В очите на Форсайтови Босини изглеждаше човек без собствена среда, един от редките нещастници, които прекарват живота си сред чужди богатство, имот, познанства и съпруги.

Жилището му, на най-горния етаж на Слоун Стрийт, с табелка „Филип Бейнс Босини — архитект“, не беше жилище на Форсайт. Нямаше всекидневна до кабинета, а бе отделил част от него със завеса, за да скрие необходимите битови удобства — диван, кресло, лули, барче, романи и домашни пантофи. Деловата половина на помещението имаше обичайна мебелировка: открит шкаф с малки отделения, кръгла дъбова маса, подвижен умивалник, няколко стола и голямо писалище, покрито с рисунки и чертежи. Джун бе идвала два пъти тук за чай заедно с леля му.

Предполагаше се, че в дъното има спалня.

Доколкото бяха могли да се осведомят за дохода му, той се състоеше от две консултантски заплати по двайсет лири годишно и някой хонорар от време на време; най-ценното перо беше личната рента от сто и петдесет лири годишно, завещана от баща му.

Това, което бяха успели да узнаят за този баща, не беше много успокоително. Бил провинциален лекар в Линкълншир, корнуелец по произход, със забележителна външност и байроновски наклонности… една действително известна личност в областта. Вуйчото на Босини, Бейнс от фирма „Бейнс и Билбой“, Форсайт по наклонности, ако не по име, можеше да разправи твърде малко похвални неща за шурея си.

— Странен човек — казваше той; — винаги заявяваше за трите си по-големи момчета, че са „добри, но тъпи същества“. А те са сега на великолепни служби в гражданското управление на Индия. Но бащата обичаше само Филип. Чувал съм го да разправя най-чудновати работи. Веднъж ми каза: „Драги приятелю, никога не позволявай на жена си да узнае какво мислиш!“. Аз, разбира се, не последвах съвета му! Чудак! Понякога казваше на Фил: „И да живееш, и да не живееш като джентълмен, моето момче, непременно трябва да умреш като джентълмен!“ Поръчал бе за погребението си да го нагласят в редингот, с копринена вратовръзка и карфица с елмаз. Истински чудак, уверявам ви!

За самия Босини Бейнс говореше с обич и съчувствие:

— Наследил е малко от байроновските черти на баща си. Например, когато захвърли късмета си, като напусна нашето бюро; хукна за шест месеца само с една раница и за какво? Да изучава архитектура в чужбина… В чужбина! Какво очакваше да види там? Ето ви го сега — умен младеж, а не печели и по сто лири годишно! Този годеж е най-доброто нещо, на което можеше да се надява… ще го държи под пара; той е от ония хора, които спят по цял ден и будуват по цяла нощ просто защото нямат ред в работата. Но никакви пророци… нито унция порок! А старият Форсайт е богат човек!

Мистър Бейнс беше извънредно любезен към Джун, която често посещаваше по това време дома му на Лаундс Скуеър.

— Тази къща на мистър Соумс — какъв забележителен човек! — е тъкмо каквото трябваше на Филип — казваше мистър Бейнс. — Не бива да се надявате, че ще го виждате често сега, скъпа моя. Добро дело… добро дело! Младежът трябва да си пробие път. Когато бях на неговите години, аз работех денонощно. Милата ми жена казваше: „Боби, не работи прекалено, мисли за здравето си!“ Но аз никога не пестях силите си!

Джун се бе оплакала, че любимият й не намира време да отиде до Станхоп Гейт.

При първото му посещение там след приема четвърт час подир него пристигна мисис Септимус Смол, по съвпадение, на каквото беше майстор само тя. Босини стана и според по-раншната уговорка се оттегли в малкия кабинет да изчака, докато тя си отиде.

— Мила — каза леля Джули, — колко е слаб! Често съм забелязвала това у сгодените; но не трябва да допускаш още да отслабне! Телешкият екстракт на Барлоу е чудесен: много помогна на Суидин.

