Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (50)

На Форсайтовата борса

Соумс членуваше в два клуба — на „Ценителите“, който бе отбелязал на визитните си картички, но нерядко ходеше и в „Римув“, който не бе отбелязал, но посещаваше често. Записал се бе в този либерален клуб преди пет години, след като се увери, че всичките му досегашни членове са здравомислещи консерватори по душа и джоб, ако не по убеждения. Представил го бе чичо му Никълъс. Прекрасната читалня беше подредена в стил Адам^[1].

Когато влезе тази вечер, той погледна телеграфната лента за новини от Трансваал и забеляза, че държавните ценни книжа са спаднали със седем-шестнадесети от сутринта. Обърна се да тръгне към читалнята, когато един глас зад него каза:

— И така, Соумс, свършихме и тая работа.

Беше чичо Никълъс, в редингот, със специалната си ниско изрязана яка и черна връзка, прокарана в халка. Господи! Колко млад и неподвижен беше на осемдесет и две години!

— Предполагам, че Роджър е останал доволен — продължи чичото. — Всичко мина великолепно. Блекли ли? Ще ги имам предвид. Бъкстон не ми помогна. Тия бури страшно ме ядосват… А оня приятел Чембърлейн ще вкара държавата във война. Как мислиш?

— Неизбежно — промълви Соумс.

Никълъс прокара ръка по слабите си, гладко избръснати бузи, поруменели след летуването. Понацупи се — историята с бурите бе съживила всичките му либерални убеждения.

— Нямам доверие аз в този приятел; истински буревестник. Цените на имотите ще спаднат, ако започне война. Ще имаш грижи с наследството на Роджър. Често му казвах да се освободи от някои къщи. Но той беше упорита птица.

„И двамата си бяхте лика-прилика!“ — помисли Соумс. Но никога не спореше с чичовците си, като поддържаше по този начин мнението им, че е „умно момче“, и си оставаше правен съветник по всички въпроси, свързани с техните имоти.

— У Тимоти научих — сниши глас Никълъс, — че Дарти най-после се е махнал. Баща ти ще може да си отдъхне. Оня беше непоправим.

Соумс кимна отново. Ако имаше въпрос, по който Форсайтови бяха действително единни, това беше именно нравът на Монтегю Дарти.

— Вземете мерки — продължи Никълъс, — инак може да се върне. Според мене Уинифред веднага да извади тоя зъб. Безполезно е да се държи нещо загнило.

Соумс го погледна отстрани. Нервите му, разстроени от току-що приключилото посещение, го караха да вижда в този човек собственото си положение.

— Посъветвах я — отвърна той.

— А мене — каза Никълъс — ме чака екипажът. Трябва да се прибера; никак не съм добре. Поздрави баща си.

Отдал по този начин своя дан на роднинските връзки, той слезе с младежка походка по стълбите до преддверието, където помощник-портиерът му помогна да облече шубата си.

„Не помня чичо Никълъс да се е оплаквал, че «никак не е добре» — помисли си Соумс, — и да не е изглеждал като човек, който ще живее вечно! Какъв род! Ако съдя по него, остават ми още трийсет и осем години здраве. Е добре, няма да ги пропилея.“ Отиде пред огледалото и огледа лицето си. Като се изключат една-две бръчки и четири-пет бели косъма в тънките му черни мустачки, нима бе остарял повече от Айрин? В разцвета на годините си… И той, и тя бяха в разцвета на годините си! Странна мисъл прекоси изведнъж съзнанието му. Безсмислена! Безумна! И все пак се върна отново. Искрено разтревожен от това връщане, както човек се разтревожва от повторни тръпки, които предвещават вече втрисане, той седна на теглилката. Сто петдесет и четири фунта^[2]! Не бе изменил нито с два фунта теглото си в продължение на двайсет години. На колко години беше тя? Почти на трийсет и седем — не бяха много, все още можеше да има дете… Никак не бяха много! Трийсет и седем на девети идущия месец. Добре помнеше рождения й ден… Спазвал го бе почти набожно винаги — дори последния, преди да го напусне, макар да беше почти сигурен, че му изменя. Четири рождени дни в неговия дом! Очаквал ги бе, защото подаръците му означаваха някакво подобие на признателност, някакъв опит за повече топлота. С изключение на последния… когато бе прекалил в своята набожност! И той потъна в мисли. Паметта покрива мъртвите си постъпки с мъртви листа, изпод които те почти не тревожат нашите чувства. И ето че му хрумна изведнъж: „Мога да й пратя подарък за рождения ден. Християни сме все пак. Нима не мога… нима не можем да се съберем отново?“ Все още на теглилката, той въздъхна дълбоко. Анет! Да! Но между него и Анет се изпречваше неизбежно това ужасно бракоразводно дело! А как да се разведе?

