Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (49)

И посещава миналото

Един вторник, след като се навечеря в клуба, Соумс тръгна да стори нещо, изискващо много повече смелост и, може би, много по-малко деликатност от всяко друго действие в живота му — с изключение на раждането му и на още една постъпка. Избра да отиде вечер, отчасти защото беше по-вероятно Айрин да си е вкъщи, но главно защото не намери достатъчно решителност да иде денем и трябваше да пийне, за да получи повече смелост.

Остави колата си на Крайбрежния булевард и тръгна към Олд Чърч, като не знаеше къде точно е жилищния блок, в който живееше тя. Откри го сгушен зад една много голяма сграда; и след като прочете името „Мисис Айрън Ерън“ — Ерън, разбира се! Моминското й име: възприела го бе, значи, отново! — той се върна към платното на улицата, за да погледне прозорците на първия етаж. Ъгловият апартамент беше осветен, чуваше се, че някой свири на пиано. Той никога не бе обичал музиката, а тайно я бе намразил в отдавнашните дни, когато Айрин така често седеше пред пианото си като в убежище, където знаеше, че той не може да се вмъкне. Отпор! Продължителен отпор, отначало сдържан и таен, а най-после явен! Горчиви спомени го връхлетяха при тия звуци. Сигурно тя свиреше. Сега, уверен, че ще я види, се спря още по-нерешително. Усети, че тръпне пред тая среща; устата му пресъхна, сърцето му затуптя бързо. „Нямам основание да се страхувам“ — помисли той. Но правникът в него се развълнува. Не постъпва ли глупаво? Не трябваше ли да устрои официална среща в присъствието на пълномощника по завещанието? Не! Не в присъствието на онзи приятел Джолиън, който й съчувстваше! Никога! Върна се към входа на къщата и бавно, за да успокои разтуптяното си сърце, се изкачи до първия етаж и позвъни. Когато вратата се отвори, сетивата му се успокоиха от лъхналия го парфюм… парфюм от далечното минало, навел смътни спомени; лъхът на гостната, дето някога бе влизал, на дома, който някога бе притежавал… лъх на изсушени розови листа и мед!

— Съобщете за мистър Форсайт — каза той; — зная, че господарката ви ще ме приеме.

Обмислил бе предварително: тя ще предположи, че е Джолиън.

Щом прислужничката излезе и той остана сам в мъничкия хол, където от меката светлина на единствения глобус всичко — и стените, и килимът — изглеждаше призрачно посребрено, помисли глупаво: „С палто ли да вляза, или да го съблека?“ Музиката престана, прислужничката каза от прага на гостната:

— Заповядайте, сър!

Соумс влезе. Забеляза подсъзнателно, че и тук всичко е сребристо, а пианото е от санталово дърво^[1]. Айрин бе станала и се отдръпна изведнъж; ръката й се опря в клавишите, сякаш търсеше опора, дисхармоничен акорд прозвуча за миг и заглъхна. Свещта на пианото осветяваше шията й, но лицето й беше почти в сянка. Тя беше в черна, вечерна рокля, с дантелена наметка на раменете… Не си спомняше да я бе виждал някога в черно; неволно помисли: „Облича се за вечеря, дори когато е сама!“

— Вие? — чу я да прошепва.

Много пъти бе репетирал мислено тази сцена. Репетицията не му помогна. Той занемя. Никога не бе допускал, че видът на тази жена, която бе така страстно желал и така цялостно притежавал, която не бе виждал от дванайсет години, ще го засегне по такъв начин. Представял си бе как ще говори и действа донякъде като човек, дошъл да разговаря по делови въпрос, донякъде като съдия. Но сега стоеше сякаш не пред една обикновена жена и прегрешила съпруга, а пред някаква сила, неосезаема и неуловима като въздух, която се намираше във и около самия него. Усети, че в сърцето му бликва някаква отбранителна насмешливост.

— Да, странно посещение! Надявам се, че сте добре.

— Благодаря. Седнете, моля.

Тя се отстрани от пианото и отиде да седне до прозореца; отпусна се в креслото, стиснала ръце в скута си. Там лицето й беше осветено, така че Соумс можа да го види; видя очите, косите, все такива, каквито ги помнеше, все така странно прекрасни.

Седна на крайчеца на най-близкото кресло от санталово дърво със сребриста тапицировка.

— Не сте се променили — каза той.

— Така ли? Защо дойдохте?

— Да поговорим по някои въпроси.

— Узнах от братовчед ви какво желаете.

— И?

— Съгласна съм. Винаги съм била съгласна.

Звукът на сдържания, глух глас, недоверчивото, отбранително държане на цялата й фигура му помогнаха сега. Хиляди спомени за тая жена, винаги нащрек пред него, се пробудиха в душата му и той каза горчиво:

— Тогава ще бъдете добра може би да ми дадете сведения, въз основа на които бих могъл да действам. Такива са изискванията на закона.

— Не мога да ви дам нищо друго освен това, което знаете.

— Дванайсет години! Предполагате, че мога да повярвам?

— Не предполагам, че ще повярвате, каквото и да ви кажа, но това е истината.

Соумс я погледна сурово. Казал й бе, че не е променена, но сега забеляза, че е. Не в лице — то беше още по-красиво; не във фигура — беше само малко понапълняла… Не! Промяната беше душевна. Тя се бе сякаш самоутвърдила, пасивната съпротива беше сменена от борчество и смелост. „Да! — помисли той. — От независимия доход! Дявол да го вземе тоя чичо Джолиън!“

— Предполагам, че сте напълно осигурена сега? — попита той.

