Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

В отчаяние

Седмиците, последвали смъртта на баща му, бяха тъжни и пусти за единствения Джолиън Форсайт. Неизбежните формалности и церемонии — прочитане на завещанието, оценяване на имота, разпределение на заветите — бяха изпълнени, така да се каже, през главата на непълнолетния наследник. Тялото на Джолиън бе изгорено в крематориум. По изричното му желание никой не присъства, нито облече траур за него. При разпределението на имуществото му, ограничено до известна степен от завещанието на Джолиън старши, вдовицата получаваше Робин Хил с две хиляди и петстотин лири годишна рента. Извън този пункт двете завещания осигуряваха по твърде сложни, но съгласувани постановления за всяко от трите деца на Джолиън равен дял от имотите на дядо им и баща им и сега, и за в бъдеще с тази разлика, че по предвидената за мъжете привилегия Джон щеше да получи напълно капитала си, щом навърши двайсет и една години, а Джун и Холи щяха да се ползуват само от дохода на своите капитали, които оставаха за децата им. В случай, че нямат деца, всичко оставаше за Джон, ако ги надживее; и тъй като Джун беше на петдесет години, а Холи на четиридесет, на Линкълнс ин фийлдс смятаха, че — да не беше жестокия закон на общия доход, — младият Джон би бил толкова богат, колкото и дядо му при смъртта си. Всичко това не занимаваше никак Джон и съвършено малко майка му. Каквото трябваше да се доуреди още за човека, оставил работите си в пълен ред, бе направено от Джун. Когато тя си отиде и двамата останаха пак сами в големия дом — сами със смъртта, която ги сближаваше, и любовта, която ги разделяше, — Джон преживя много тежки дни, тайно отвратен и разочарован от себе си. Майка му го поглеждаше с толкова примирена скръб, в която прозираше все пак и несъзнателна гордост, сякаш отказваше да се защитава. Ако му се усмихнеше, той се ядосваше, че усмивката, с която й отговаря, беше намусена и неестествена. Не съдеше, нито осъждаше майка си — всичко това беше толкова отдавнашно; всъщност и през ум не му минаваше да я съди. Не! Той се мусеше и беше неестествен само за това, защото заради майка си не можеше да получи това, което желае. Имаше само една утеха, свързана с творчеството на баща му, която не можеше да бъде поверена на Джун, при все че тя беше предложила да се заеме с тази грижа. И Джон, и майка му чувстваха, че ако Джун прибере папките на баща си с неизлаганите или недовършени картини, творчеството му ще бъде посрещнато с такъв леден вихър от Пол Пост и другите постоянни гости на нейното студио, че скоро би замръзнало дори собственото й топло сърце. Това творчество беше добро в своя старомоден жанр, така че за майката и сина беше недопустимо да го изложат на присмех. Една самостоятелна изложба на творбите му беше най-малкото признание на човека, когото обичаха; и за подготовката й те прекараха заедно немалко часове. Джон чувстваше как странно се засилва у него уважението към баща му. Изследването на работите му разкри безшумно упорство, с което той бе превърнал в нещо действително индивидуално още твърде посредствено дарование. Това творчество беше огромно, с рядка последователност в задълбочаването и постижения във виждането. Нищо, разбира се, не беше много дълбоко, нито достигаше особени височини — но такова, каквото беше, делото беше обмислено, добросъвестно, завещано. Припомняйки си доколко баща му беше лишен от „пристрастие“ и себеутвърждаване, с каква насмешлива скромност говореше за опитите си, като се наричаше винаги „любител“, Джон не можеше да се освободи от чувството, че никога не е познавал истински баща си. Да се отнася към себе си сериозно, но да не досажда никога на другите, като им показва това — такова беше, както изглежда, неговото ръководно правило. То беше привлекателно за Джон, караше го да се съгласява от сърце с преценката на майка си Той беше истински благороден човек; каквото и да правеше, не можеше да не мисли за другите А когато вземеше решение против тях, вършеше го колкото се може по-предизвикателно… Но според съвременния дух, нали? Два пъти в живота си е трябвало да върви срещу всички; но това никак не го бе ожесточило. Джон зърна как сълзите започнаха да се стичат по лицето, което тя веднага отвърна от него. Майка му понасяше така безшумно загубата, че той си казваше понякога, че може би не я чувства много дълбоко. Но сега, когато я гледаше, той усети колко много и баща му, и майка му го надвишават по сдържаност и лично достойнство. Тя го целуна с кратка, пламенна целувка и излезе от стаята.