Изправена край камината с намръщено личице, защото ненавременното посещение на леля Джули й се стори като лична обида, Джун отвърна презрително:

— Слаб е, защото е много зает; хората, които се занимават с важни неща, не са никога дебели!

Леля Джули се намуси; самата тя беше все още тънка, но й доставяше удоволствие да мечтае как ще напълнее.

— Струва ми се — каза тъжно тя, — че не трябва да позволяваш да го наричат Пирата: това може да се стори странно на хората, щом ще строи къща на Соумс. Надявам се, че ще бъде много внимателен — тази работа е от такова значение за него! Соумс има толкова добър вкус!

— Вкус ли? — пламна веднага Джун. — Никакъв вкус няма той, нито кой да е от рода ни!

Мисис Смол се слиса.

— Чичо ти Суидин — каза тя — е имал винаги отличен вкус! А къщата на Соумс е прекрасна! Предполагам, че си на същото мнение!

— Хм! — отвърна Джун. — То е само защото Айрин е там.

Леля Джули се опита да каже нещо по-приятно:

— А дали на милата Айрин ще е приятно да живее вън от града?

Джун я изгледа втренчено, като че ли цялото й съзнание се бе устремило в очите; после погледът угасна, смутена от друг, още по-втренчен, сякаш бе видяла сама смута в своето съзнание. И отвърна властно:

— Ще й е приятно, разбира се, защо да не й бъде приятно?

Мисис Смол се смути.

— Не зная — каза тя. — Мислех, че може би не ще й бъде приятно да изостави приятелите си. Чичо ти Джеймс казва, че не проявявала особен интерес към нищо. Ние мислим — искам да кажа, Тимоти мисли, — че тя би трябвало повече да излиза. Предполагам, че много ще ти липсва!

Джун сключи ръце на тила си.

— Бих желала — извика тя — чичо Тимоти да не приказва за това, което не му е работа!

Леля Джули стана и се изправи в целия си висок ръст.

— Той никога не говори за това, което не му е работа — отвърна тя.

Джун веднага се разкая, изтича към леля си и я целуна.

— Много се извинявам, лельо, но бих искала да оставят Айрин на мира.

Като не можа да измисли нищо по-подходящо за продължение на разговора, леля Джули замълча, закопча черната копринена наметка и взе зелената си чантичка.

— А как е милият ти дядо? — запита тя в хола. — Предполагам, че трябва да се чувства много самотен сега, когато ти си през цялото време с мистър Босини.

Наведе се, целуна племенницата си и си отиде със ситни, безшумни стъпки.

В очите на Джун бликнаха сълзи; тя изтича до малкия кабинет, дето Босини, седнал пред масата, рисуваше птичета върху гърба на един плик, отпусна се до него и извика:

— О, Фил! Всичко е така ужасно!

Сърцето й пламтеше като огнената коса.

В неделя сутринта, докато Соумс се бръснеше, му съобщиха, че мистър Босини е долу и желае да го види. Соумс отвори вратата към стаята на жена си.

— Босини бил тук — каза той. — Иди и го позабавлявай, докато се бръсна. Ще сляза след една минутка. Предполагам, че е във връзка с плана.

Айрин го погледна, без да отговори, пооправи роклята си и слезе.

Не можеше да я разбере какво мисли за къщата. Не бе казала нито дума против, а с Босини се държеше твърде любезно.

От прозореца на тоалетната си стая ги виждаше как разговарят в дворчето долу.

Побърза да се дообръсне, поряза два пъти брадичката си. Чу ги, че се смеят, и си каза: „Разбират се, във всеки случай!“

Както и очакваше, Босини бе дошъл да го вземе, за да разгледат плановете.

Соумс грабна шапката си и излезе с него.

Плановете бяха разгърнати върху дъбовата маса в бюрото на архитекта; блед и невъзмутим, Соумс се наведе и ги огледа дълго, изпитателно, без да продума.

Най-после каза учудено:

— Странна сграда!

Правоъгълна двуетажна къща беше начертана около покрит вътрешен двор. Заграден от галерията на втория етаж, този двор имаше стъклен покрив, поддържан от осем започващи от земята колони.

