Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Соумс се приготвя да действа

Когато влезе в малката гостна на сестра си, в стил Людовик XV, с балконче, дето винаги лете цъфтеше мушкатото, а сега имаше саксии с lilium auratum, Соумс бе поразен от неизменността в човешкия живот. Гостната изглеждаше точно такава, каквато я бе видял при първото си посещение у младоженците Дарти преди двайсет и една години. Мебелировката бе избрана тогава лично от него така цялостно, че никакви допълнителни промени не бяха променили обстановката в тази стая. Да, добре бе подредил сестра си, и тя се нуждаеше от това. Обстоятелството, че след толкова години живот с Дарти тя беше все още добре подредена, говореше всъщност твърде много в полза на Уинифред. Соумс бе подушил още от началото истинската порода на Дарти под тази благовидност, savoir-faire[1] и хубава външност, замаяла дотолкова не само Уинифред, но и майка им, та дори и Джеймс, които позволиха на онзи приятел да се ожени за дъщеря им, без да внесе нищо в семейството — една съдбовна грешка!

Уинифред, която той забеляза сред обстановката, седеше пред бюрото си в стил Бюл[2] с писмо в ръка. Тя стана и ъгна към него. Висока като брат си, с изпъкнали скули, в безукорен костюм, тя имаше изражение, което разтревожи Соумс. Смачка писмото, после промени решението си и му го подаде. Той й беше не само брат, но и адвокат.

На хартия от „Айсиум“ Соумс прочете следното:

„Не ще имаш вече възможност да ме оскърбяваш в собствения ми дом. Утре напускам Англия. Свършено е. Дотегна ми да ме обиждаш. Сама си докара това. Никой мъж, който се уважава, не би го изтърпял. Никога и нищо вече не ще поискам от теб. Сбогом. Взех снимката на момичетата. Предай им сърдечните ми поздрави. Не искам и да зная какво ще кажат роднините ти. Всичко станало е тяхно дело. Аз започвам нов живот.

М.Д“

Върху тази написана след пийване бележка имаше едно незасъхнало петно. Соумс погледна Уинифред — петното беше явно от нейните сълзи — и преглътна готовото „на добър час!“ Мина му през ум, че това писмо я поставя в същото положение, от което той нетърпеливо желаеше да се отърве — състоянието на неразведен Форсайт.

Уинифред бе отвърнала глава и вдишваше някаква течност от стъкълце с позлатено капаче. Глухо състрадание и смътно чувство на обида се промъкна в сърцето на Соумс. Дошъл бе да поговори за своето нещастие, да получи съчувствие от нея, а ето че и тя беше на същото положение, желаеше навярно да го обсъди и да получи съчувствие от брат си. Все така ще се случи! Никому сякаш не идваше наум, че и той има свои грижи и интереси. Сгъна листчето с петното и запита:

— Какво значи това?

Уинифред разказа спокойно историята с бисерите.

— Мислиш ли, че наистина е заминал, Соумс? Виж състоянието му, когато е писал писмото!

Щом желаеше нещо, Соумс подкупваше провидението, като си даваше вид, че го смята за невероятно, затова и сега отвърна:

— Не вярвам. Но мога да науча в клуба му.

— Ако Джордж е там, сигурно той знае — каза Уинифред.

— Джордж ли? — повтори Соумс. — Видях го на погребението на баща му.

— Тогава непременно е в клуба.

Здравомислещият Соумс се възхити от досетливостта на сестра си, но въпреки това промърмори недоволно:

— Добре, ще намина в петък. Съобщи ли на Парк Лейн?

— Казах на Емили — отговори Уинифред, като поддържаше модната привичка да нарича майка си по име. — Татко би могъл да получи удар.

