Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Джеймс се осведомява лично

Хората, незапознати с Форсайтовата борса, може би не ще си дадат сметка за вълнението, предизвикано от отиването на Айрин до къщата.

След като Суидин разправи подробно у Тимоти за тази паметна разходка, целият разказ — допълнен с малко любопитство, с мъничко коварство и с искрено желание да й направят добро — бе предаден и на Джун.

— Какъв ужас, мила! — заключи леля Джули. — Да каже, че не искала да се върне в къщи! Какво значи това?

Разказът беше наистина странен за девойката. Тя го изслуша, като се червеше от мъка, после стана изведнъж, ръкува се сухо и си отиде.

— Просто невъзпитана! — каза мисис Смол на леля Естер, когато Джун си бе отишла.

Но начинът, по който посрещна новината, бе изтълкуван неправилно. Тя се разстрои. Има следователно нещо не в ред. Странно! Бяха такива приятелки с Айрин!

Всичко това съвпадаше прекалено добре със слуховете и намеците, които се чуваха напоследък. Припомниха си разказа на Юфимия за театъра… За това, че мистър Босини е постоянно у Соумс. Така ли? Да, разбира се, ще ходи… заради строежа! Тук нищо не се признаваше открито. На Форсайтовата борса се говореше открито само при най-големи и явни неприятности. Тази машина беше прекрасно устроена: един намек, един незначителен израз на съжаление или съмнение беше достатъчен да предизвика трепет в така отзивчивата фамилна душа. Никой не желаеше този трепет да причини никому мъка, напротив: той се дължеше на най-добри намерения, на чувството, че всеки член от рода е крепко свързан с фамилната душа.

В основата на тия приказки имаше и много доброжелателство; то се изразяваше често в съчувствени посещения, съобразно светските обичаи, като по този начин се проявяваше доброта към страдащите; а нестрадащите имаха приятната утеха, че други са сполетени от нещастие, от което самите те са били ощетени. Всъщност само желанието да се разгласят фактите — от които се въодушевява и печатът — накара, да речем, Джеймс да влезе във връзка с мисис Септимус, мисис Септимус — с малките дъщери на Никълъс, а дъщерите на Никълъс — с кого ли не. Висшата класа, до която бяха успели да се издигнат, изискваше у членовете си откровеност и, главно, сдържаност. Това съчетание им осигуряваше правото да се числят към нея.

Мнозина от младите Форсайт съвсем естествено смятаха и открито заявяваха, че не желаят никой да наднича в личните им работи; но невидимият магнетизъм на семейното клюкарство беше така могъщ, че те не можеха за нищо на света да укрият и най-дребният факт от живота си. Чувстваха, че подобен стремеж би бил безнадежден.

Един от тях (Роджър младши) направи героичен опит да освободи подрастващото поколение от това иго и нарече Тимоти „дърт котарак“. Но ударът му рикошира върху собствените му плещи; защото думите му стигнаха твърде деликатно до ушите на леля Джули, която ги потвърди възмутено пред мисис Роджър, а от нея те се върнаха до Роджър младши.

Но все пак страдаха обикновено грешниците; например Джордж, когато загуби всичките си пари на билярд; или самият Роджър младши, когато едва не се ожени за девойката, с която — както разправяха — бил вече свързан по закона на природата. Или Айрин, тръгнала, както предполагаха — макар и да не го казваха открито, — по опасен път.

Всичко това беше не само приятно, но и полезно. Спомагаше часовете у Тимоти на Бейзуотър Роуд да минават много по-лесно. Безброй часове, които щяха да бъдат иначе празни и скучни за живеещите там. А домът на Тимоти беше една от стотиците подобни къщи в Лондон — къщи на неутралните осигурени класи, които не участват в борбата и намират смисъл в живота, като наблюдават борбите на другите.

Ако не са приятните фамилни клюки, там би било наистина скучно. Слухове, приказки, съобщения, предположения — та нима не бяха те децата на тоя дом, обичани и скъпи като бъбривите малчугани, от които братята и сестрите бяха лишени в своя жизнен път? Да приказват за тях, беше все едно да си представят, че притежават тия деца и внуци, за които сърцата им копнееха. Не можеше наистина да се каже с положителност дали сърцето на Тимоти жадуваше за нещо, но несъмнено беше, че той се разстройваше при появата на всеки малък Форсайт.

