Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (58)

Джолиън в двоумение

Малък хотел-пансион над много известен ресторант недалеч от гарата Сен-Лазар беше постоянното убежище на Джолиън в Париж. Той ненавиждаше в чужбина своите сънародници форсайтовци, които се мятаха като риби на сухо все по едни и същи утъпкани пътеки: операта, улица Риволи и Мулен руж^[1]. Дразнеше го видът им, от който сякаш личеше, че са дошли тук само за да се махнат, колкото е възможно по-бързо, от дома си. Ни един Форсайт не се приближаваше към това убежище, дето камината в спалнята се пълнеше с дърва и поднасяха най-привлекателното кафе. Париж винаги му се бе струвал по-привлекателен зиме. Парливият вкус от дима на дървата и мангалите за печени кестени, хапливото зимно слънце в ясните дни, кафенетата на открито, които не искаха да знаят острия зимен въздух, необщителното живо множество по булевардите, всичко му доказваше, че зимният Париж има душа, която лете отлита като пролетна птица.

Той говореше добре френски, имаше някои приятели, познаваше кътчетата, дето можеш да намериш хубаво ядене и да наблюдаваш интересни типове. В Париж се настройваше философски, насмешливостта му се изостряше; животът придобиваше неуловим, безцелен смисъл, превръщаше се в букет от приятни ухания, в мрак, прерязван от изблици на променлива светлина.

Когато в първата седмица на декември реши да замине за Париж, дори пред себе си не бе признал, че го е привлякло присъствието на Айрин. Но само два дни след пристигането си разбра, че желанието да я види в първопричинното за идването тук. В Англия човек не признава най-естествени неща. Той смяташе, че ще бъде добре да поговори с нея по отдаването под наем на жилището й и по други въпроси, но в Париж разбра веднага, че не това го е довело. Градът бе придобил особен чар. На третия ден той й писа и получи отговор, от който трепна от радост:

„Драги Джолиън, ще бъда щастлива да ви видя.

Айрин“

Тръгна към хотела й в ясен ден с чувство, с каквото често се опитваше да гледа любима картина. Ни една жена, доколкото можеше да си припомни, не му бе вдъхвала това особено, едновременно чувствено и безлично усещане. Щеше да седи, да й се наслаждава с поглед, след това да си отиде, без да я е опознал, готов отново да й се наслаждава. Такива бяха чувствата му, когато в овехтелия, но приятен малък салон на един спокоен хотел край реката тя пристъпи към него след малкия грум, който съобщи:

— Мадам!

И изчезна. Лицето, усмивката, държанието й, бяха точно такива, каквито си ги бе представял, а изражението й казваше ясно: „Приятел!“

— И така, нещастна изгнанице, какви новини? — запита той.

— Никакви.

— Нищо от страна на Соумс?

— Нищо.

— Дадох под наем квартирата ви и, като почтен иконом, ви нося малко пари. Харесва ли ви Париж?

Докато вървеше този разпит, на Джолиън се стори, че никога не е виждал толкова тънки и чувствителни устни — долната леко извита нагоре, горната с едва забележима трапчинка в ъгъла. Сякаш откриваше жива жена в нещо, изглеждало досега само като нежна, одухотворена статуя, на която съвсем отвлечено се бе възхищавал. Тя призна, че е малко мъчно да живее сама в Париж; но все пак Париж бил така погълнат от собственическия си живот, че често бил безопасен като пустиня. А тъкмо сега и никак не обичал англичаните.

— Това едва ли ще се отнася за вас — каза Джолиън; — вие непременно ще се харесате на французите.

— То има и своите неудобства.

Джолиън кимна.

— Е, добре, ще ми позволите тогава да ви поразведа, докато съм тук. Започваме още утре. Елате да вечеряме в моя любим ресторант, после ще отидем на опера.

Това беше началото на всекидневни срещи.