Студиото, където подреждаха и поставяха етикети, беше някога класна стая на Холи, където се бе занимавала със своите копринени буби, сушена лавандула, музика и други учебни занятия. Сега, в края на юли, въпреки североизточното й изложение, през отдавна избелелите лилави памучни завеси нахлуваше горещ, приспиващ въздух. За да възстанови поне малко изчезналото обаяние на стаята, напусната от своя стопанин — напомняща пожълтяло, посърнало поле, — Айрин бе сложила върху зацапаната с бои маса ваза с алени рози. Цветята и любимата котка на Джолиън, която все още не се отделяше от изоставения кът, бяха единствената привлекателност на тази разтурена, тъжна работна стая. Застанал до северния прозорец, където вдишваше въздух, тайнствено наситен с топъл ягодов дъх, Джон чу шум на пристигаща кола. Пак адвокати за някаква глупост! Защо е толкова мъчителен този ягодов дъх, и откъде идваше — никакви ягоди не растяха около къщата. Той извади несъзнателно от джоба си смачкан лист и надраска няколко откъслечни думи. В гърдите му се разля топлота; той потърка длани. Накрая нахвърли тия редове:

Да можех малка песен да направя —

сърцето ми да излекува тя!

от мънички неща я бих съставил —

от шепот на потоци и листа,

от тънък дъх на цъфнало лютиче,

от весел плисък на внезапен дъжд,

от глас на коте и от глас на птиче,

от топъл вятър в изкласила ръж,

от трепетна тръстика изумрудна,

от звуци запленили моя слух,

та песента да стане пеперуда,

да стане цвете и уханен пух.

в далечните зелени равнини

Тогава бих я пуснал да звъни!

Продължаваше да си я нашепва през прозореца, когато чу, че някой го вика по име; обърна се и видя Фльор. При това неочаквано видение той не мръдна, не продума; ясният й, жив поглед го бе омагьосал. После тръгна към масата, като мълвеше:

— Колко мило, че дойде!

Фльор трепна, сякаш бе хвърлил нещо по нея.

— Попитах къде си — отвърна тя — и ме насочиха тук. Но мога да си отида.

Джон се улови за изцапаната маса. Лицето й, цялата й фигура в роклята с волани се запечатаха така поразително живо в погледа му, че щеше да я вижда, дори ако тя потъне изведнъж в земята.

— Зная, че те излъгах, Джон. Но излъгах от любов.

— Да, да! Няма значение!

— Не отговорих на писмото ти. Какъв смисъл… нямаше какво да отговоря. Предпочетох да те видя.

Протегна и двете си ръце и Джон ги сграбчи през масата. Опита се да каже нещо, но цялото му внимание бе погълнато от грижата да не й причини болка; усещаше ръцете си така груби, а нейните толкова нежни! Тя продължи почти предизвикателно:

— Толкова ужасна ли е била… онази стара история?

— Да.

И в неговия глас прозвуча предизвикателна нотка.

Тя отдръпна ръцете си.

— Не мислех, че в наше време синовете са вързани за роклите на майките си.

Джон вирна брадичка, сякаш го бе ударила.

— О! Нямах намерение да те обидя, Джон! Каква ужасна глупост казах! — тя изтича бързо към него. — Джон, мили, не исках да те обидя.

— Приемам.

Положи ръце на рамото му и склони чело на тях; крайчецът на шапката й докосна врата му, той усети потреперването й. Но не мръдна, обзет от странно вцепенение. Тя свали ръце и се отдръпна.

— Добре, отивам си, щом не ме искаш. Никога не съм мислела, че ще се откажеш от мен.

— И не съм се отказал — извика Джон, като се опомни изведнъж. — Не мога. Ще направя още един опит.

Очите й светнаха, тя се наведе към него.

— Джон… обичам те! Не се отказвай от мен! Ако го направиш, не знам какво може да се случи… така съм отчаяна! Какво важи… цялото тяхно минало… в сравнение с… това?

Тя се притисна до него. Той целуна очите, бузите, устните й. Но докато я целуваше, пред очите му се мярнаха листовете на онова писмо… разпилени на пода в спалнята му… бялото, мъртво лице на баща му… майка му, коленичила пред него… шепотът на Фльор:

— Убеди я! Обещай, Джон! — звучеше като детска молба в очите й. Чувстваше се странно остарял.

— Обещавам! — промълви той; — само че ти не разбираш.

— Тя иска да опропасти животът ни… само защото…

— Защото?

Пак същото предизвикателство в гласа му; тя не отговори. Ръцете й го стиснаха по-силно, той отвърна на целувките й; но и в тоз миг на слабост отровата действаше в него — отровата на бащиното писмо. Фльор не знаеше, не разбираше, съдеше погрешно майка му; идваше от неприятелския лагер! Толкова мила беше, толкова много я обичаше той… а все пак и в обятията й дори си спомняше думите на Холи: „Смятам, че е от тия, които обичат да притежават.“ И на майка си: „Не мисли за мене, милото ми момче… а за себе си.“

Когато тя изчезна като упоителен сън, оставяйки своя образ в очите, целувките си на устните и пронизващата болка в сърцето му, Джон се наведе през прозореца, заслушан в шума на колата, която я отнасяше. Пак топъл дъх на ягоди и тихи летни звуци, от които би желал да състави песента си; все същото обещание за младост и щастие във въздишките на тръпнещия юлски полъх. А все така разбито беше неговото сърце, все така силен копнежът и несломима надеждата, макар и свела смирено очи. Тъжна задача му предстоеше! Не само Фльор беше отчаяна — отчаяно гледаше той как тополите се огъват, белите облаци отминават и слънчевият светлик трепти по тревата.