В очите на един Форсайт това беше настина странна сграда.

— Много място е похабено — продължи Соумс.

Босини започна да се разхожда; изражението му не се понрави на Соумс.

— Основната идея на този дом — каза архитектът — е да дишате свободно… като джентълмен!

Соумс протегна показалеца и палеца си, сякаш искаше да измери колко благородство ще получи по тоя начин, и каза:

— О, да! Разбирам.

Лицето на Босини придоби особено изражение, с което проявяваше възторга си.

— Постарах се да начертая план за къща със собствено достойнство Ако не ви харесва, кажете. Това е сигурно последното нещо, което се взима предвид… Кому е потрябвало достойнство в една къща, ако може да има един клозет в повече? — Той сложи неочаквано пръст върху лявата половина на средния правоъгълник: — Вижте какъв простор! Това място е за картините ви; отделено е със завеси от двора; като дръпнете завесите, ще имате пространство от петдесет и един на двайсет и три ярда^[1] и шест инча. Тази пътечка в средата, ето тук, е обърната с едната си половина към двора, с другата към стаята за картините; тази крайна стена е изцяло стъклена — оттам ще имате югоизточно осветление, а откъм двора — северно. Останалите картини ще можете да окачите в галерията на горния етаж или в другите стаи. В архитектурата — продължи той, като гледаше Соумс, сякаш без да го вижда, от което Соумс се почувства неудобно, — както и в живота, няма достойнство без хармония. Хората ще ви кажат; че сградата е старомодна. Вярно е, че изглежда странна; защото на нас никога не ни идва наум да въплътим в сградите си главния принцип на своя живот; ние претоварваме къщите си с украси, външен блясък, ъгли, с всичко, което може да разсейва погледа. А окото, напротив, трябва да си почива. Цялата работа е в хармонията — няма достойнство без нея.

Подсъзнателно готов да се присмива, Соумс втренчи поглед във вратовръзката на Босини, която съвсем не беше безупречно отвесна; лицето му не беше избръснато, дрехите не се отличаваха със спретнатост. Чувството му за хармония се бе изчерпало, както изглежда, в архитектурата.

— Няма ли да прилича на казарма? — осведоми се той.

Не получи веднага отговор.

— Разбирам ви — каза Босини. — Вие искате някоя от къщите на Литълмастър — хубавичка и удобна, където прислугата живее в мансардата, а входната врата е с няколко стъпала над земята, за да имате възможност и да се изкачвате. Непременно идете при Литълмастър, ще видите, че е чудесен; отдавна го познавам!

Соумс се разтревожи. Той беше наистина възхитен от плана и просто по инстинкт прикриваше задоволството си. Мъчно хвалеше. И презираше хората, които не пестят похвалите си.

А сега се бе озовал в положение на човек, който трябва или да изкаже похвала, или да се изложи на риска да загуби нещо прекрасно. Босини беше способен да скъса плана и да се откаже от строежа; беше просто едно голямо дете!

Но именно това детинско своенравие, което смяташе, че е надраснал, упражни почти магическо влияние върху Соумс; защото сам не бе почувствал никога подобно нещо.

— Хм — смънка най-после той, — това е… наистина оригинално.

Изпитваше толкова недоверие и ненавист към думата оригинално, та му се струваше, че никак не е издал чувствата си с тази забележка.

Босини изглеждаше доволен. Тъкмо такъв израз можеше да се хареса на човек като него. Соумс се насърчи от успеха си.

— Ще бъде… голяма сграда — каза той.

— Простор, въздух, светлина — промълви отново Босини. — Не можете да живеете като джентълмен в къща от Литълмастър… той строи за фабриканти.

Соумс махна презрително с ръка; признали го бяха за джентълмен; за нищо на света нямаше да допусне вече да го приравняват с фабриканти. Но вроденото му недоверие към общоприетите принципи се оживи отново. Каква полза да приказват за хармония и достойнство? Струваше му се, че къщата ще бъде студена.

— Айрин не понася студа — каза той.

