Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (45)

Жребчето и кобилката

Когато оставяше по-старото поколение Форсайтови, Вал си каза: „Ех, че скука! Първа награда — за вуйчо Соумс! Каква ли е тази кобилка?“ Не очакваше да се зарадва от присъствието й; изведнъж я видя, че го гледа, застанала срещу него. Виж ти! Та тя била хубавичка! Какво щастие!

— Страхувам се, че не ме познавате — представи се той. — Казвам се Вал Дарти. Ние сме някакви роднини, нещо като втори братовчеди, струва ми се. Майка ми е Форсайт по баща.

Холи, чиято мургава ръчичка беше все още в неговата, защото й беше стеснително да я отдръпне, каза:

— Аз не познавам никого от роднините си. Много ли са?

— Безброй. Ужасни са повечето. Или поне… знам ли?… Някои. Роднините са винаги ужасни, нали?

— Предполагам, че и те ни смятат за ужасни — отвърна Холи.

— Не виждам защо. Вас, разбира се, никой не ще сметне за ужасна.

Холи го погледна… и тъжната чистота на тия сиви очи пробуди внезапно във Вал чувството, че трябва да я защитава.

— Исках да кажа, че има всякакви хора — добави лукаво той. — Вашият баща например изглежда ужасно приятен човек.

— О, да! — съгласи се пламенно Холи. — Такъв е.

Вал се изчерви… Случката в „Пандемоноум“, мургавият мъж с червения карамфил, който се оказа, е е неговият баща!

— Нали знаете какви са Форсайтови! — заяви почти озлобено той. — О, забравих, че не знаете.

— Какви са?

— Ужасно предпазливи: нищо спортсменско в тях! Погледнете чичо Соумс!

— С удоволствие — отговори Холи.

Вал устоя на желанието да я улови под ръка.

— О, не — възрази той, — по-добре да излезем навън. След малко ще му се нагледате достатъчно. Как изглежда брат ви?

Холи тръгна пред него по терасата, после по тревата, без да му отговори. Как да опише Джоли, който — откакто го помнеше — беше неин властелин, господар и идеал?

— Тиранизира ли ви? — запита проникновено Вал. — Ще се запозная с него в Оксфорд. Имате ли коне?

Холи кимна:

— Искате ли да видите конюшните?

— Разбира се!

Минаха покрай дъба, провряха се между тънките храсти и влязоха в двора на конюшните. Там, под кула с часовник, лежеше рошаво куче на кафяви и бели петна, толкова старо, че не стана, а само леко помаха завитата на гърба опашка.

— Това е Балтазар — каза Холи. — Той е много… ужасно стар, почти колкото мене! Горкият! Страшно е привързан към татко.

— Балтазар! Странно име! И, знаете ли, не е чиста порода.

— Не е! Но е чудесен! — Тя се наведе да погали кучето. Мила, гъвкава, с непокрита глава и нежни, загорели от слънцето шия и ръце, тя се стори съвсем особена и прелестна на Вал — нещо, което се плъзна между него и всичките му досегашни преживявания.

— Когато дядо умря — продължи Холи, — цели два дни не яде нищо. Беше при него, когато дядо издъхна.

— Старият чичо Джолиън ли? Мама винаги казва, че бил прекрасен човек.

— Беше — каза просто Холи и отвори вратата на конюшнята.

В широкото помещение се виждаше една сребриста кобилка, около петнадесет педи дълга, с черна опашка и грива.

— Това е моята — Фея.

— О-о! — възкликна Вал. — Чудесна кобилка! Само че трябва да й подрежете опашката. Ще бъде много по-елегантна. — Но долови учудения поглед на Холи и си помисли: „Всъщност, не зная… нека остане, както си я харесва.“ Вдъхна дълбоко въздуха на конюшнята. — Конете са чудесно нещо, нали? Баща ми… — и млъкна.

— Да? — запита Холи.

Почувства внезапно желание да й разкрие душата си, но се отказа:

— О, не зная… Той често губеше много пари по тях. И аз съм страшно увлечен… по езда и лов. Ужасно обичам и надбягванията; много бих искал да участвам в конни състезания. — И като забрави, че му остава само още един ден в града, а има вече две уговорени срещи, предложи изведнъж: — Слушайте, ако наема утре едно конче, ще дойдете ли да се разходим в Ричмънд парк?

Холи плесна с ръце:

— О, да! Аз просто съм влюбена в ездата. Но конят на Джоли е тук, защо не вземете него? Ето го. Можем да се разходим след чая.

Вал погледна неуверено дългите си панталони. Представи си как може да се яви пред нея във високи кафяви ботуши и брадфордски бридж.

— Не ми се иска да му взимам коня — отвърна той. — Може да не му е приятно. Освен това мисля, че вуйчо Соумс бърза да се върнем. Не съм вързан за него, разбира се. Вие нямате вуйчо, нали? Това животинче изглежда добро — добави той, като гледаше внимателно тъмнокафявото конче на Джоли, което въртеше бялото на очите си. — Предполагам, че тук няма места за лов?

— Не; и надали бих желала да ловувам. Сигурно е ужасно интересно, но е много жестоко, нали? Така казва Джун.