Напразно Роджър младши казваше: „Дърт котарак!…“ Напразно Юфимия вдигаше ръце, провикваше се: „Ох, ония тримата ли?“, заливаше се в безгласен смях и изпищяваше накрая. Напразно и не много любезно от тяхна страна.

Положението, което по това време можеше да изглежда — особено за форсайтовските очи — странно, да не кажем „непоносимо“, не беше в края на краищата толкова странно, като се вземат предвид някои факти.

Факти, които бяха пропуснали да забележат.

Преди всичко в сигурността, породена от голям брой благополучни бракове, забравяха, че любовта не е парниково цвете, а волно растение, поникнало във влажна нощ или в слънчев пек от волно семе, издухано край пътя от волен вятър. Волно растение, което, ако цъфне случайно в нашите градини, наричаме цвете; а цъфне ли отвън — наричаме бурен; цвете или бурен, от уханието и багрите му лъха винаги волност!

И след това — тъй като фактите и личностите от собствения им живот не им бяха дали възможност да узнаят тази истина — Форсайтови изобщо не признаваха, че когато този бурен поникне, мъжете и жените се превръщат в нощни пеперуди, които бледият му цветец привлича като пламък.

Много време бе минало, откакто Джолиън младши бе прескочил плета; и съществуваше опасност да се установи отново традицията, че хората от техния ранг никога не прескачат плета, за да откъснат тоя цветец; че от любов, като от шарка, човек заболява само веднъж, на определена възраст, и може да се излекува завинаги — както от шарката с успокояваща помада от мед и масло — в брачното легло.

От всички, до които стигна странната мълва за Босини и мисис Соумс, най-много се разтревожи Джеймс. Отдавна бе забравил как той, дълъг и блед, с кестеняви бакенбарди, ухажваше. Отдавна бе забравил къщицата в окрайнините на Мейфеър[1], дето бе прекарал първите дни от своя живот, или, по-точно, отдавна бе забравил тия първи дни, а не къщицата — един Форсайт никога не забравя къща, — която бе продал по-късно с чиста печалба от четиристотин лири.

Отдавна бе забравил ония дни с техните надежди, страхове и съмнения за благоразумието на брака (защото Емили беше хубавичка, но нямаше нищо, а сам той едва изкарваше тогава по хиляда лири годишно), както и странното непреодолимо влечение, което не му даваше покой, докато накрая реши, че ще умре, ако не се ожени за девойката с русата коса, така красиво прибрана на тила, с прекрасните рамене, които се подаваха от стегнатия корсет, с красивата снага, скрита в огромния кринолин.

Джеймс бе минал през огъня, но бе минал и през годините, които гасят огъня; изпитал бе най-тъжното преживяване — да забравиш какво значи да си влюбен.

Забравил беше! Толкова отдавна бе забравил, че дори не помнеше, че е забравил.

А сега до него бе стигнала мълвата за съпругата на сина му; съвсем смътна, като сянка, която витае из почти осезаемата видимост на нещата; недействителна, неузнаваема като призрак и като призрак вдъхваща неизразим ужас.

Той се опитваше да разбере, но без полза; все едно да се опитва да отнесе към своята личност някоя от трагедиите, за които четеше всеки ден във вечерния вестник. Просто не можеше. А може би и нямаше нищо. Само празни приказки. Тя не се разбираше наистина много добре със Соумс, но беше мила и добра… да, мила и добра!

И Джеймс, като повечето мъже, обичаше скандалните истории и с случваше да каже спокойно, облизвайки устни: „Да, да… за нея и за младия Джейсън… разправят, че били заедно в Монте Карло!“

Но значението на подобна постъпка — нейното минало, настояще и бъдеще — никога не му бе идвало наум. Какво означаваше тя, какви страдания и възторзи са довели до нея, каква бавна, непреклонна съдба се таи в голите, понякога гнусни, но винаги тръпчиви факти — едва сега всичко това изникна пред него. В такива случаи той нямаше навика да осъжда, да хвали, да прави изводи или да обобщава; само слушаше почти жадно и повтаряше, каквото е чул, с не малка наслада, сякаш е изпил чашка херес или аперитив.