— О! — отвърна язвително Босини. — Вашата съпруга ли? Не обича студа, така ли? Добре, ще се погрижа да не й бъде студено. Погледнете! — Той посочи четири знака на еднакво разстояние един от друг по стените на двора. — Предвиждам тръби с горещ въздух с алуминиеви покрития; можете да си ги доставите в най-красивите форми.

Соумс погледна подозрително знаците.

— Всичко това е много хубаво — каза той, — но колко ще струва?

Архитектът извади един лист от джоба си.

— Къщата би трябвало да бъде построена, разбира се, изцяло от камък, но като допуснах, че няма да се съгласите на това, мога да отстъпя: ще бъде само облицована с камък. Покривът й трябва да бъде от мед, но предвидих зелен аспид. При това положение, включително металните части, ще ви струва осем хиляди и петстотин.

— Осем хиляди и петстотин? — възкликна Соумс. — Ами че аз ви дадох окончателна цифра осем хиляди.

— Не може да се построи нито за пенс по-малко — отвърна студено Босини. — Трябва да се съгласите или да откажете!

Това беше навярно единственият начин да се направи подобно предложение на Соумс. Той се смути. Разумът му повеляваше да се откаже от цялата история. Но планът беше хубав, а освен това — той разбираше, — че е така — беше съвършен, с достойнство; помещенията за прислугата бяха също превъзходни. Щеше да се издигне още повече в очите на хората, като живее в такъв дом — със съвършена индивидуалност и хармония.

Той продължи да умува над плана, а Босини влезе в спалнята си да се обръсне и облече.

Върнаха се на Монпелие Скуеър в мълчание; Соумс го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

„Пирата е хубав мъж — каза си той, — щом се облече както трябва.“

Когато двамата мъже влязоха, Айрин се бе навела над цветята си.

Предложи да изпрати някой отвъд парка, за да покани Джун.

— Не, недей! — каза Соумс. — Имаме да водим още делови разговори!

По време на обяда той се държа почти сърдечно и постоянно подканяше Босини да се храни. Приятно му беше да вижда архитекта в такова повишено настроение и го остави да прекара следобеда с Айрин, а сам той се оттегли при картините си според неделния обичай. За чая слезе в гостната и ги намери да разговарят „като навити“, както си каза замислено.

Спокойният размисъл при картините му внуши решението да даде и петстотинте лири, ако не може другояче; но се надяваше, че следобедното настроение може да е посмалило оценките на Босини. Това зависеше изключително от него. Съществуваха сигурно десетки възможности да намали разходите по строежа на една сграда, без да влоши вида й.

И зачака удобен случай, докато Айрин поднасяше на архитекта първата чашка чай. Тъничък слънчев лъч, промъкнал се през дантелата на щорите, стопляше бузите й и блестеше в златото на косите и в кротките й очи. На същия лъч може би се дължаха руменината и стеснението на Босини.

Соумс не обичаше слънцето, затова веднага стана и спусна щората. После пое от жена си своята чаша чай и каза по-студено, отколкото възнамеряваше:

— Не виждате ли все пак някаква възможност да извършите строежа за осем хиляди? Сигурно има много дреболии, които може да се променят.

Босини изпи наведнъж чая си, остави чашата и отвърна:

— Нито една!

Соумс разбра, че е засегнал с предложението си някоя неразбираема струна на лично тщеславие.

— Добре — съгласи се той намусен и примирен, — да бъде по вашему.

След няколко минути Босини стана да си върви. Соумс също стана, за да го изпрати. Архитектът изглеждаше в необяснимо повишено настроение. След като го погледа как се отдалечава с леко олюляваща се походка, Соумс се върна доволно в гостната, където Айрин прибираше нотите, и, подтикнат от непреодолим пристъп на любопитство, попита:

— И така, какво мислиш за Пирата?

Загледа килима, докато очакваше отговора й; трябваше доста дълго да почака.

— Не зная — каза най-после тя.

— Смяташ ли, че е красив?

Айрин се усмихна. А на Соумс се стори, че му се присмива.

— Да — отвърна тя, — много.