Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (51)

Джолиън разбира своите чувства

Джолиън стоеше пред прозореца в някогашната детска спалня на Холи, преобразена в ателие не защото беше обърната на север, а заради простора, който се откриваше до самите трибуни на Епсъмския хиподрум. Премести се до страничния прозорец към двора на конюшнята и подсвирна на Балтазар, който лежеше под кулата с часовника. Старото куче вдигна глава и помаха с опашка. „Горкото животинче!“ — помисли Джолиън, докато се връщаше към първия прозорец.

Цялата седмица след опита да изпълни задълженията си на пълномощник по завещанието се чувстваше неспокоен, измъчван от вечно будната си съвест, разстроен от лесно пробуденото състрадание и от странното усещане, че чувството му за красота е получило определено въплъщение. Есента завладяваше вече стария дъб, листата му почваха да жълтеят. Лятото тази година беше слънчево и горещо. И човешкият живот беше като дърветата! „Бих могъл дълго да живея — помисли Джолиън, — но плесенясвам от липса на топлота. Ако не мога да работя, ще замина за Париж.“ Споменът за Париж го зарадва. А можеше ли всъщност да отиде? Трябваше да стои тук, за да види какво ще предприеме Соумс. „Аз съм задължен да пазя интересите й, не мога да я оставя без покровителство“ — помисли той. Стори му се странно, че все още я вижда съвсем ясно в малката й гостна, където бе влизал само два пъти. В красотата й имаше почти мъчителна хармония! Никакъв портрет не би могъл да я предаде вярно; същността й беше в… Да! Какво беше?… Шум от копита го привлече отново към другия прозорец. Холи влизаше в двора с дългоопашатата си кобилка. Погледна нагоре и той й помаха с ръка. Напоследък беше станала мълчалива; расте, предполагаше той, започва да мечтае — като всички млади!… Проклето нещо е времето! И като почувства, че е непростима лудост да пропилява тази бързолетна ценност, взе четката. Безполезно — не можеше да съсредоточи погледа си… Пък и започваше да притъмнява. „Ще отида в града“ — каза си той. В хола го срещна прислужничката.

— Една дама ви търси, сър; мисис Ерън.

Невероятно съвпадение! Влезе в картинната галерия — както все още я наричаше — и видя Айрин, застанала до прозореца.

Тръгна към него с думите:

— Влязох като бракониер — през горичката и градината. Оттам минавах, когато идвах да видя чичо Джолиън.

— Вие не можете да будете бракониер тук — отвърна Джолиън; — миналото не го допуска. Току-що мислех за вас.

Айрин се усмихна. Нещо проблесна в тази усмивка — не само душевност… нещо по-ясно, по-пълно, по-омагьосващо.

— Миналото! — промълви тя. — Казах веднъж на чичо Джолиън, че любовта е вечна. А виждам, че не е така. Само отвращението е вечно.

Джолиън го погледна изненадано. Успяла ли бе най-после да се излекува от своята любов към Босини?

— Да — отвърна той. — Отвращението е по-дълбоко от любовта или омразата, защото е продукт на нервите ни, а тях не можем да променим.

— Искам да ви кажа, че Соумс ме посети. И каза нещо, което ме изплаши: „Вие сте моя жена!“

— Какво? — извика Джолиън. — В такъв случай не бива да живеете сама.

Той продължи да я гледа настойчиво, огорчен от мисълта, че животът на Красотата не върви никога гладко и затова, навярно, толкова хора я смятат за безнравствена.

— Нещо друго?

— Поиска да си подадем ръка.

— Подадохте ли?

— Да. Сигурна съм, че не бе помислил такова нещо, когато влезе; хрумна му, докато стоя.

— Да. Наистина не бива да живеете сама.

— Нямам нито една приятелка, която бих могла да повикам; а не мога да си взема любовник по поръчка, братовчеде Джолиън.

