Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

КНИГА ПЪРВА
Собственикът

… но вие ще отвърнете:

„робите са наши…“

„Венецианският търговец“

На Едуард Гарнет[1]

ПЪРВА ЧАСТ

Прием у Джолиън старши

Удостоените да присъстват на семейно тържество у Форсайтови са виждали това прекрасно и назидателно зрелище — семейство от висшата буржоазия, представено в пълния му блясък. Но, ако някой от тия облагодетелствани от съдбата е притежавал дарбата на психолог (дарование без парична стойност и затова съответно пренебрегвано от Форсайтови), той е наблюдавал не само приятно зрелище, но и нещо друго, изясняващо един тъмен житейски проблем. Казано по-просто, от срещата си с този род — чиито разклонения не се обичат и никаква симпатия не свързва отделните му представители — е пожънал доказателство за онази тайнствена, жилава устойчивост, която превръща рода в една така могъща обществена единица, в ярка, умалена репродукция на самото общество. Допуснат е бил да зърне тъмните пътища на обществения напредък, разбрал е донякъде патриархалния бит, роенето на дивашките орди, възхода и упадъка на нациите. Той прилича на човек, наблюдавал растежа на едно дърво още от засаждането му — пример за жилавост, усамотяване и сполука сред гибелта на стотици други, не така жилави, жизнени и устойчиви растения, — за да го види един ден как се разлиства неусетно и, сред едно почти противно благополучие, достига върха на своя разцвет.

На 15 юни 1886 година към четири часа следобед наблюдателят, попаднал в дома на Джолиън Форсайт старши на Станхоп Гейт, би видял Форсайтови в пълния им разцвет. На този прием щеше да се празнува годежът на Джун Форсайт, внучка на Джолиън старши, с мистър Филип Босини. Сред великолепието от светли ръкавици, жилетки, рокли и пера тук беше цялото семейство — дори леля Ан, която напускаше сега твърде рядко своя ъгъл в зелената гостна на брат си Тимоти, където, заслонена от сноп изкуствено оцветена трева в светлосиня ваза, по цял ден четеше и плетеше, заобиколена от портретите на три поколения Форсайтови. И леля Ан дори беше тук; а изправеният й гръб и достойнството на спокойното старческо лице олицетворяваха непоклатимия владелчески дух на рода.

Всички Форсайтови се събираха при годеж, женитба или раждане на Форсайт; при смърт… но ни един Форсайт не бе умрял досега — те не умираха. И, тъй като смъртта противоречеше на принципите им, пазеха се от нея с инстинктивната предпазливост на необикновено жизнени същества, които ненавиждат всяко накърняване на имуществото им.

У Форсайтови, пръснати тоя ден сред множеството гости, имаше нещо повече от обикновена изисканост, имаше някаква бдителна и изпитателна самоувереност, едно бляскаво достойнство, една предизвикателна елегантност. Обичайното предизвикателно високомерие на Соумс Форсайт се съзираше по лицата на всички. Те бяха нащрек.

Подсъзнателната агресивност в държанието им превърна приема у Джолиън старши в психологически ключ за семейната летопис, в прелюдията към тяхната драма.

Форсайтови недоволстваха от нещо, но не индивидуално, а като родова общност. Това недоволство се проявяваше в по-голямата изисканост в облеклото, в изблика на семейна сърдечност, в подчертаване значението на рода и… в презрително високомерие. Опасността — така необходима, за да се прояви основната черта на едно общество, на една група или личност, — това именно надушваха Форсайтови. Предусещането й се изразяваше чрез засиления блясък на тяхната броня. За пръв път като семейна общност те усещаха приближаването на нещо чуждо и опасно.

В ъгъла до пианото бе застанал едър, висок мъж, облякъл две жилетки върху широкия си гръден кош; две жилетки и карфица с рубин вместо една обикновена копринена жилетка и карфица с елмаз, както се полагаше при най-обикновени случаи; а избръснатото, четвъртито старческо лице с бледи очи и светлопергаментов цвят гледаше с неизразимо достойнство над своя копринен пиедестал. Това беше Суидин Форсайт. Близнакът му Джеймс, над шест стъпки висок, като грамадния Суидин, но много слаб — Джолиън старши ги наричаше Дебелия и Тънкия, — предопределен сякаш по рождение да възстанови и поддържа нарушеното равновесие, стоеше прегърбен както винаги до прозореца, откъдето можеше да получи повече от полагаемия му се дял чист въздух, и съзерцаваше сцената. Сивите му очи изглеждаха неизменно преизпълнени с тайна тревога и само от време на време оглеждаха бързо и критично околните. Бузите му, удължени от две успоредни бръчки, и избръсната горна устна бяха заградени с бакенбарди а ла Дъндръри[2]. Той въртеше в ръце някаква порцеланова чаша. Недалеко от него единственият му син Соумс, бледен, избръснат, тъмнокос, почти плешив, слушаше една дама с тъмнокафява рокля, извърнал настрана брадичката си и вирнал нос с вече споменатото презрително високомерие, сякаш се отвращаваше от яйце, което понамирисваше. Застанал зад него, високият му братовчед Джордж, син на петия Форсайт — Роджър, обмисляше с килповско[3] изражение на кръглото си лице някоя от своите обичайни язвителни шеги.