„Един мъж може винаги да се справи в такъв случай, като вземе вината върху себе си“ — бе казал Джолиън.

Но защо да се изложи той, да похаби цялото си поприще като стълб на законността? Не беше справедливо! Беше донкихотовско! Дванайсетгодишната раздяла, при която не бе направил опит да се освободи, му отнемаше възможността да използва постъпката й с Босини като основание за развод. Щом не бе сторил нищо, за да си възвърне свободата, значеше, че се е помирил с това положение, дори ако би могъл да намери сега доказателства в нейна вреда, което беше повече от съмнително. Освен това гордостта му не позволяваше да използва някогашната случка: премного бе изстрадал от нея. Не! Само една нова изневяра от нейна страна… Но тя отричаше; а той… почти й вярваше. Безизходица! Да, пълна безизходица!

Соумс стана от хлътналото кресло с червено кадифе с чувството, че всичките му органи са се свили. Нямаше да заспи при такова настроение! Взе палтото и шапката си, излезе и тръгна към източната част на града. На Трафалгар Скуеър забеляза необичайно вълнение, идващо откъм Странд^[3]. То се въплъти скоро във вестникопродавци, които крещяха така неистово, че нищо не можеше да се разбере. Соумс се спря да чуе, когато един от вестникопродавците го наближи.

— Вестници! Извънредно издание! Ултиматумът на Крю-ю-гер! Войната обявена.

Купи вестник. Да, ето: „Последна минута!“ Първата му мисъл беше: „Бурите се самоубиват!“, а втората: „Останало ли ми е още нещо за продаване?“ Ако беше останало, пропуснал бе вече всяка възможност… Утре положително ще настъпи паника в Сити. Преглътна тази мисъл и кимна предизвикателно. Ултиматумът беше безочливост… Той беше готов по-скоро да загуби парите си, отколкото да претърпи това нахалство. Бурите се нуждаеха от урок и щяха да го получат; но за да ги вразумят, ще трябват най-малко три месеца. Англия нямаше войска там; правителството вече закъсняваше! По дяволите тия вестникарски плъхове! Каква нужда имаше да събуждат хората! Можеха да почакат до утре заран! Помисли с тревога за баща си. Ще се разкрещят и по Парк Лейн. Той повика един файтон и каза да го откарат там.

Джеймс и Емили току-що се бяха качили в спалнята си; Соумс съобщи новината на Уормсън и тръгна нагоре, но се спря, защото му дойде наум да го попита:

— Какво мислите за това, Уормсън?

Икономът престана да четка цилиндъра на Соумс, наведе леко глава и отвърна тихо:

— Как да кажа, сър, нямат никакви изгледи за успех, макар да се разправя, че били много добри стрелци. Аз имам син в Инискилингския полк^[4].

— Така ли, Уормсън? Не знаех, че сте женен.

— Да, сър. Не съм казвал никому. Предполагам, че и той ще замине.