Но сега, когато подобно нещо — или по-точно, мълвата, намекът за подобно нещо — засегна и самия него, той се почувства като в мъгла, която изпълваше устата му с отровен вкус и му пречеше.

Скандал! Опасност от скандал!

Единствено като си повтаряше тая дума, той можеше да спре мисълта си върху нея, да си представи това нещо. Забравил бе усещанията, необходими за разбиране развоя, съдбата или значението му; просто не можеше вече да допусне, че е възможно хората да се изложат на опасност заради някакво любовно увлечение.

Смешно би било дори да се предположи, че измежду познатите му, които отиваха всеки ден на работа в Сити, а в свободното си време купуваха ценни книжа и къщи, ходеха на вечери или — както бе чувал — играеха на карти, би имало човек, който да се изложи на каквато и да е опасност за нещо така отвлечено и въображаемо като любовта.

Любов! Струваше му се наистина, че е чувал такава дума, както и правилото, че „млад мъж и млада жена не бива да се оставят никога сами“, запечатало се в съзнанието му като географски паралели на карта (защото, стигне ли се до „основата“ на нещата, всички Форсайтови бяха отлични реалисти); а другото… да, него той можеше да си представи само чрез думата „скандал“.

Но не! В тия слухове нямаше нищо вярно… не можеше да има. Той не се страхуваше; снаха му беше едно наистина мило същество. Но лошо е, когато такава мисъл ти бръмне в главата. Джеймс беше неспокойна натура… от ония хора, които не се отървават лесно от подобни мисли и се измъчват от предчувствия и нерешителност. От страх да не загуби нещо, което иначе би могъл да запази, той беше просто неспособен да вземе решение, докато не се убеди напълно, че ще загуби, ако не го вземе.

В живота имаше обаче много случаи, когато дори вземането на решение не зависеше от него: сегашния беше един от тях.

Какво можеше да стори? Да поговори със Соумс. Това щеше само да влоши нещата. Освен това той дори беше сигурен, че всъщност няма нищо.

Всичко беше заради оня строеж. Той се бе отнесъл още отначало с недоверие към това намерение. Защо бе хрумнало на Соумс да отива извън града? Ако искаше непременно да похарчи куп пари, за да си строи къща, защо не бе взел първокласен архитект вместо никому неизвестния Босини? Джеймс бе предвидил какво ще стане. А сега бе чул, че къщата струва на Соумс много повече, отколкото се предполагаше отначало.

Този именно факт изясни за Джеймс истинската опасност в положението. С тия хора на „изкуството“ е винаги така; разумен човек не бива да има работа с тях! Предупредил бе и Айрин. А ето какво излезе!

И изведнъж Джеймс реши, че ще трябва да се осведоми лично. След тази мъгла от тревоги мисълта, че ще види къщата, го изпълни с необяснимо задоволство. Успокоението се дължеше може би просто на това, че е решил да направи нещо, или по-скоро на факта, че ще види къщата.

Чувстваше, че като погледне сградата от тухли, вар, дърво и камък, построена от тоя, когото подозираше, ще вникне в самата същина на слуховете за Айрин.

И така, без да се обади никому, той отиде до гарата със закрита двуколка, а оттам продължи с влак до Робин хил; и тъй като там обикновено нямаше кабриолети, видя се принуден да продължи пеша.

Тръгна полека по хълма, като превиваше с мъка кокалестите си колене и рамене, приведен и, въпреки това елегантен в цилиндъра и редингота си, безукорно лъскави и чисти благодарение на реда в домакинството. Поддържаше го Емили; по-точно, не го поддържаше — защото хората от доброто общество не следят дали копчетата по дрехите са се скъсали, а Емили беше от доброто общество, — но следеше икономът да го поддържа.

Джеймс трябваше да пита три пъти за пътя; винаги повтаряше дадените указания, искаше от запитания да му ги каже още веднъж и сам ги повтаряше пак, защото беше разговорчив по нрав, а освен това предпазливостта не е никога излишна из непознати места.