Нещо, тясно свързано с тържеството, тревожеше всички.

Трите дами — двете неомъжени Форсайтови дъщери: лелите Ан и Естер, и Джули (съкратено от Джулия), която, вече не в първа младост, се бе забравила дотам да се омъжи за Септимус Смол, човек със слабо здраве и отдавна вече покойник — седяха една до друга. Заедно с по-голямата и по-малката си сестра Джули живееше сега на Бейзуотър Роуд[4], в дома на шестия и най-млад брат, Тимоти. И трите бяха с ветрило в ръка, и трите подчертаваха с нещо по-ярко — по-необикновено перо или брошка — тържествеността на случая.

Насред стаята, под полилея, както подобава на домакин, стоеше главата на рода, Джолиън старши. Осемдесетгодишен старец, с чудесна бяла коса, величествено чело, малки тъмносиви очи и големи мустаци, които стигаха до под едрата челюст, той приличаше на древен патриарх и, въпреки хлътналите бузи и слепоочия, изглеждаше надарен с вечна младост. Съвършено изправен, със зорки, спокойни очи, запазили напълно своя блясък, той оставяше впечатление, че стои над съмненията и омразите на дребните люде. Свикнал открай време да действа както желае, той си бе спечелил неотменимото право да постъпва така. На Джолиън старши не би минало никога през ум да изглежда неуверен или предизвикателен.

Между него и четиримата му присъстващи братя — Джеймс, Суидин, Никълъс и Роджър — съществуваха много разлики и много прилики. Четиримата от своя страна се различаваха също твърде много един от друг, при все че и доста си приличаха.

Сред разнообразните черти и изражения на тия пет лица изпъкваше еднаквата твърда линия на брадичката, налагаше се над външните различия като родов печат, чиято древност се можеше да се проследи, печат отдавнашен, неизменен и неоспорим — истинска фабрична марка и гаранция за семейните съдбини.

Всички от по-младото поколение — високият, едър като бик Джордж, бледният енергичен Арчибалд, Никълъс младши с неговата блага, опипваща упоритост, важният, суетен и решителен Юстас — имаха същата марка, не така подчертана може би, но съвършено ясна, белег за нещо неизкоренимо от душата на рода.

Неведнъж през този следобед по тия така различни и толкова еднакви лица пробягваше израз на недоверие, насочено несъмнено към човека, с когото бяха дошли да се запознаят.

За Филип Босини се знаеше, че е младеж без състояние, но Форсайтовите дъщери се бяха годявали и омъжвали и по-рано за такива хора. Не това следователно беше единственото опасение на Форсайтови. Те не биха могли да обяснят произхода му, забулен в мъглата на семейните клюки. Разправяше се наистина, че Босини направил задължителното посещение у лелите Ан, Джули и Естер със сива мека шапка… Да, със сива мека шапка и при това не нова, а прашна, с безформено дъно. „Толкова необичайно, мила… толкова чудноват!“ На минаване през малкото тъмно антре леля Естер (малко късогледа) се опитала да я „изшътка“ от стола, като я сметнала за чужда котка… Томи имал такива непрокопсани познати! И се разтревожила, като видяла, че не мърда.

Подобно на художник, който търси непрестанно да открие основната дреболия, изразяваща цялостно характера на дадена сцена, място или личност, така и тези неосъзнати артисти, Форсайтови, се бяха вкопчили подсъзнателно в тази шапка. Тя беше за тях основната дреболия, подробност, включила същността на целия въпрос. Всеки се питаше: „Я да видим, бих ли направил аз подобно посещение с такава шапка?“ И всеки си отговаряше: „Не!“ А някои, с по-голямо въображение от останалите, добавяха: „И през ум не би ми минало!“

Когато чу за тази случка, Джордж се усмихна. Шапката е била очевидно една умишлена шега! Сам той беше отличен любител и познавач в тази област.

— Много е високомерен — каза той — тоя див пират!

Това духовито прозвище, Пирата, мина от уста на уста, докато най-после стана предпочитано име, с което споменаваха Босини.

По-късно лелите упрекнаха Джун за тази шапка.

— Според нас не трябва да допускаш такова нещо, мила!

А Джун им отвърна властно и рязко, както подобаваше на своенравна девойка като нея:

— Какво значение има това? Фил не обръща внимание как е облечен!

Никой не повярва на възмутителния й отговор. Може ли човек да не обръща внимание как е облечен? Не, разбира се!