— Не дай боже! — каза Джолиън. — Проклето положение! Желаете ли да останете за вечеря? Не? Добре, позволете тогава да ви придружа до града; бях решил да отида тази вечер.

— Наистина ли?

— Наистина. След пет минути съм готов.

По пътя за гарата разговаряха за картини и музика, сравняваха английския и френския характер и различното отношение на двете нации към изкуството. Но багрите на плетищата покрай дългата права пътека, чирикането на ситките, подскачащи край тях, уханието на изгорелите бурени, линията на нейната шия, обаянието на тъмните очи, които се спираха от време на време върху него, чарът на цялата й фигура оставиха у Джолиън много по-дълбоко впечатление от разменените слова. Съвсем несъзнателно той започна да се държи по-изправен, да пристъпва с по-гъвкава походка.

Във влака я заразпитва как прекарва времето си.

Шиела сама дрехите си, пазарувала, посещавала една болница, превеждала от френски. Имала постоянна работа в едно издателство, с което увеличавала малко приходите си. Рядко излизала вечер.

— Виждате ли, така отдавна живея сама, че това не ми прави впечатление. А може би и по природа съм саможива.

— Не вярвам — заяви Джолиън. — Имате ли познати?

— Съвсем малко.

На гара Ватерло наеха файтон; Джолиън я придружи до входа на жилището й, стисна й ръка на раздяла и каза:

— Знаете ли, че може да идвате в Робин Хил винаги, когато пожелаете; а трябва и да ме държите в течение какво става. Довиждане, Айрин.

— Довиждане — отвърна тихо тя.

Когато скочи отново във файтона, Джолиън се запита защо не я покани да вечерят и да отидат на театър. Какъв самотен, незадоволен, затворен живот!

— Към Хоч-поч! — извика той през прозорчето.

На Крайбрежния булевард един мъж с цилиндър и пардесю мина бързо и така близо до парапета, че сякаш се отърка о него.

„Господи! — помисли Джолиън. — Та това е Соумс! Какво ли е намислил?“ Каза на кочияша да спре на ъгъла, слезе и се върна дотам, откъдето можеше да вижда входа на Айрин. Застанал отсреща, Соумс гледаше осветените й прозорци. „Какво би трябвало да направя, ако влезе? — запита се Джолиън. — Какво имам право да сторя?“ Онзи приятел бе казал нещо вярно: тя беше все още негова жена, съвсем незащитена от възможни неприятности. „Ако влезе — каза си Джолиън, — ще го последвам.“ И тръгна към сградата. Соумс направи още няколко стъпки. Беше вече във входа. Но изведнъж се спря, обърна се и тръгна към реката. „Ами сега? — помисли Джолиън. — След десетина стъпки ще ме познае.“ И той се обърна. Стъпките на братовчед му се чуваха в такт с неговите собствени. Успя все пак да се качи във файтона, преди Соумс да стигне ъгъла.

— Карайте! — каза Джолиън през прозорчето. Соумс ги бе настигнал.

— Кочияш! — извика той. — Зает ли сте? Ало?

— Ало! — отвърна Джолиън. — Вие ли сте?

Внезапното подозрение в лицето на братовчед му, съвсем бяло под светлината на уличната лампа, го накара веднага да реши.

— Мога да ви отведа — предложи Джолиън, — ако отивате на запад.

— Благодаря — отвърна Соумс. И се качи.

— Бях у Айрин — започна Джолиън, щом файтонът потегли.

— Така ли?

— И разбрах, че сте ходили да я посетите вчера.

— Ходих — отвърна Соумс. — Тя е моя жена, както знаете.

Тонът, високомерно-презрително повдигнатата горна устна ядосаха Джолиън; но той потисна гнева си.

— Ваша работа — каза той. — Но ако искате да се разведете, не е много разумно да я виждате, нали? Човек не може да вика на заека „беж“, и на кучето „дръж“.

— Много любезно от ваша страна да ме предупредите — заяви Соумс, — но аз не съм решил още нищо.