Напоследък наистина криеха грижовно от Джеймс всяка неприятна вест. След като огледа пак мебелировката, сякаш искаше да установи истинското положение на сестра си, Соумс тръгна към Пикадили. Мръкваше, спускаше се студена октомврийска мъгла. Той вървеше бързо, с обичайното си затворено и съсредоточено изражение. Трябваше да свърши по-бързо поръчението, защото искаше да вечеря в Сохо. Щом чу от портиера на „Айсиум“, че мистър Дарти не е идвал днес, той погледна доверения служител и реши да го запита дали мистър Джордж Форсайт е в клуба. Оказа се, че е. Соумс, който гледаше винаги малко накриво братовчед си, защото подозираше, че обича да се шегува за негова сметка, последва сега лакея поуспокоен от мисълта, че Джордж бе току-що загубил баща си. Наследил бе вероятно трийсет хиляди извън дарението, което се освобождаваше от данък наследство. Намери го седнал до сводестия прозорец, загледан навън, пред чиния с недоизядени понички. Високата му, едра фигура в черно се издигаше почти заплашително, запазила все още необикновената стройност на ездача. Пълното му лице се усмихна леко, когато поздрави:

— Здравей, Соумс! Една поничка?

— Не, благодаря — промълви Соумс, като въртеше шапката си; и, с желание да изкаже някакво подходящо съчувствие, добави:

— Как е майка ти?

— Благодаря — отговори Джордж, — горе-долу. Цяла вечност не съм те виждал. Никога не ходиш на състезания. Какво ново в Сити?

Усетил лъх на шега, Соумс се затвори и отвърна:

— Исках да те запитам за Дарти. Чух, че…

— Изхвръкна чак в Буенос Айрес с хубавата Лола. За щастие на Уинифред и малките Дарти! Такова съкровище!

Соумс кимна. Колкото и да не се обичаха, двамата братовчеди се почувстваха изведнъж роднини, щом стана дума за Дарти.

— Чичо Джеймс ще може вече да спи спокойно — продължи Джордж. — Предполагам, че и от теб не е отмъкнал малко.

Соумс се усмихна.

— Ти го разбра най-правилно — каза приятелски Джордж. — Страшен безделник. Ще трябва да внимаваме за Вал. Винаги ми е било жал за Уинифред. Храбра жена е тя.

Соумс кимна отново.

— Ще се върна при нея — каза той. — Тя искаше да узнае с положителност. Може би ще трябва да предприемем нещо. Няма грешка, нали?

— Съвсем о’кей — каза Джордж (той именно бе измислил много от тия чудновати изрази, които в последствие се приписваха на други). — Снощи беше пиян като лорд, но все пак отплава тази сутрин. С Тускароре. — Измъкна една картичка и прочете насмешливо: — „Мистър Монтегю Дарти, до поискване, Буенос Айрес“. На твое място бих побързал да взема съответните мерки. Така ми досади снощи!

— Да — отвърна Соумс. — Но не винаги е много лесно. — И като разбра от погледа на Джордж, че му е припомнил собствената си история, стана и подаде ръка. Джордж също стана.

— Поздрави Уинифред. Ако питаш мен, трябва да я впишеш веднага в първите бракоразводни състезания.

На излизане Соумс го погледна отново скришом. Джордж бе седнал вече и гледаше пред себе си; изглеждаше грамаден и самотен в тоя черен костюм. Соумс не бе го виждал никога така смирен. „Все пак му е тежко сигурно — помисли той. Всеки наследник на Роджър е получил навярно по петдесет хиляди. Би трябвало да не делят имота. Ако има война, недвижимите имоти ще се обезценят. А чичо Роджър беше предвидлив човек.“ Образът на Анет изникна в притъмняващата улица: с кестенявата си коса и сини очи с тъмни ресници, със свежите устни и бузи, росни и разцъфнали, въпреки лондонския климат, със съвършената фигура на французойка. „Да вземе мерки!“ — помисли той. Когато влизаше отново в дома на Уинифред, срещна Вал; влязоха заедно. Нещо хрумна внезапно на Соумс. Братовчед му Джолиън беше изпълнител по завещанието на Айрин; първата стъпка, която трябваше да направи, беше да го посети в Робин Хил. Робин Хил! Странно, невероятно странно чувство пробудиха у него тия две думи! Робин хил… Къщата, дето не бяха живели нито ден… Съдбоносната къща! Там живееше сега Джолиън! Хм! И изведнъж помисли: „Разправят, че имал син в Оксфорд! Защо да не заведа Вал, за да ги запозная! Това може да ми послужи като предлог за посещението. Не ще бъде така очебийно… Да, ще бъде много по-неочебийно.“