Кой беше всъщност този младеж, който се бе подредил така добре, като се сгодяваше за Джун, признатата наследница на Джолиън старши? Беше архитект, но това съвсем не му даваше основание да носи такива шапки. Между Форсайтови нямаше нито един архитект, но един от тях познаваше двама архитекти, които никога не биха отишли с такава шапка на официално посещение в разгара на лондонския сезон[5]. Опасно… да, опасно!

Джун не бе видяла, разбира се, нищо особено в това, макар, въпреки своите непълни деветнайсет години, да минаваше за много придирчива. Нали тя именно бе казала на мисис Соумс — винаги прекрасно облечена, — че е просто старческо да носиш пера? И мисис Соумс бе престанала да носи пера след тая ужасна откровеност на милата Джун!

Опасенията, неодобрението и искреното недоверие не попречиха на Форсайтови да се отзоват на поканата на Джолиън старши. Прием на Станхоп Гейт беше голяма рядкост: всъщност ни един не бе се състоял от дванайсет години насам, от смъртта на старата Джолиън.

Никога в тоя дом не бе имало по-пълно роднинско събиране, защото, въпреки всичките си различия, те се възправяха необяснимо единни срещу общата опасност. Като добитък при появата на куче в полето бяха опрели глава до глава и рамо до рамо, готови да се втурнат и да прегазят неканения гост. Дошли бяха, естествено, и с намерение да разберат какви подаръци ще трябва да донесат; защото — макар че въпросът за сватбените подаръци се разрешаваше обикновено по следния начин: „Какво ще подарите вие? Никълъс ще подари лъжици!“ — все пак подаръкът зависеше от това кой е младоженецът. Ако е докаран, пригладен, състоятелен наглед, налагаше се да му подарят по-хубави неща, каквито ще очаква. Накрая всеки даваше каквото е редно и подходящо, по семейно споразумение, което се постигаше, както се установяват цените на борсата, а подробностите се уговаряха на Бейзуотър Роуд, срещу парка, в удобното жилище от червени тухли на Тимоти, дето живееха лелите Ан, Джули и Естер.

Тревогата на рода Форсайт беше напълно оправдана, като се знае случаят с шапката. Възможно и редно ли би било за едно семейство, което държи на външното приличие — неизменна отлика на висшата буржоазия, — да не се почувства обезпокоено?

Застанал до вратата в дъното на салона, причинителят на тая тревога разговаряше с Джун. Къдравата му коса не беше в ред — може би поради това, че всичко, което ставаше тук, не му се струваше в ред. А по изражението му изглеждаше, че в душата си се надсмиваше над нещо.

Разговаряйки малко настрани с брат си Юстас, Джордж каза:

— Сякаш ей сега ще се нахвърли… дръзкият му пират!

Този „съвсем обикновен човек“, както мисис Смол го нарече по-късно, беше среден на ръст, добре сложен, с бледомургаво лице, руси мустаци, изпъкнали скули и хлътнали бузи. Челото му беше леко сплеснато назад в горния си край и надвиснало над очите като челата на лъвовете в Зоологическата градина. Очите, с цвета на херес, бяха странно разсеяни понякога. След като го бе откарал с Джун до театъра, кочияшът на Джолиън старши бе казал на иконома:

— Не мога да разбера що за човек е. Прилича ми на недоопитомен леопард.

Ту един, ту друг Форсайт се позавърташе покрай него, да го гледа.

За да отблъсне сякаш това празно любопитство, пред него бе застанала Джун — едно дребосъче „само коси и дух“, както я бе нарекъл някой, с безстрашни сини очи, твърда челюст и светъл тен, с лице и снага, прекалено крехки за венеца от червенозлатиста коса.

Висока жена, с прекрасна осанка, която един член от семейството бе сравнил някога с езическа богиня, гледаше и двамата с мрачна усмивка.

Ръцете й, в светложълти ръкавици, бяха сложени една върху друга. Невеселото очарователно лице, наклонено на една страна, бе приковало погледите на всички мъже наоколо. Снагата й се олюляваше леко, раздвижвана сякаш от самия въздух. Бузите бяха топли, почти без руменина, големите тъмни очи гледаха спокойно. Но мъжете се взираха повече в устните й — питащи или откликващи на нещо със своята тъжна усмивка; нежни устни, чувствени и свежи, излъчващи топлота и ухание като разцъфнал цвят.

Наблюдаваните годеници не забелязваха безстрастната богиня. Босини я зърна пръв и попита коя е.

Джун го отведе до жената с прекрасната осанка.

— Айрин е най-добрият ми другар — каза тя. — Бъдете приятели, моля ви се.

И тримата се усмихнаха при тая заповед на малката дама, а, докато те се усмихваха, Соумс Форсайт се появи мълчаливо иззад жената с прекрасната осанка, негова съпруга, и каза:

— Е, добре, представете и мене!