— Жестоко ли? — възкликна Вал. — Глупости! А коя е тази Джун?

— Сестра ми… Не съща сестра, много по-голяма от мене.

Тя бе уловила с две ръце главата на братовия си кон и търкаше нос в неговия с леко сумтене, което сякаш хипнотизираше животното. Вал гледаше бузата й, долепена до носа на коня, и устремените към него светнали очи. „Наистина е мила“ — помисли той.

Тръгнаха си към къщи не така приказливи, последвани тоя път от Балтазар, който едва се влачеше с надежда, че не ще превишат неговата скорост.

— Чудесно място — промълви Вал, когато стигнаха.

— Да — отговори Холи и въздъхна. — Колко ми се иска да обикалям света! Бих желала да съм циганка!

— Да, циганите са чудесни — заяви Вал с увереност, която го бе обзела изведнъж; — знаете ли, че вие приличате всъщност на циганка?

Лицето на Холи засия като позлатени от слънцето тъмни листа.

— Да скиташ навсякъде, да видиш всичко, да живееш на открито… О! Какво удоволствие, нали?

— Да опитаме — реши Вал.

— Съгласна!

— Ще бъде чудесно; само вие и аз.

Холи долови скрития смисъл и се изчерви.

— Непременно ще го направим — настоя Вал и също се изчерви. — Аз вярвам, че човек постига, каквото иска да направи. Какво има по-нататък?

— Задният двор, езерото, горичката и фермата.

— Да отидем там.

Холи погледна към къщи.

— Струва ми се, че е време за чай; татко ни прави знак да се върнем.

Вал измърмори нещо и я последва към къщата.

Когато влязоха отново в хола-галерия, видът на двамата възрастни Форсайт, които пиеха заедно чай, го накара като по магия да замълчат. Двамата братовчеди седяха на малък диван с инкрустации, съставен кат че ли от три съединени сребристорозови кресла. Отпред имаше ниска масичка за чай. Изглежда, че бяха се настанили така, колкото е възможно далече един от друг, за да не бъдат принудени много често да се гледат; и повече ядяха и пиеха, отколкото разговаряха… Соумс поглеждаше презрително кейка, от който все пак не остана нищо, а Джолиън се чувстваше малко смешен. Ни един от двамата не би се сторил лаком на някой случаен наблюдател, но въпреки това унищожиха доста много храна. След като поднесоха чай на двамата млади, церемонията продължи мълчаливо и съсредоточено, додето накрая, когато дойде ред за цигарите, Джолиън се обърна към Соумс:

— А как е чичо Джеймс?

— Благодаря. Не го бива.

— Чудесен род, нали? Миналия ден пресмятах според семейната библия на баща ми средната възраст на десетимата Форсайтови. Изкарах я осемдесет и четири години, но петима са още живи. Те ще установят сигурно рекорд. — Погледна лукаво Соумс и добави: — Ние, както виждате, не сме като тях.

Соумс се усмихна. „Нима наистина ме смятате способен да се съглася, че не съм като тях — сякаш казваше той, — или че мога да се откажа от нещо, особено от живота?“

— Може да доживеем до техните години — продължи Джолиън, — но самокритиката е, знаете ли, голяма пречка, а там е разликата между нас и тях. Ние не сме достатъчно самоуверени. Никак не мога да разбера как и кога се е породила тази самокритика. Моят баща я притежаваше донейде, но не вярвам някой друг от старите Форсайтови да е има дори капчица от нея. Никога да не се погледнеш с очите на другите, е чудесен начин да се запазиш. Цялата история на миналия век се дължи на тази разлика между нас. А между нас и вас — добави той като погледна през кълбо дим към Вал и Холи, смутена от тоя насмешлив поглед — разликата ще бъде друга… кой знае каква.

Соумс извади часовника си.

— Трябва да тръгваме — каза той, — за да не изпуснем влака.

— Вуйчо Соумс никога не изпуска влака — промърмори с пълни уста Вал.

— Защо да го изпускам? — запита Соумс.

— Не зная — изръмжа Вал. — Но други го изпускат.

Пред входната врата стисна продължително и скришом мургавата ръчица на Холи.

— До утре — прошепна той. — В три часа. Ще ви чакам до шосето, така ще спестим време. Ще изкараме чудесна езда.

От вратата на парка се обърна и, ако не бяха принципите му на светски младеж, щеше да й помаха с ръка. Не беше в настроение да разговаря с вуйчо си. Но нямаше особена опасност. Потънал в някакви далечни мисли, Соумс не продума.

Жълтите листа капеха около двамата по тази миля и половина, така често изминавана от Соумс в далечните дни, когато идваше да наблюдава с тайна гордост строежа на къщата… на къщата, замислена да бъде дом на него и жената, от която сега искаше да се отърве. Обърна се веднъж да погледне безкрайната есенна пътека между жълтеещите плетища. Колко далечно беше всичко! „Нямам желание да я видя!“ — бе казал на Джолиън. Наистина ли? „А може би ще трябва“ — помисли той и потрепера от внезапна странна тръпка, сякаш — както казват хората — пристъпваше върху собствения си гроб. Смразяващ свят! Странен свят! Погледна косо племенника си и помисли: „Да бях на неговите години! А как ли изглежда тя сега?“