Леката изненада на Соумс от откритието, че знае толкова малко за човек, когото смяташе, че познава така добре, се стопи в по-голямата изненада от откритието, че войната може да засегне хората и лично. Роден по време на Кримската война, той бе започнал да помни от времето, когато бяха потушили въстанието в Индия^[5]; многобройните незначителни войни, водени по-късно от Британската империя, бяха чисто професионални^[6] и не засягаха Форсайтови и политическите им интереси. И сегашната война сигурно нямаше да бъде изключение в това отношение. Но мисълта му преброди все пак бързо целия род. Чувал бе, че двамата Хейман служели в доброволческата кавалерия на дребните земевладелци — това го радваше, защото в нея имаше елегантност; доброволците носеха — или бяха носили — синя униформа. Припомни си, че Арчибалд бе постъпил някога в териториалната армия, но я бе напуснал, защото Никълъс, баща му, бе вдигнал врява, задето си „пилее времето да се перчи в офицерска униформа“. Напоследък бе чул, че най-големият син на Никълъс младши, Никълъс трети, се записал доброволец. „Не — помисли Соумс, като се качваше бавно по стълбите, — няма нищо сериозно!“

Спря се на площадката пред спалнята и тоалетните на родителите си, като се чудеше да надникне ли, за да им каже някоя успокоителна дума. Доловил само обичайния глъч на Пикадили, помисли: „Ако броят на автомобилите се увеличи, цената на жилищните имоти ще пострада“ и вече се готвеше да тръгне към горния етаж, където имаше винаги готова стая за него, когато чу далечния дрезгав вик на вестникопродавеца. Ей сега ще закрещи покрай къщата! Той почука на вратата на майка си и влезе.

Баща му седеше в леглото, наострил уши под побелялата коса, винаги така красиво подстригана от Емили. Беше румен, извънредно чист между белите чаршафи и бялата възглавница, с щръкнали под нощницата високи мършави рамене. Само очите, сиви и недоверчиви под повехналите клепачи, поглеждаха ту прозореца, ту Емили, която се движеше в халат из стаята и натискаше гумената топка на пулверизатора.

— Не се тревожете! — каза Соумс. — Не е пожар. Чисто и просто бурите ни обявяват война.

Емили спря да пръска.

— О! — каза кратко тя и погледна Джеймс.

Соумс също го погледна. Баща му посрещна вестта не така, както очакваха; сякаш го занимаваше друга, неизвестна за тях мисъл.

— Хм! — промълви изведнъж той. — Не ще доживея да й видя края.

— Глупости, Джеймс! Тя ще свърши до Коледа.

— Какво разбирате вие от тия неща? — отвърна рязко Джеймс. — Чудесна история… и при това посред нощ! — Той замълча, а жена му и синът му очакваха като омагьосани да чуят: „Не зная… Не мога да кажа… знаех си аз, че така ще стане!“ Обаче той не каза нищо. Сивите очи блуждаеха, очевидно без да забелязват нищо в стаята; после завивките се размърдаха и коленете му се вдигнаха изведнъж нагоре.

— Трябва да изпратят там Робъртс^[7]. Тая каша я забърка Гладстон със своята Маджуба.

Двамата слушатели доловиха в гласа му нещо необичайно, някаква истинска тревога. Все едно, че казваше: „Никога вече няма да видя тая любима страна в мир и покой. Ще умра, без да науча, че е победила.“ И въпреки чувството, че не бива да насърчават вълненията му, те се трогнаха. Соумс отиде до леглото и погали ръката на баща си, извадена над одеялото — дълга, старческа ръка с изпъкнали вени.

— Помнете ми думите! — каза Джеймс. — Държавните ценни книжа ще спаднат до номиналната си стойност. А Вал, доколкото го познавам, ще се запише доброволец.

— Стига, Джеймс! — извика Емили. — Говориш така, сякаш наистина има някаква опасност.

Спокойният й глас като че го успокои тоя път.

— Така е — промърмори той. — Казах ви какво ще стане. Не зная, разбира се… никой нищо не ми казва. Тук ли ще нощуваш, моето момче?

Кризата отмина, той щеше да се върне към обичайните си тревоги; Соумс увери баща си, че ще нощува тук, стисна му ръката и се качи в стаята.