Той се отделяше твърде рядко от Айрин при официални случаи и, дори ако обществените задължения ги отдалечаваха, я следеше винаги с поглед, изпълнен със странна смесица от бдителност и копнеж.

Баща му Джеймс продължаваше да разглежда край прозореца порцелановата чаша.

— Чудя се как Джолиън се е съгласил с този годеж — каза той на леля Ан. — Разправят, че може да минат години, докато се оженят. Младият Босини (той изрече името като дактил, противно на общоприетото О без ударение) нямал нищо. Когато Уинифред се омъжваше за Дарти, аз го накарах да вложи на нейно име и последния пенс… И добре направих, разбира се… Иначе нямаше да им остане нищо досега!

Леля Ан вдигна поглед, както седеше в кадифеното кресло. Непроменените от десетилетия посивели къдри, обримчили челото й, бяха заличили в съзнанието на рода всякаква представа за времето. Тя не отвърна; говореше рядко, защото щадеше старческия си глас, но погледът й беше достатъчен отговор за неспокойната съвест на Джеймс.

— Какво да се прави — продължи той, — не съм аз виновен, че Айрин не е богата. Соумс беше толкова настойчив, че трябваше да се съглася на брака му. — Остави ядосан чашата на пианото и премести поглед към групата на вратата.

— Според мене — добави неочаквано той — така е най-добре.

Леля Ан не пожела да й обясни това странно изказване. Знаеше какво иска да каже. Като няма пари, Айрин не ще извърши глупостта да направи някоя погрешна стъпка; защото разправяха… разправяха… че искала да има отделна стая; но Соумс, разбира се, не се…

Джеймс прекъсна мислите й.

— Къде е Тимоти? — запита той. — Не дойде ли с вас?

По стиснатите устни на леля Ан се плъзна лека усмивка:

— Не, сметна, че е неразумно при този върлуващ дифтерит. Нали знаеш колко лесно го хваща всяка болест?

— Добре се грижи той за себе си — отвърна Джеймс; — аз не мога да си позволя такова нещо.

Не беше лесно да се разбере възхищение ли, завист или презрение преобладаваше в тази забележка.

Тимоти излизаше наистина твърде рядко. Най-млад в рода, издател по професия, той беше подушил преди няколко години кризата, която още не бе настъпила, но, по общи предвиждания, щеше скоро да настъпи, продаде дяловете си от една фирма, издаваща главно религиозни книги, и вложи твърде значителна сума в държавни ценни книжа с 3% лихва. Тази постъпка го отдели веднага от останалите Форсайтови, които не се задоволяваха с по-малко от 4% за капиталите си; а усамотението подкопа бавно, но сигурно неговия дух, надарен с може би прекалена предпазливост. Той се бе превърнал в мит — в един вид въплъщение на чувството за сигурност, притулено зад фасадата на Форсайтовия мир. Не беше извършил никога неблагоразумието да се ожени или да се обремени по какъвто и да е начин с потомство.

Джеймс заговори пак, като почукваше порцелановата чаша:

— Не е истински старинен Уустър[6]. Предполагам, че Джолиън ви е казал нещо за тоя младеж. Доколкото разбрах, той имал някаква работа, доходи или връзки, заслужаващи внимание; но все пак не знам… на мене никой нищо не ми казва.

Леля Ан поклати глава. По старческото й лице, четвъртитата брадичка и орлов нос пробягнаха тръпки; тя стисна и преплете пръсти, сякаш искаше да съживи неуловимо волята си.

С няколко години по-възрастна от всички останали Форсайтови, тя заемаше особено положение сред тях. Опортюнисти и егоисти — макар и не по-големи от другите в същата среда, — те благоговееха пред тази безукорна жена, а когато им се случваше да сбъркат нещо, чисто и просто я отбягваха.

Джеймс кръстоса своите дълги, мършави нозе и продължи:

— Джолиън ще постъпи, както е решил. Няма деца… — Той млъкна, защото си припомни за Джолиън младши, бащата на Джун, който бе провалил живота си и се бе отстранил, след като бе изоставил съпругата и детето си, за да избяга с гувернантката чужденка. — Както и да е — продължи бързо той, — щом иска да постъпва така, смятам, че може да си позволи такова нещо. Предполагам, че ще й даде хиляда лири годишно — няма кому другиму да остави парите си.

И протегна ръка на един пъргав, избръснат мъж, почти без косъм на главата, с дълъг крив нос, плътни устни и студени сиви очи под правоъгълното чело.

— Как си, Ник? — промълви той.

Никълъс Форсайт, подвижен като птиче, с изражение на прекалено умен ученик (той бе натрупал по съвсем законен път голямо състояние от дружествата, на които беше директор), докосна студената длан на брат си с върха на своите още по-студени пръсти и бързо ги отдръпна.

— Не съм добре — отвърна намусено Ник, — от цяла седмица не съм добре. Не мога да спя. Докторът не можа да ми обясни защо. Способен мъж е, иначе нямаше да го избера, но досега не съм получил от него друго освен сметки.