Джолиън откри скоро, че за тия, които желаят да запазят чувствата си в статично състояние, Париж е едновременно първото и последно място за другарско общуване с хубава жена. В сърцето му пърхаше като птица откровението „Elle est ton rêve! Elle est ton rêve!^[2]“ Това изглеждаше понякога естествено, понякога смешно — лош пример на закъсняло увлечение. След като бе отхвърлен веднъж от обществото, той не изпитваше особено уважение към общоприетия морал; но мисълта за любов, на която тя няма да отговори — и как би могла при неговата възраст? — едва ли отиваше по-далеч от подсъзнанието му. Изпълваше го и огорчение за нейния похабен, самотен живот. Тъй като съзнаваше, че може да й бъде донякъде утеха, че малките им разходки из града наистина я развличат, той искрено желаеше да не стори и да не каже нищо, което би разрушило това удоволствие. Все едно, че гледаше как едно зажадняло растение поглъща влага — така поглъщаше тя неговото закъсняло другарско присъствие. Доколкото им беше известно, никой освен него не знаеше адреса й; в Париж тя беше непозната, той — съвсем малко познат, та беше почти излишно да се предпазват при тия разходки, разговори, скромни вечери, посещения на концерти, картинни галерии, театри, излети до Версай, Сен Клу и дори Фонтенбло^[3]. А времето минаваше — един запълнен месец без минало и бъдеще. Това, което на младини би било сигурно главоломна страст, сега беше навярно все така дълбоко, но много по-нежно чувство, укротено от възторга, безнадеждността и рицарството в едно покровителствено приятелство… сдържано в жилите му, поне докато биваше пред нея, усмихната, щастлива, всеки ден все по-прелестна и отзивчива; нейната житейска мъдрост като че вървеше напълно с неговата, ръководена повече от чувство, отколкото от разум, насмешливо недоверчива, чувствителна към красотата, почти пламенно човечна и толерантна, и все пак готова за инстинктивен отпор, на какъвто той, мъжът, не беше така способен. През целия този месец на общуване той не загуби нито веднъж напълно чувството, с което бе тръгнал в първия ден — че отива да види любима художествена творба, едно почти съвсем отвлечено желание. За бъдещето — неумолимо допълнение на настоящето — се стараеше да не мисли, от страх да не наруши спокойното си държане; но правеше планове да повтори всичко това в още по-приятни места, където слънцето е по-топло, където могат да се вият и рисуват необикновени неща. Краят настъпи бързо с телеграма, която получи на 20 януари:

„Записах се в Имперската доброволческа кавалерия.

Джоли“

Джолиън я получи, тъкмо когато отиваше да се срещне с Айрин в Лувъра. Това го накара веднага да се опомни. Докато той прекарваше тук времето си в напразни мечти, момчето му, чийто учител и ръководител би трябвало да бъде, бе направило тази смела крачка към опасности, мъчнотии, може би дори смърт. Чувстваше се до дън душа разстроен и осъзна изведнъж, че Айрин се бе вплела в самите корени на съществото му. Застрашена от раздялата, връзката им — защото това се бе превърнало наистина във връзка — не изглеждаше вече безлична. Джолиън разбра, че е свършено със спокойната радост от съвместните възторзи. Той видя чувството си такова, каквото беше в действителност — едно непреодолимо увлечение. Смешно може би и, все пак, така действително, че, рано или късно, щеше да се изяви. Но сега, така поне му се струваше, той не можеше и не биваше да допусне това изявяване. Вестта от Джоли му препречваше неумолимо пътя. Той се гордееше с това записване; гордееше се, че синът му отива да воюва за своята родина; защото Черната седмица се бе отразила и върху бурофилството на Джолиън. Да! Краят бе настъпил преди началото. За щастие не бе се издал ни веднъж!

Когато той влезе в галерията, Айрин стоеше пред Мадоната при скалите^[4], нежна, потънала в съзерцание, усмихната, неподозираща нищо. „Нима трябва да се откажа да я виждам — помисли той. — Би било неестествено, докато тя е съгласна да се виждаме.“ Той постоя, без да се обади, за да я погледа, да запази в паметта си образа й, завиждайки на картината, приковала така продължително вниманието й. Тя обърна на два пъти глава към входа и той си каза: „Това е за мене!“ Най-после се приближи:

— Вижте!

Тя прочете телеграмата. Чу, че въздъхна.

И тази въздишка беше за него! Положението му беше наистина тежко! За да постъпи честно към сина си, трябваше да й стисне ръката и да замине. За да постъпи честно към своето чувство, трябваше поне да й го каже. Можеше ли, щеше ли да разбере тя мълчанието, с което той гледаше картината?

— Страхувам се, че ще трябва веднага да замина — каза той най-после. — Всичко това страшно ще ми липсва.

— На мене също, но трябва да заминете, разбира се.

— И така! — промълви Джолиън с протегната ръка.

Когато срещна погледа й, едва не се поддаде на внезапно нахлулото чувство.

— Такъв е животът — каза той. — Грижете се за себе си, драга.

Стори му се, че не може да пристъпи, сякаш мозъкът отказваше да го отведе далеч от нея. Пред входа видя, че тя вдигна ръка и докосна с пръсти устните си. Той вдигна тържествено шапка и не се обърна вече.