— Тя обаче е решила — каза Джолиън, като гледаше пред себе си. — Знаете ли, че човек не може да възстанови това, което е било преди дванайсет години.

— Не се знае.

— Слушайте — продължи Джолиън, — тя е в пренеприятно положение, а аз съм единственият човек, който има законно право да се поинтересува от съдбата й.

— Освен мене — възрази Соумс. — И аз съм в същото пренеприятно положение. Своето тя сама създаде; но причини и моето. Не зная дали не е в неин интерес да изискам а се върне при мен.

— Какво!? — извика Джолиън и усети как цял потрепера.

— Не разбирам какво искате да кажете с това „какво“? — отвърна студено Соумс. — Вашите права по отношение на нея се изчерпват с плащането на лихвите по завещанието, моля ви да помните това. Като намерих за добре за нея да не я излагам на развод, аз запазих правата си и, както казах, не съм решил дали не ще поискам да ги упражня.

— Господи! — засмя се кратко Джолиън.

— Да — потвърди Соумс и гласът му прозвуча злокобно; не съм забравил прякора, който ми даде баща ви: Собственикът! Ненапразно ми го е дал!

— Просто невероятно! — промълви Джолиън.

Все едно; този приятел не може да накара насила жена си да заживее отново с него. Тия времена бяха все пак отминали! Той погледна Соумс и се запита: „Реален ли е този човек?“ Но Соумс беше съвсем реален, както седеше до него, тромав и въпреки това почти елегантен, с подстригани мустаци на бледото лице, с презрителна, застинала усмивка, открила един бял зъб. Настъпи дълго мълчание, през което Джолиън си каза: „Вместо да й помогна, влоших нещата.“ Изведнъж Соумс се обади:

— За нея това е в много отношения най-доброто разрешение.

Такава буря обзе Джолиън при тия думи, че той едва се сдържа на мястото си. Сякаш го бяха затворили в сандък със стотици хиляди негови съотечественици, с тази особеност в националния характер, която винаги го бе възмущавала, съвсем естествена, но необяснима за него — непоклатимата им вяра в договори и установени положения и самодоволното им чувство, че са в правото си да ги използват. Тук, до него, беше истинското въплъщение, телесният образ на собственическия инстинкт… И то в лицето на негов роднина! Невероятно, непоносимо! „Но в това има и нещо друго! — помисли с отвращение той. — Казват, че кучето се връща винаги там, дето е мърсувало! Видът на Айрин бе пробудил злото в него. О, красота! Дяволска напаст!“

— Както казах — заговори пак Соумс, — не съм решил още. И ще ви бъда благодарен, ако имате любезността да не я безпокоите.

Джолиън прехапа устни; ненавиждал винаги разправиите, той почти се зарадва, че му се удава случай да се скара.

— Не мога да ви дам такова обещание — отвърна кратко.

— Добре — заяви Соумс. — Знаем тогава всичко един за друг. Слизам тук.

Каза на кочияша да спре и слезе, без да се сбогува с дума или жест. Джолиън продължи до клуба си.

По улиците разгласяваха първите новини за военните действия, но той не им обърна внимание. Как да помогне на Айрин? Да беше жив баща му! Той би могъл да стори толкова много! А защо да не направи това, което би сторил баща му? Не бе дозрял ли?… На петдесет години?… Два пъти женен?… С големи дъщери и син?… „Странно! — помисли той. — Ако беше грозна, нямаше да се поколебая нито за миг. Красотата е напаст, ако си чувствителен към нея!“ Влезе разстроен в читалнята на клуба. В същата стая бяха разговаряли с Босини в един летен следобед, и сега дори си припомняше предпазливо прикритото поучение, което бе дал на младежа заради Джун, диагнозата, която си бе позволил да изкаже за форсайтовизма; и как се бе питал каква ли е жената, от която го предпазваше! А сега! Сега сам той може би има нужда да бъде предпазен! „Толкова смешно! — помисли си той. — Наистина толкова смешно!“