На всички разправяше, че търси новострояща се къща; но едва когато му посочиха покрива й между дърветата, той наистина се увери, че не са го насочвали погрешно.

Облачно небе сякаш потискаше света като светлосив варосан таван. Никаква свежест или ухание във въздуха. В такъв ден и британските работници дори не се стараеха да направят нещо повече от онова, което са длъжни, и вършеха работата си без монотонните разговори, с които се прогонва мъката от труда.

Хора по ръкави работеха тук-таме из недовършената сграда, чуваха се прекъснато чукане, звънтене на метал, стъргане с трион, тракане на ръчни колички по дъски; а кучето на надзирателя, вързано за дъбовата греда, заскимтяваше от време на време като завиращ чайник.

Току-що поставените стъкла на прозорците, мацнати с по едно бяло петно в средата, гледаха Джеймс като очи на сляпо куче.

Шумът от строежа продължаваше, остър и нерадостен под сивобялото небе. А дроздовете, които търсеха червеи в прясно разкопаната пръст, почти не се обаждаха.

Джеймс тръгна между купчини чакъл — прокарваха вече пътеката — и стигна пред главния вход. Спря се и вдигна глава. Малко нещо можеше да се види от това място и той го видя веднага; постоя така доста време, замислен кой знае за какво.

Порцелановосините очи под гъстите и рошави побелели вежди не мръдваха; дългата горна устна на широката уста, оградена от красивите бакенбарди, се сви веднъж-дваж; от това неспокойно, унесено изражение можеше лесно да се разбере откъде Соумс бе получил стеснителността, която се появяваше понякога на лицето му. Джеймс сякаш си казваше: „Не знам… животът е сложно нещо.“

В това положение го изненада Босини.

Джеймс свали поглед от неизвестното птиче гнездо, което сякаш търсеше в небето, към лицето на Босини, изразяващо насмешливо презрение.

— Добър ден, мистър Форсайт. Дойдохте да видите лично строежа, нали?

Както знаем, Джеймс бе дошъл тъкмо за това и въпросът го накара да се почувства неудобно. Все пак протегна ръка и каза:

— Добър ден! — без да погледне Босини.

Архитектът му направи път с насмешлива усмивка.

Тази учтивост се стори подозрителна на Джеймс.

— Най-напред ще искам да пообиколя — каза той, — да видя как работят!

Тераса от дялан камък, с лек наклон вляво, обхващаше югоизточната и югозападната страна на къщата и се спускаше към приготвена за затревяване пръст; Джеймс тръгна по терасата.

— Колко струва това нещо? — запита той, като видя, че терасата завива и зад ъгъла.

— Колко мислите? — попита Босини.

— Откъде да знам? — отвърна някак смутено Джеймс. — Двеста-триста, предполагам.

— Точно!

Джеймс го погледна остро, но архитектът сякаш не го забеляза и той си помисли, че може да не е дочул правилно отговора.

Когато стигнаха пред входа за градината, се спря да обгърне пейзажа.

— Това трябва да се отчете — посочи той дъба.

— Така ли? Смятате, че с това дърво не ще имате достатъчно простор срещу дадените пари?

Джеймс го изгледа отново с подозрение — този младеж имаше странен начин на изразяване.

— Как да кажа — отвърна той, като натъртваше нервно и смутено на думите си, — не виждам за какво ви е дърво!

— Още утре ще го отсекат — обеща Босини.

Джеймс се разтревожи.

— О! Да не кажете, че аз съм поискал да го отсечете! Аз не разбирам от тия неща!

— Така ли?

— Да — побърза да добави Джеймс, — откъде-накъде ще разбирам? Нямам нищо общо с тая работа. Правете, каквото искате, но на своя отговорност.

— Позволявате ли да се позова на вашето мнение?

Джеймс още повече се разтревожи.

— Защо трябва да се позовавате на моето мнение? — промърмори той. — И по-добре оставете дървото на мястото му. То не е ваше.

Извади една копринена кърпичка и изтри челото си. Влязоха в сградата. И Джеймс като Суидин се смая от вътрешния двор.