— Доктори! — Джеймс натърти рязко на думата. — Викал съм всички лондонски доктори за тоя или оня у нас. Никой не може да те задоволи — какво ли няма да ти измислят. Ето Суидин например. Каква полза е имал от тях? Погледнете го: по-дебел от всякога, просто грамаден; а не могат да му смъкнат килограмите. Погледнете го само!

Високият, едър, широкоплещест Суидин Форсайт, надут като гълъб под пъстрата перушина на ярките жилетки, идваше важно и наперено към тях.

— Е-е… как сте? — запита разглезено той, произнасяйки гърлено буквата „К“ (той задържаше почти винаги на безопасно място от гърлото си тази мъчна буква). — Хак сте?

Всеки брат си придаваше по-загрижено изражение, когато поглеждаше някого от другите двама, защото знаеше от опит, че ще се опитат да омаловажат оплакванията му.

— Тъкмо приказвахме — каза Джеймс, — че не можеш да отслабнеш.

Бледите кръгли очи на Суидин изпъкнаха от усилието, което направи, за да чуе.

— Да отслабна ли? Много съм си добре — отвърна той, като се понаведе напред. — Защо ще приличам на клечка за зъби като вас?

И, като се побоя, че гърдите му ще изгубят своята линия, побърза да дръпне раменете назад и да застане неподвижно, защото за него нямаше нищо по-важно от изисканата външност.

Леля Ан премести от единия към другия старческите си очи. Снизходителен и строг беше техният поглед. Тримата братя я погледнаха на свой ред. Поизнемощяла беше малко. И все пак, чудна жена! Осемдесет и шест години й бяха ударили; може да изкара още десет, а винаги си е била слаба. Двамата близнаци, Суидин и Джеймс, бяха само на седемдесет и пет, а Никълъс беше просто младенец със своите седемдесет години. Всички бяха едри, яки мъже, а изводът от това беше насърчителен. От всички видове имот всеки от тях ценеше, естествено, най-много собственото си здраве.

— Аз съм много добре, — продължи Джеймс, — но нервите ми не са в ред. И най-малката дреболия ме тревожи до смърт. Трябва да отида в Бат[7].

— Ах, Бат! — каза Никълъс. — Аз опитах Хорогейт[8]. Но не струва. На мен ми трябва морски въздух. Нищо не може да се сравни с Ярмут[9]. Като отида там, спя…

— Черният ми дроб е много зле — прекъсна го бавно Суидин. — Чувствам ужасна болка ей тук. — Той постави ръка на дясното подребрие.

— Липса на движение — промълви Джеймс, като гледаше чашата. И побърза да добави: — И мене ме боли там.

Суидин се изчерви и заприлича на пуяк.

— Ако е за движение — каза той, — предостатъчно се движа. Никога не си служа с асансьора в клуба.

— Не знаех — побърза да се обади Джеймс. — За никого нищо не зная; никой нищо не ми казва.

Суидин го изгледа втренчено и запита:

— Какво взимаш, като те боли ей тук?

Лицето на Джеймс се проясни.

— Взимам една смес… — започна той.

— Как си, чичо?

Застанала пред него, Джун му подаваше ръка, вдигнала към високия си чичо своето решително, дребно лице.

Оживлението по лицето на Джеймс угасна.

— А ти как си? — наведе се той към нея. — Утре заминавате, значи, за Уелс при лелите на годеника? Ще има да ви вали дъжд там. Това не е истински старинен Уустър. — Той почука чашата. — Сервизът, който подарих на майка ти за сватбата й, беше истински.

Джун се ръкува последователно с тримата братя на дядо си и се обърна към леля Ан. Лицето на старата дама се озари от безкрайна нежност; тя целуна с трепереща пламенност бузата на девойчето.

— И така, миличка — каза тя, — вие заминавате за цял месец!

Девойката се отдалечи, а леля Ан се загледа в стройната дребна фигурка. Кръглите стоманеносиви очи на старата дама, започнали да се замрежват като очи на птица, я проследиха замислено из шумното множество; защото хората започнаха да се сбогуват. Тя продължи да притиска един в друг пръсти, за да заякчи волята си пред неизбежната окончателна раздяла.

„Да — помисли тя, — всичките бяха много мили; много свят дойде да й честити. Тя трябва да се чувства наистина щастлива.“

Сред множеството пред вратата — елегантни представители на семейства на юристи, лекари, борсови деятели, на неизброимите професии на висшата буржоазия — имаше само двайсет на сто Форсайтови, но за леля Ан всички изглеждаха Форсайтови… А разликата не беше много голяма… За нея всички тука бяха хора от собствената й кръв и плът. Този род беше за нея целият свят, тя не познаваше, никога навярно не бе познавала друг. Всичките им дребни тайни, болести, годежи и бракове, как живеят, печелят ли, или не — всичко това беше нейно притежание, радост и живот; вън от него съществуваше само неясна, тъмна мъгла от събития и личности без истинско значение. Това именно тя щеше да изостави, когато дойде нейният ред да умре; това именно й придаваше онази значимост, скритото самомнение, без които ни един от нас не би могъл да понася живота. В това тя се вкопчваше стръвно, с всекидневно растяща жал. Щом животът се изплъзваше от нея, това поне тя можеше да задържи докрай.