— Да, благодаря.

— Защо не ми позволихте да се погрижа за вас? Бих го сторил въпреки всичко.

Лека усмивка пробягна по устните й; но тя не отговори.

— Вие сте все още моя жена — продължи Соумс. Защо го каза, какво искаше да каже — сам не знаеше: нито докато говореше, нито след това. Смешна очевидност, но последицата от нея бе поразителна. Айрин стана и го загледа неподвижна. Видя как гръдта й се надига, как тя се обърна да отвори прозореца.

— Защо отваряте? — запита рязко той. — Ще настинете в тази рокля. Никаква опасност не ви заплашва.

И се засмя тъжно.

Тя откликна на смеха му със смях — тих и горък.

— По… навик.

— Малко странен навик — отвърна все така горчиво Соумс. — Затворете прозореца.

Тя го затвори и седна отново. Силна бе станала тая жена… тая… негова жена! Усещаше как тази сила лъха от нея, седнала срещу него в своята броня. Почти несъзнателно стана и се приближи; искаше да види израза на лицето й. Очите й посрещнаха приближаването му, без да мигнат! Господи! Колко ясни бяха и колко дълбоки върху това бяло лице под тъмнокехлибарените коси! Колкото бели бяха раменете й. Смешно чувство! Та той би трябвало да я мрази!

— Най-добре ще бъде да ми кажете — заговори той; — и за двама ни е по-добре да бъдем свободни. А онази история е много отдавнашна.

— Казах ви.

— Твърдите, че не е имало нищо… никого?

— Никого. Ще трябва да потърсите в собствения си живот.

Ужилен от този отговор, Соумс пристъпи към пианото, върна се към камината и се заразхожда назад — напред из стаята, както някога в тяхната гостна, когато не можеше да овладее чувствата си.

— Така няма да го бъде — заяви той. — Вие ме напуснахте. Най-простата справедливост изисква вие…

Видя я да вдига белите си рамене и чу шепота й:

— Да. Но защо не поискахте развод тогава? Нима бих отказала?

Той се спря и я изгледа продължително, почти с любопитство. Как живее всъщност, ако е наистина съвсем сама? И защо не се бе развел? Старото чувство, че никога не го е разбирала, че не е била справедлива към него, го ужили отново, докато я гледаше.

— Защо не пожелахте да ми бъдете истинска съпруга?

— Да, престъпление беше, че се омъжих за вас. И платих за него. Може би ще намерите някакъв изход. Няма защо да се грижите за доброто ми име: аз вече нямам какво да губя. А сега мисля, че е по-добре да си отидете.

Чувство, че е претърпял поражение… че е бил лишен от възможността да се оправдае за още нещо, което не беше в състояние да си обясни, обгърна Соумс като полъх на студена мъгла. Той протегна машинално ръка, взе от камината малка порцеланова ваза, обърна я и каза:

— Лоустофт^[2]! Откъде сте я взели? Аз купих близнака й от Джобсън.

Припомни си изведнъж как преди дванайсет години бяха купували заедно скъп порцелан и продължи да гледа вазичката, сякаш цялото му минало беше в нея. Гласът на Айрин го опомни.

— Вземете я. Не ми трябва.

Соумс я остави на камината.

— Ще си подадем ли ръка? — запита той.

Лека усмивка сви устните й. Протегна му своята. Студена ръка, която докосна със своите трескави пръсти. „От лед е — помисли той. — Винаги е била от лед.“ Но и тогава дори, когато тази мисъл го прониза, всичките му сетива доловиха уханието на роклята и тялото й, сякаш топлотата, непроявявана никога към него, искаше да му докаже своето присъствие. Той се обърна. Излезе и тръгна като подгонен с камшик, без да потърси кола, зарадван, че е на пустия Крайбрежен булевард, край студената река, под гъстите сенки на платановите листа — смутен, объркан, с наранено сърце, смътно разтревожен, сякаш бе направил страшна грешка, чиито последици не можеше да предвиди. Глупава мисъл му хрумна изведнъж: какво би станало, ако вместо: „А сега мисля, че е по-добре да си отидете!“ му бе казала: „Мисля, че е по-добре да останете.“ Какво би почувствал, как би постъпил? Проклетият й чар го владееше все още, и сега дори, след толкова години на отчужденост и горчивина. Владееше го, готов при най-малък знак, при най-слабото докосване да му замае главата. „Глупак бях, че отидох! — промълви той. — Нищо не постигнах. Кой би допуснал? Никога не бих помислил…“ Върнала се към първите години на брачния им живот, паметта започна жестоко да го мъчи. Тази жена не заслужаваше да си запази красотата… красотата, която той бе притежавал и така добре познаваше. Горчива злоба го обзе срещу постоянството на собственото му възхищение. Друг мъж би я погледнал с омраза, както заслужаваше. Провалила бе живота му, наранила бе гордостта му, лишила го бе от наследник. А достатъчно бе да я види, студена и недостъпна както винаги, за да се разстрои така! Какъв проклет магнетизъм имаше тази жена? Не беше чудно, както уверяваше, да е живяла съвършено сама през тия дванайсет години. Тогава Босини — проклета да е паметта му! — е бил през цялото време с нея! Не би могъл да каже зарадва ли го тази мисъл, или не.

Когато наближи най-после клуба си, той се спря да купи вестник. Видя заглавие: „Бурите отхвърлиха английското господство!“ Господство! „Точно като нея! — помисли той. — И тя го отхвърляше винаги! Господство! Но аз все още го притежавам по закон! Трябва да е ужасно самотна в тоя жалък мъничък дом!“