На другия ден следобед у Тимоти се събра толкова свят, колкото отдавна не бяха виждали в тоя дом. При всенародни тревоги като сегашната беше просто невъзможно да не се съберат. Не че имаше някаква опасност или, по-точно, имаше тъкмо толкова, колкото беше необходимо, за да се уверят взаимно, че опасност няма.

Никълъс беше дошъл пръв. Видял бе Соумс в навечерието… и Соумс бе казал, че войната е неизбежна. Оня старик Крюгер просто се е вдетинил… Нищо чудно, сигурно вече е на седемдесет и пет! (Никълъс беше на осемдесет и две.) Какво бе казал Тимоти? Той бе получил удар след Маджуба. Грабители бяха тия бури. Тъмнокосата Франси, дошла веднага след Никълъс, изтананика бързо, само от дух на противоречие, както подобава на свободомислеща Роджърова дъщеря:

— Търкулнала се тенджерката… Колко ще ни струват заселниците, чичо Никълъс?

Колко ли ще струват наистина? Ново остроумие, измислено, както разправяха, от брат й Джордж.

Леля Джули сметна, че Франси не би могла да говори така. Заселник беше и синът на милата мисис Макендър, Чарли Макендър, но никой не можеше да го нарече грабител. На което Франси отвърна с една от своите възмутителни, но все пак често повтаряни mots^[8]:

— Кой знае… баща му е шотландец, а майка му — клюкарка.

Леля Джули си запуши ушите, макар и малко късно, а леля Естер се усмихна; Никълъс се намръщи — духовитости, разказани от други, не бяха по вкуса му. В тоя миг пристигна Мериан Туитиман, последвана почти веднага от Никълъс младши. Щом видя сина си, Никълъс стана.

— Трябва да вървя — каза той. — А Ник ще ви каже кой ще спечели състезанието.

Като клъвна по тоя начин най-големия си син, който — стълб в счетоводството и директор в застрахователно дружество — разбираше от спорт, колкото баща си, Никълъс си тръгна. Милият Никълъс! За какво състезание намекваше? Или просто се шегуваше? Наистина чудесен… за възрастта си! Колко бучки захар иска милата Мериан? Как са Джайлс и Джес? Леля Джули изказа предположение, че доброволческите полкове ще бъдат страшно заети да охраняват бреговете, макар че, разбира се, бурите нямат флота. Но човек никога не знае какво могат да измислят французите, щом им се удаде удобен случай, особено след историята при Фашода^[9], която така разстрои Тимоти, че месеци след това той не влагаше пари в ценни книжа. Най-ужасното в случая беше неблагодарността на бурите, след като бяха направили толкова много за тях… Затворили доктор Джеймсън! Мисис Макендър винаги казваше, че бил прекрасен човек. Изпратиха и сър Алфред Милър да преговаря с тях… такъв умен мъж! Не можеш да ги разбереш какво искат.

— Мис Джун Форсайт.

Леля Джули и леля Естер станаха, треперещи от потисканото огорчение, изпълнени с гордост и с изблик на някогашната обич при завръщането на блудната дъщеря. Това се казваше изненада! Милата Джун… след толкова години! Колко добре изглежда! Никак не се е променила! На устните им беше да запитат: „А как е милият ти дядо?“, защото забравиха в тоя шеметен миг, че бедният Джолиън беше от осем години в гроба. Винаги най-смела и пряма от всички Форсайтови, с решителна брадичка, дръзки очи и огнена коса, дребничка, крехка, Джун седна на позлатен стол с инскрустации така, сякаш не бяха минали десет години, откакто бе идвала за последен път… Десет години самостоятелен живот, пътешествия и подпомагане на „проскубани пилета“. Тези „проскубани пилета“ бяха напоследък все художници, графици или скулптори, а от това раздразнението й към Форсайтови и безнадеждната им неартистичност се бе засилило. Всъщност тя беше престанала да вярва, че родът й все още съществува, и се оглеждаше сега наоколо си с предизвикателната волност, от която присъстващите се чувстваха неловко. Не бе очаквала да види другиго освен „Милите старици“; а защо бе дошла при тях, и сама не би могла да каже; може би просто защото минаваше от Оксфорд Стрийт до едно художническо ателие на Летимър Роуд си ги бе спомнила изведнъж с угризение, като две отдавна изоставени „проскубани пилета“.