И докато се качваха, каза на Вал:

— Ти имаш братовчед в Оксфорд, когото никога не си виждал. Иска ми се да те заведа утре у тях и да ви запозная. Ще ти бъде от полза.

Тъй като Вал посрещна поканата без особено въодушевление, Соумс настоя:

— Ще дойда да те взема следобяд. Извън града е… но не е далече. Ще се поразвлечеш.

Пред прага на гостната си припомни с усилие, че стъпките, които трябва да предприеме в момента, се отнасят до Уинифред, а не до него самия.

Уинифред стоеше все още пред своето бюро Бюл.

— Напълно вярно — съобщи Соумс. — Заминал е за Буенос Айрес. Тази сутрин е отплавал… Ще наредим да го следят, щом слезе на сушата. Още сега ще подадем каблограма. Иначе може да ни струва много скъпо. Колкото по-скоро се свърши такава история, толкова по-добре. Аз и досега съжалявам, че не… — Замълча и погледна косо към мълчаливата Уинифред. — Да не забравя — продължи той, — можеш ли да докажеш, че е проявил жестокост?

— Не зная — отвърна глухо Уинифред. — Какво значи да проявява жестокост?

— Да те е ударил например или нещо подобно.

Уинифред потрепера и стисна зъби.

— Изви ми ръката. А има ли значение, че се прицели с пистолет в мене? Или че се напиваше дотам, че не можеше да се съблече… Или… Но не… не мога да намеся децата…

— Да — отвърна Соумс. — Не бива. Може би… Съществува, разбира се, законна раздяла… Нея можем лесно да получим. Но е само раздяла! Хм!

— Какво означава тя? — запита отчаяно Уинифред.

— Означава, че той загубва всякакви съпружески права върху теб, както и ти върху него; и двамата сте и не сте вече съпрузи… — Той изсумтя отново. Не беше ли точно като неговото собствено глупаво положение, само че узаконено? Не, няма да допусне подобно нещо за сестра си!

— Трябва да получиш развод — заяви решително той; — ако не можем да докажем жестокост, имаме изоставянето. Сега съществува възможност за съкращаване на двегодишния срок. Ще поискаме от съда да ти възстанови съпружеските права. Ако съпругът ти не се подчини, можем да заведем дело след шест месеца. Но съдът не бива да узнае това. Налице е обаче опасността съпругът ти да се завърне. Затова предпочитам да се позова на жестокост.

Уинифред поклати глава.

— Много е противно.

— Кой знае — промълви Соумс. — Опасността може да не бъде толкова голяма, докато е влюбен и докато има пари. Не казвай на никого нищо и не изплащай дълговете му.

Уинифред въздъхна. Въпреки всичко, което бе изтърпяла досега от Дарти, чувството, че го е загубила, я гнетеше. Мисълта, че няма вече да плаща дълговете му, засилваше още повече мъката й. Ще трябва да се явява сега пред света без съпруг, без бисери, без скритото съзнание, че се е издигнала храбро над семейния водовъртеж. Тя се чувстваше наистина ограбена.

— Утре трябва да отида до Робин Хил — каза той, — да се срещна по работа с Джолиън младши. Той има син в Оксфорд. Иска ми се да взема с мене Вал — да ги запозная. Елате в събота и неделя в Шелдън заедно с децата. Впрочем не, недейте; ще имам други гости.

С тия думи остави сестра си и тръгна към Сохо.

Бележки

[1] Ловкост (фр.).

[2] По името на френски мебелист и резбар Анде Бюл (1642–1732).