Припомни си бащата на Джун, Джолиън младши, избягал с чужденката. Ах! Какъв тежък удар за баща му и за целия род! Такъв многообещаващ младеж! Тежък удар, макар че, за щастие, бе минал без обществен скандал, защото жената на Джо не бе поискала развод. Отдавна беше то! А когато майката на Джун почина преди шест години, Джо се бе оженил за оная жена и сега, както разправяха, имал две деца от нея. Но все пак бе загубил правото си да присъства днес, отнел й бе цялото чувство на семейна гордост, лишил я бе от справедливата радост да го види и целуне, него, с когото така много се гордееше, него, многообещаващия младеж! Тази мисъл размъти отново горчилката на отколешното огорчение в упоритото старческо сърце. Очите й овлажняха леко. Тя ги изтри скришом с изящна батистена кърпичка.

— Е-е, лельо Ан? — обади се един глас зад нея.

Гладко избръснат, с плоски бузи, гърди и рамене, но с нещо неуловимо и потайно в изражението и държанието си, Соумс Форсайт погледна косо към леля Ан, сякаш искаше да я види през крилото на носа си.

— Какво мислиш за този годеж? — запита той.

Леля Ан го загледа с гордост. Най-голям от племенниците й, след като Джолиън младши бе излетял от семейното гнездо, Соумс беше сега неин любимец, защото в него тя виждаше сигурен пазител на родовия дух, който скоро щеше да се изплъзне от нейната охрана.

— Приятен младеж — каза тя. — И хубав при това; но съмнявам се дали е подходящ за Джун.

Соумс докосна ръба на един позлатен абажур.

— Тя ще го опитоми — каза той, като наплюнчи крадешком пръста си и потърка топчетата на абажура. — Истинска някогашна политура — днес вече не се намира. Добра цена ще получи при продажба у Джобсън. — Говореше с увлечение, сякаш чувстваше, че забавлява старата си леля. Рядко се случваше да е така доверително разговорчив. — Не бих имал нищо против да го купя — добави той; — човек винаги може да получи добра цена за стара политура.

— Ти си така добре запознат с тия неща — каза леля Ан. — А как е милата Айрин?

Усмивката на Соумс угасна.

— Много добре — отвърна той. — Оплаква се, че не можела да спи, а всъщност спи много по-добре от мен. — И погледна към жена си, която разговаряше с Босини при вратата.

Леля Ан въздъхна.

— Може би — започна тя — за нея ще е по-добре да не дружи толкова с Джун. Нашата мила Джун има такъв независим характер!

Соумс поруменя. Червенината изчезна бързо от плоските му бузи и се задържа между очите — признак за неспокоен размисъл.

— Не я знам какво намира в тая вятърничава палавница — избухна той, но забеляза, че не са вече сами, обърна се и започна пак да оглежда абажура.

— Казват, че Джолиън купил още една къща — обади се наблизо баща му; — много пари трябва да има той… та не знае какво да ги прави! На Монпелие Скуеър, близо до Соумс! Но те не ми казаха… Айрин никога нищо не ми казва!

— На чудесно място, на две минути от мене — чу се и гласът на Суидин. — А от моята къща до клуба аз отивам само за осем минути.

Местоположението на къщите им беше от жизнено значение за Форсайтови и това не беше никак чудно, защото къщите въплъщаваха същността и благополучието им.

Баща им, от фермерски род, бе дошъл от Дорсетшир в началото на века.

„Високомерният дорсетски Форсайт“, както го наричаха близките му, беше каменоделец по занаят и стигна до положението на майстор-зидар. Към края на живота си се пресели в Лондон, дето продължаваше да строи до смъртта си. Беше погребан в Хайгейт[10]. Остави повече от трийсет хиляди лири на децата си. Ако се случеше да го спомене, Джолиън старши казваше: „Суров, строг човек, без особена изтънченост.“ Второто поколение Форсайтови смяташе, че не може да се гордее с него. Единствената аристократична черта, която можеха да открият в нрава му, беше навикът да пие мадейра.

Леля Естер, авторитет по историята на рода, го описваше така:

— Не помня да е работил някога, поне по мое време. Той беше, мили мои, как да кажа… просто собственик на къщи. Косите му бяха като на чичо Суидин. Изобщо беше едър, набит мъж. Висок ли? Не — е, не особено висок. (В действителност беше пет фута и пет инча[11], с луничаво лице.) Имаше свеж цвят на лицето. Помня, че обичаше да пие мадейра, но питайте леля си Ан. Какъв е бил баща му ли? Хм… имал земя из Дорсетшир, край морето.