Леля Джули наруши мълчанието:

— Току-що говорехме, мила, колко са ужасни тия бури! И какъв безочлив старик е този Крюгер!

— Безочлив ли? — възрази Джун. — Аз мисля, че е в правото си. Откъде накъде ще им се месим? Съвсем заслужено ще бъде да прогони ония жалки заселници. Те са отишли там само за пари.

Смайването и мълчанието бяха нарушени от Франси, която каза:

— Какво? Да не си бурофилка? (Това беше без съмнение първото използване на този израз.)

— Защо не ги оставим всъщност на мира? — отвърна Джун в минутата, когато прислужницата съобщи на прага:

— Мистър Соумс Форсайт.

Сензация след сензация! Почти забравиха да го поздравят, защото любопитстваха да видят как ще мине тази среща между Джун и него; твърде основателно предполагаха (макар и да не знаеха с положителност), че не са се виждали след някогашната неприятна история между нейния годеник и жената на Соумс. Да, едва си подадоха ръка и се погледнаха с крайчеца на лявото си око. Леля Джули побърза веднага да спаси положението:

— Милата Джун е толкова оригинална! Представи си, Соумс, тя смята, че не можем да осъждаме бурите.

— Те се стремят само към независимост — обясни Джун; — и защо да я нямат?

— Защото — отвърна Соумс с малко крива усмивка — са приели нашия суверенитет.

— Суверенитет! — повтори презрително Джун. — А нима ние бихме приели нечий суверенитет?

— Но срещу него получиха финансови улеснения — заяви Соумс. — Договорът си е договор.

— Договорите не винаги са справедливи — избухна Джун, — и щом не са, трябва да се отхвърлят. Бурите са по-слабата страна. Ние можем да си позволим великодушие.

Соумс направи недоволна гримаса.

— Това е чисто и просто сантименталност — каза той.

Леля Естер, за която най-страшното нещо беше да слуша спор, се наведе напред и забеляза решително:

— Какво чудесно време за сезона!

Но Джун не отстъпваше лесно.

— Не зная защо трябва да се присмиваме на сантименталността. Чувствата са най-доброто нещо на тоя свят.

И погледна предизвикателно наоколо си, така че сега трябваше да се намеси пък леля Джули:

— Купувал ли си напоследък нови картини, Соумс?

Несравнимият й усет да говори неуместни неща не се бе изменил. Соумс се изчерви. Да спомене картините, които бе купил наскоро, беше все едно да се предаде в лапите на презрението. Защото всички знаеха предпочитанията на Джун към неукрепналите „гении“ и презрението й към „преуспелите“, щом тя не е спомогнала за техния успех.

— Една-две — промълви той.

Но изражението на Джун се бе променило. Форсайтовската практичност у нея зърна някаква възможност. Защо Соумс да не купи картини от Ерик Кобли — най-новото й „проскубано пиле“? И тя откри веднага нападението: познава ли Соумс творчеството му? Толкова прекрасно нещо! Този човек е утрешна знаменитост.

Да, Соумс познаваше творчеството му. То беше според него „цапаница“, която публиката никога няма да хареса.

Джун пламна.

— Разбира се, че няма; това е последното нещо, което той би могъл да желае. Аз мислех, че си ценител, а не търговец на картини.

— Соумс е, разбира се, ценител — побърза да се обади леля Джули; — има чудесен вкус… и винаги може да каже предварително кое ще има успех.

— О! — ахна Джули и скочи от инкрустирания стол. — Аз ненавиждам подобно мерило за успех. Защо хората да не купуват просто това, което им харесва?

— Искаш да кажеш — обади се Франси, — това, което на теб се харесва.