— Страшно много пари трябва да сте похарчили тук — каза той, след като гледа дълго колоните и галерията. — Колко струват например тия колони?

— Не мога да ви кажа наизуст — отвърна замислено Босини, — но знам, че струват наистина много.

— Така и предполагах — забеляза Джеймс. — Бих искал… — но зърна погледа на архитекта и млъкна. Отсега нататък, щом му се приискаше да узнае цената на нещо, задушаваше любопитството си.

Босини изглеждаше решен да му покаже всичко и ако Джеймс не беше прекалено „наблюдателен“, сигурно щяха да обикалят постройката още веднъж. Архитектът проявяваше такава готовност да отговаря на въпросите му, че Джеймс реши, че трябва да бъде нащрек. Започна да се уморява от движението, защото, макар и доста жилав за високия си ръст, беше все пак седемдесет и петгодишен.

Отчая се, нищо не бе разбрал, не бе получил от огледа данните, които се бе надявал да събере. Само засили неприязънта и недоверието си към тоя младеж, който го отегчаваше със своята учтивост и в чието държане съзираше вече явна подигравателност.

Този приятел беше по-умен, отколкото Джеймс бе предполагал, и по-красив, отколкото би желал. Имаше нехайно държане, твърде неприятно за Джеймс, за когото рискът беше най-непоносимото нещо в живота; и една особена усмивка, появяваща се, когато най-малко я очаквате; и съвсем особени очи. Общо взето, както Джеймс се изрази по-късно, приличаше на гладен котарак. Дотам можа да стигне той при разговора си с Емили в описанието на сдържаната неприязън, мекота и подигравателност, от които се състояха обноските на Босини.

Най-после, след като видя всичко, той се озова отново пред вратата, отдето бе влязъл; и разбрал, че бе пропилял напразно време, сили и пари, събра цялата си форсайтовска смелост и каза, като погледна остро Босини:

— Предполагам, че виждате често снаха ми; какво мисли тя за тази къща? Но тя навярно не я е виждала още?

Зададе въпроса, като знаеше много добре за посещението на Айрин… В това посещение нямаше, разбира се, нищо особено, освен необикновената й забележка, че й е „все едно дали ще се върне, или не…“ Знаеше и как Джун бе посрещнала вестта!

Задавайки въпроса по тоя начин, той искаше — както сам си каза — да изпита Босини.

Босини забави отговора, задържайки дълго, с неприятна настойчивост погледа си върху Джеймс.

— Тя видя къщата, но не зная мнението й.

Раздразнен и изненадан, Джеймс не беше в състояние да изостави разговора.

— Така ли? — запита той. — Навярно е идвала със Соумс?

— О, не! — отвърна усмихнато Босини.

— Не.

— Тогава… кой я доведе?

— Не зная дали трябва да ви кажа това.

На Джеймс, който знаеше, че бе идвала със Суидин, отговорът се стори неразбираем.

— Така ли? — смънка той. — Вие знаете, че… — И млъкна, съзрял внезапно опасността. — Добре. Щом не искате, няма да ми кажете! На мене изобщо никой нищо не ми казва!

Почти се изненада, когато Босини го запита:

— Впрочем можете ли да ме осведомите дали още някой от вас възнамерява да дойде? Бих искал да съм тук в такъв случай!

— Още някой ли? — учуди се Джеймс. — Кой друг още? Не зная да има още някой. Сбогом.

Подаде ръка, като гледаше в земята, докосна с дланта си дланта на Босини, улови чадъра си точно над копринения плат и си тръгна през терасата.

Преди да свие зад ъгъла, се обърна и видя, че Босини го следва бавно… „Промъква се покрай стената като едър котарак“ — каза си той. И се престори, че не забелязва, когато младежът свали шапка.

Щом излезе от пътеката, сигурен, че вече няма да го видят, още повече забави ход. Много бавно, още по-приведен, отколкото на идване, слаб, изгладнял и обезсърчен, продължи към гарата.

Докато го наблюдаваше да си отива така тъжно, Пирата може би съжали за държането си към стария човек.

Бележки

[1] Аристократичен квартал в Лондон.