Джеймс бе отишъл веднъж да види лично как изглежда родният им край. Намерил бе две старши ферми, една коларска пътека, прокарана в червената пръст до воденичка на брега; една сива църквица, подпряна отвън, и още един малък и по-сив параклис. Реката, която движеше воденичката, се разливаше и ромонеше в десетина поточета. А край устието й се търкаляха прасета. Лека мараня забулваше цялата гледка. Из тая низина, затъващи в калта и загледани в морето, първите Форсайтови са се задоволявали столетия подред да минават всяка неделя.

Не се знае дали Джеймс се бе надявал да открие там някакво наследство или славна старшина; но се върна съвсем унил, като се мъчеше с трогателно усилие да не издаде разочарованието си.

— Малко нещо може да се научи оттам — каза той, — обикновено провинциално местенце, старо като хълмовете край него.

Утешаваше се го само древността му. Джолиън старши, у когото имаше понякога изблици на безнадеждна почтеност, споменаваше прадедите си като „дребни земевладелци… навярно съвсем незначителна работа“. Но все пак повтаряше думата „земевладелци“, сякаш намираше утеха в нея.

Всички Форсайтови бяха обаче преуспели и достигнали тъй нареченото „видно обществено положение“. Притежаваха акции от най-различни предприятия, но — като изключим Тимоти — никакви държавни ценни книжа, защото нищо не ги плашеше така, както само три на сто печалба от парите. Имаха колекция от картини, поддържаха всички благотворителни начинания, които можеха да облагодетелстват някога заболялата им прислуга. От баща си, строителя, бяха наследили дарба и любов към тухлите и хоросана. Отначало може би членове на някаква проста секта, те се числяха сега, както е редно, към английската църква и заставяха жените и децата си да посещават доста редовно най-модните столични църкви. Биха били огорчени и изненадани, ако се усъмните в християнството им. Някои си плащаха и тронове в църквите, като изразяваха по този начин съвсем практично съгласието си с Христовото учение.

Жилищата им, наредени край парка недалеч едно от друго, бдяха като стражи да не би сърцевината на тоя град, включил всичките им желания, да се изплъзне от лапите им и да ги принизи в собствената им оценка.

Джолиън старши живееше на Станхоп плейс; Джеймсови — на Парк Лейн; Суидин — сред усамотения блясък на оранжевите и сини зали на Хайд парк меншъз[12] — той не беше се женил, о, не! Соумс — в гнездото си зад Найтсбридж[13]; Роджър — в Принс чардънз. (Роджър беше забележителният Форсайт, замислил и провел начинанието си да посвети и четиримата си сина на една нова професия. „Купувайте къщи… няма по-добро нещо от това — казваше той; — аз само това правя.“)

Семейство Хейман пък — мисис Хейман беше единствената омъжена сестра на Форсайтови — бяха кацнали на върха на Кемдън Хил, в къща, прилична на жираф, толкова висока, че човек си изкривяваше врата, ако иска да я погледне; Никълъс се бе установил на Ладброк гроув[14] в един просторен дом, който беше същевременно и отлична сделка; и накрая (но не последен) бе домът на Тимоти на Бейзуотър, дето Ан, Джули и Естер живееха под крилото на най-малкия брат.

След дълги размишления Джеймс запита най-после домакина, тоест брат си, колко е платил за къщата на Монпелие Скуеър. И той харесвал от две години насам една къща по същите места, но му искали много висока цена.

Джолиън старши му разказа подробно за покупката.

— С двайсет и две годишен срок ли? — повтори Джеймс. — Та това е, значи, същата къща, която исках да купя… Много пари си дал за нея!

Джолиън старши се намръщи.

— Не мисли, че съжалявам — побърза да се оправдае Джеймс. — Не ми върши работа при тази цена. Соумс я знае добре… и ще ти каже, че е прекалено скъпа… А неговото мнение заслужава да се има предвид.

— Счупена пара не давам аз за неговото мнение — отвърна Джолиън старши.

— Тогава — промълви Джеймс — ще постъпиш както намериш за добре… и това не е лошо. Довиждане. Отиваме до Хърлингтън. Казаха ми, че Джун заминава за Уелс. Утре ще бъдеш сам. Какво ще правиш? Ела да обядваш с нас.

Джолиън старши отказа. Изпрати ги до входната врата, почака да се настанят в каретата си и им смигна, забравил вече своята носталгия… Мисис Джеймс беше на предната седалка, висока, величествена, с тъмноруса коса; вляво от нея бе Айрин… а двамата съпрузи, баща и син, седяха някак очаквателно, леко наведени напред, срещу съпругите си. Джолиън старши остана да погледа как се отдалечават в слънчевия ден, като се клатушкаха и подскачаха мълчаливо един към друг на пружинените седалки, в такт с движението на колата.