В настъпилото кратко мълчание Никълъс младши съобщи съвсем тихо, че Вайолет (четвъртото му дете) вземала уроци по пастел, макар да не знаел дали има смисъл.

— И така, довиждане, лельо — сбогува се Джун. — Трябва да вървя.

Целуна лелите си, огледа предизвикателно всички, каза едно общо довиждане и излезе. След нея сякаш лъхна ветрец — като че всички бяха въздъхнали.

Третата сензация настъпи още преди да се е обадил някой.

— Мистър Джеймс Форсайт.

Джеймс влезе, подпирайки се леко на бастуна си; беше с шуба, в която изглеждаше неестествено дебел.

Всички станаха: беше толкова възрастен, а освен това почти две години не беше идвал у Тимоти.

— Горещо е у вас — заяви той.

Соумс му помогна да съблече шубата и просто неволно се възхити от грижовността, с която беше облечен баща му. Джеймс седна — само щръкнали колене и кокали, редингот и дълги бели бакенбарди.

— Какво значи това? — запита той.

При все че въпросът не сочеше нещо определено, всички разбраха, че се отнася за Джун. Той загледа въпросително сина си.

— Реших да видя лично какво става. Какво са отговорили на Крюгер?

Соумс извади вестник и прочете заглавието:

— „Незабавни действия от страна на правителството… Страната е в положение на война!“

— О! — въздъхна Джеймс. — Страхувах се, че ще отстъпят, ще избягат като стария Гладстон. Този път трябва да свършим с ония.

Всички го погледнаха. Джеймс! Вечно неспокоен, нервен, разтревожен! Джеймс, с неизменното „казах ви какво ще стане“! С песимизма, с предпазливите инвестиции. Имаше нещо необичайно в тази решителност на най-стария от живите Форсайт.

— Къде е Тимоти? — запита той. — Би трябвало да се позаинтересува в случая.

Леля Джули каза, че нищо не знае; Тимоти не говорил много на обяд. Леля Естер стана и излезе бавно от стаята, а Франси се обади някак лукаво:

— Бурите са костелив орех, чичо Джеймс.

— Хм! — промърмори Джеймс. — Откъде имаш тия сведения? На мене никой нищо не ми казва.

Никълъс младши забеляза с мекия си глас, че Ник (най-големият му син) ходел редовно на военно обучение.

— О! — промълви Джеймс, като се загледа пред себе си… мислеше за Вал. — Той трябва да се грижи за майка си. При такъв баща няма време за военно обучение и така нататък.

Това тайнствено изказване бе последвано от мълчание, нарушено пак от него:

— Какво търсеше тук Джун? — Огледа недоверчиво всички подред. — Баща й е богат човек сега.

Заговориха за Джолиън, за това, кога са го виждали за последен път. Предполагаха, че пътешествува в чужбина, че сега, след смъртта на жена си, се среща с повече хора; акварелите му се ценяха; изобщо, бе преуспял. Франси дори каза:

— Бих се радвала да го видя пак; той беше толкова мил.

Джули пък разказа как заспал един ден на дивана, където седеше сега Джеймс. Да, винаги си бе мил; как мисли Соумс?

Всички знаеха, че Джолиън е натоварен да се грижи за интересите на Айрин и, като чувстваха колко неуместен е този въпрос, погледнаха с любопитство към Соумс. Лицето му бе леко поруменяло.

— Започнал е да побелява — отвърна той.

Наистина ли? Виждал ли го е Соумс? Той кимна и руменината му изчезна.

Изведнъж Джеймс каза:

— Хм… не зная… не мога да кажа.

Тия думи изразяваха толкова точно общото чувство на присъстващите, че зад всяко нещо се крие някаква тайна, та никой не му отговори. Но в същия миг влезе леля Естер.

— Тимоти — каза съвсем тихо тя, — Тимоти си е купил карта и… и… е забол три флагчета в нея.

Тимоти!… Всички въздъхнаха.

Щом Тимоти е забол три флагчета, какво искате… Това доказваше на какво е способна нацията, когато се стресне. Все едно, че войната беше вече спечелена.