Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Джеймс в очакване

Успокоен от изпотяването, Соумс вечеря в Римув и тръгна за Парк Лейн. Баща му не беше добре напоследък. Не биваше да узнае станалото! Ни веднъж до тоя миг Соумс не бе съзнавал колко много се бои да не огорчи и с това да изпрати по-скоро в гроба престарелия Джеймс, колко тясно свързан беше този страх със собственото му отвращение от скандала. Неизменната му дълбока обич към баща му се бе засилила в последните години от съзнанието, че Джеймс го смята за единствена опора в старините си. Струваше му се ужасно човек, който се бе грижил цял живот да опази името на рода от чуждо посегателство и да го издигне така, че то да се превърне в синоним на здрава и охолна почтености бе издигнал толкова много името на рода — станало вече синоним на здрава и охолна почтеност, — да го види в сетните си дни опозорено във всички вестници. За Соумс това беше равносилно да подпомогне смъртта, този неотменен враг на всички Форсайтови. „Трябва да кажа на мама — помисли той. — А когато делото започне, ще крием вестниците от него. Иначе той не вижда почти никого вече.“ Отвори си със своя ключ и тръгна по стълбите, но дочу някакво оживление от площадката на горния етаж. Гласът на майка му казваше:

— Недей, Джеймс, ще се простудиш! Защо не чакаш спокойно?

А гласът на баща му отговори:

— Да чакам ли? Та аз постоянно чакам. Защо не се връща?

— Можеш да приказваш с него утре сутринта, няма защо да стоиш като плашило на площадката.

— Той ще се качи навярно направо да спи. А пък аз няма да заспя.

— Елате да си легнеш, Джеймс.

— Хм! А откъде знаеш дали няма да умра до утре сутринта?

— Няма да чакаш до утре сутринта. Ще сляза и ще го доведа. Не се тревожи.

— Все много знаеш! Той може и да не се прибере.

— Ако не се прибере, и цяла нощ да стоиш тук по халат, пак няма да го дочакаш.

Соумс мина и последния завой на стълбите и се озова пред високата фигура на баща си, загърнат във ватиран халат от кафява коприна, наведен през парапета. Светлината падаше върху сребристите коси и бакенбарди и блестеше като ореол около главата му.

— Ето го! — Гласът на баща му прозвуча някак възмутено, а майка му отвърна успокоително от вратата на спалнята:

— Добре. Ела сега да ти изчеткам косата.

Джеймс помаха на сина си със своя тънък, сгърчен пръст — би казал човек, че му маха скелет — и влезе в спалнята.

„Какво става? — помисли Соумс. — Какво ли е научил?“

Баща му седеше пред тоалетната масичка, в профил към огледалото, а Емили четкаше полека косата му с две четки със сребърни дръжки. Правеше го по няколко пъти на ден, защото това му действаше така, както чесането между ушите на котка.

— Дойде си най-после! — каза той. — Чаках те.

Соумс го погали по рамото, взе една сребърна закопчалка за обувки и се залови да разглежда марката й.

— Как си? — запита той. — Изглеждаш по-добре.

Джеймс поклати глава.

— Искам да ти кажа нещо. Майка ти не го знае.

Изрече това с такъв тон, сякаш Емили беше виновна, че не знае нещо, което не й бе казал.

— Баща ти беше страшно неспокоен през цялата вечер. Не знам защо.

Лекото съскане на четката удължи ласката в гласа й.

— Не знаеш! — отвърна Джеймс. — Само Соумс може да ми каже. — И, като втренчи в сина си своите сиви очи, чийто напрегнат поглед човек издържаше с мъка, той промърмори: — Остарявам, Соумс. На моите години… нищо не се знае. Рейчъл и Сисили нямат деца; Вал замина нейде си… онзи приятел баща му ще заграби, каквото може. А току-виж, че някой пипнал и Имоджин.

Соумс слушаше разсеяно — чувал бе вече всичко това. „Шт, шт“ — продължаваха да съскат четките.

— Ако е за това… — каза Емили.

— Това! — извика Джеймс. — Това е нищо! Сега ще стигна до другото. — И отново втренчи тъжно поглед в Соумс.

— За тебе мисля, моето момче — заяви той изведнъж. — Трябва да се разведеш.

Тази дума тъкмо от устата на баща му беше неочаквана за самообладанието на Соумс. Очите му побързаха да се върнат отново към закопчалката, а Джеймс продължи, сякаш бързаше да се оправдае:

— Не знам какво прави тя… Разправят, че била в чужбина. Чичо Суидин се възхищаваше едно време от нея… Чудак беше той! (Така споменаваше той винаги покойния си близнак. „Дебелият и тънкият“ ги наричаха някога.) Сигурно не е сама.

И с това заключение за влиянието на красотата върху човешката природа той замълча, наблюдавайки сина си с недоверчивия поглед на птица. Соумс също мълчеше. „Шт, шт“! — съскаха четките.

— Остави, Джеймс! Соумс знае по-добре от теб. Това е негова работа.

— Ах! — въздъхна Джеймс и възклицанието се изтръгна сякаш от глъбините на душата му. — Въпросът е за моите… и за неговите… пари… у кого ще отидат? А след неговата смърт и името ни ще изчезне.

Соумс остави закопчалката върху украсената с дантела розова копринена покривчица на тоалетната масичка.

— Името ли? — възрази Емили. — Има още толкова Форсайтови!

— Каква полза за мене от това? — промълви Джеймс. — Аз ще бъда в гроба и, ако той не се ожени, след него няма да остане никой.

— Ти си съвършено прав — каза спокойно Соумс. — Аз се развеждам.

А очите на Джеймс щяха да изхвръкнат от очните кухини.

— Какво? — извика той. — Ето! Никой нищо не ми казва!

— Защо ще ти казва? — отвърна Емили. — Кой би допуснал, че желаеш такова нещо? Наистина ни изненадваш, моето момче, след толкова години.

— Ще се вдигне шум — промълви на себе си Джеймс, — но не мога да го предотвратя. Не ме четкай токова силно! Кога ще бъде делото?

— Преди лятната ваканция. Противната страна няма да се защитава.

Устните на Джеймс замърдаха в някакви тайни пресмятания.

— Не ще доживея да видя внук — промълви той.

Емили престана да го четка.

— Разбира се, че ще доживееш. Соумс ще побърза.

Последва дълго мълчание. Най-после Джеймс протегна ръка.

— Дай ми одеколона. — Вдигна стъклото до носа си, обърна се към Соумс и му поднесе челото си. Синът го целуна точно там, откъдето започваше косата. Лицето на Джеймс трепна успокоено, сякаш тревогата му бе стихнала изведнъж.

— Ще си легна вече — реши той. — Не искам да чета вестниците, когато започне онази история. Те са противна напаст; и не бива да им обръщам внимание… Много съм стар.

Странно развълнуван, Соумс тръгна към вратата; чу баща си да казва:

— Уморих се; ще се помоля в леглото.

А майка му отговори:

— Разбира се, Джеймс; ще ти бъде много по-удобно.