Мълчанието бе нарушено от мисис Джеймс.

— Виждали ли сте някога такова сборище?

Соумс кимна и като се взря изпод вежди, забеляза, че Айрин му отправя скришом един от своите неразгадаеми погледи. Всеки клон от Форсайтови правеше навярно подобна забележка на връщане от приема у Джолиън старши.

Никълъс и Роджър, четвъртият и петият от братята, излязоха с последните гости и тръгнаха покрай Хайд парк към спирката Пред Стрийт на подземната железница. И те, както всички по-възрастни Форсайтови, поддържаха собствени карети и никога не взимаха файтони, щом можеха да избягнат това.

Денят беше ясен, дърветата в парка предлагаха на погледа красотата на своята юнска зеленина; но братята като че не съзираха тая гледка, внасяща мимо волята им повече жизненост в разходката и разговорите им.

— Да — каза Роджър, — красива жена е съпругата на Соумс. Но казват, че не се разбирали.

Този брат имаше високо чело и по-светло лице от всички останали Форсайтови; светлосивите му очи измерваха фасадите на къщите, край които минаваха, и от време на време той уточняваше с вдигнат чадър различните им височини.

— Тя няма пари — отговори Никълъс.

Сам той се бе оженил за много пари и, тъй като това бе станало в златното време преди закона за личното имущество на омъжените жени[15], бе имал възможност успешно да ги използва.

— Какъв е бил баща й?

— Казва се Ерън. Професор, както разправят.

Роджър поклати глава.

— Не се печели от това — каза той.

— Казват, че дядо й по майка бил в циментовата индустрия.

Лицето на Роджър се проясни.

— Но фалирал — продължи Никълъс.

— Ах! — възкликна Роджър. — Соумс ще има неприятности с нея; запомнете думите ми, ще има неприятности… Тя прилича на чужденка…

Никълъс облиза устни.

— Хубава жена! — И отстрани с ръка метача, който им пресичаше пътя.

— Откъде я е намерил? — запита след малко Роджър. — Много пари сигурно му струва облеклото й!

— Ан ми каза — отвърна Никълъс, — че Соумс бил просто безумно влюбен. Отказвала му пет пъти. Виждам, че Джеймс се тревожи от тази работа.

— А — а! — каза пак Роджър. — Жал ми е за Джеймс: той има вечно достатъчно неприятности с Дарти. — Свежото му лице поруменя от движението, той започна все по-често да вдига чадъра на едно равнище с очите си. Лицето на Никълъс се бе също оживило.

— Много е бледа за моя вкус — каза той. — Но фигурата й е първокласна!

Роджър не отговори.

— Според мен е изискана — каза най-после той. Това беше най-високата похвала в речника на един Форсайт. — Оня младеж Босини няма да прокопса. У Бъркит разправяха, че бил артистична личност… Смятал да внесе подобрения в английската архитектура, а от това не се печелят пари! Бих искал да чуя какво ще каже за това Тимоти.

Стигнаха до спирката.

— В коя класа пътуваш? Аз съм във втора.

— Не признавам втора класа — каза Никълъс. — Човек не знае какво може да си донесе оттам.

Той взе билет за първа класа до Нотингхил Гейт, Роджър — за втора до Саут Кенсингтън. Влакът пристигна след една минута, братята се разделиха и всеки влезе в съответното файтон. И двамата чувстваха огорчение, че другият не бе нарушил привичките си, за да останат повече време заедно. Но, както се изрази мислено Роджър: „Ник е все така упорит.“

А Никълъс си каза: „Роджър винаги е бил несговорчив.“

Форсайтови не бяха сантиментални. Оставаше ли им време за сантименталност в тоя огромен Лондон, който бяха завладели и който ги бе погълнал?

Бележки

[1] Едуард Гарнет (1868–1973) — литературен критик и публицист, приятел на Голзуъри.

[2] Лице от комедия на английския писател Т. Тейлър.

[3] Килп — вероломно и зло джудже от Дикенсов роман.

[4] Улица с богаташки жилища от северната страна на Хайд парк.

[5] Лондонски сезон — от май до юни, когато в живота на светското общество настъпва особено оживление.

[6] Изделие от Уустър — център на английската порцеланова индустрия.

[7] Бат — летовище с минерални бани в Югозападна Англия.

[8] Хорогейт — летовище с минерални бани в Североизточна Англия.

[9] Морски курорт на източното английско крайбрежие.

[10] Гробище в Лондон.

[11] Един фут = 30,5 см; а един инч = 2,5 см

[12] Еднотипни жилищни сгради около Хайд парк. Поради скъпите наеми, достъпни само за много богати хора.

[13] Богати улици от южната страна на Хайд парк.

[14] Една от някога модните улици, западно от Хайд парк.

[15] Закон от 1882 г., който установява пълна разделност в името на съпрузите.