Изчака до вечерта, до миналата почти в мълчание вечеря, докато майка му засвири… И продължи да чака, чувствайки, че тя знае какво има да й каже. Тя го целуна и се качи в стаята си, а той продължаваше да отлага, загледан в лунното сияние и нощните пеперуди, в недействителните багри, които се прокрадваха и оцветяваха лятната нощ. Би дал всичко на света, за да се върне в миналото — от преди три месеца, — или да излети в бъдещето, с години напред. Настоящето, с тъмната жестокост на избора — какъвто и да бъде той, — изглеждаше невъзможно. Много по-ясно, отколкото отначало, той разбираше сега какво трябва да е чувствала майка му; като че историята, разказана в онова писмо, беше отровно семе, от което бе поникнала една трескава борба, и той действително чувстваше, че съществуват два враждебни лагера: от едната страна — майка му и самият той, от другата — Фльор и баща й. Тази отдавнашна, трагична собственическа страст и омраза бяха може би мъртви, но мъртвите неща тровят, докато времето ги отнесе. Усещаше засегната и любовта си дори, станала по-земна, без илюзии, с предателско съмнение, че и Фльор, като баща си, може би се стреми да притежава; не отчетлива мисъл, а само тайно промъкващо се подозрение, което пълзеше покрай пламналите спомени, докосвайки със своя помрачаващ дъх жизнеността и прелестта на очарователния образ… съмнение недостатъчно реално, за да го убеди в присъствието си, но достатъчно, за да подрони една цялостна вяра. А за Джон, ненавършил още двайсет години, цялостната вяра беше съществена. Той все още притежаваше младежката готовност да раздава с две ръце и да не взема с ни една… да дава любов на тази, която имаше същата поривиста щедрост. Тя сигурно я имаше! Стана от пейката под прозореца и започна да се разхожда из просторната, сива, призрачна стая със сребристи тапети. Тази къща — казваше баща му в онова предсмъртно писмо — е била построена за майка му… и за бащата на Фльор! Той протегна ръце в полумрака, сякаш искаше да улови невидимата ръка на покойника, стисна ги, сякаш искаше да усети тънките изчезнали пръсти на баща си; да ги стисне, да го успокои, че е… в неговия лагер. Сухите му очи пареха от сдържани сълзи. Върна се до прозореца. Навън, където светеше златиста луна, започнала от три дни да се нащърбва, беше по-топло, по-приятно, по-малко зловещо; волната нощ успокояваше. Да бе срещнал Фльор на някой пустинен остров… без минало, сами сред природата! Джон изпитваше все още дълбока почит към необитаваните острови, където расте хлебно дърво и морето синее над коралите. Нощта бе дълбока, волна… омагьосваща: примамка, обещание, убежище от всяка заплетеност, любов! Бозайник, вързан за роклята на… Лицето му пламна. Той затвори прозореца, пусна щорите, загаси полилея и отиде горе.

Вратата на стаята му бе отворена, лампата светеше; все още във вечерна рокля, майка му стоеше до прозореца. Обърна се и каза:

— Седни да поговорим, Джон.

Тя седна на канапето под прозореца, Джон — на леглото си. Беше в профил към него и той се развълнува от красотата и грацията на нейната фигура, от нежните очертания на челото, носа, шията, от странната й, малко далечна изтънченост. Майка му не принадлежеше никога към околната обстановка. Идваше сякаш от другаде в нея. Какво щеше да му каже сега, когато в сърцето му имаше толкова неща, които искаше да й каже?

— Зная, че Фльор е идвала днес. Не се изненадвам.

Все едно, че бе добавила: „Тя е дъщеря на баща си!“ Сърцето на Джон се ожесточи. Айрин продължи спокойно: „Писмото на татко е у мене. Прибрах го още тогава и го задържах. Искаш ли да ти го върна, мили?“

Джон поклати глава.

— Аз го бях чела, разбира се, преди да ти го даде. То не изтъква достатъчно моята вина.

— Майко! — отвърнаха устните на Джон.

— Баща ти е изложил всичко много меко, но аз зная, че постъпих ужасно, като се омъжих без любов за бащата на Фльор. При един нещастен брак, Джон, човек може да опропасти живота и на други хора, а не само своя собствен. Ти си още съвършено млад, мили, и ужасно влюбен. Мислиш ли, че ще бъдеш щастлив с тази девойка?

Без да отделя поглед от тъмните й очи, още по-потъмнели от мъка, Джон отговори:

— Да… о, да — ако бъдеш и ти.

Айрин се усмихна.

— Възхищението от красотата и копнежът за обладаване не са любов. Ами ако и с тебе стане това, което стана с мене, Джон… ако най-съкровените ти чувства бъдат задушени… ако бъдете свързани телом, но не и духом?

— А защо би станало така? Мислиш, че тя е като баща си; но не е. Аз го видях.

Усмивката се появи отново върху устните на Айрин, а в Джон трепна нещо; такава насмешка и опит имаше в тази усмивка!

— Ти си от тия, които дават, Джон, а тя — от тия, които взимат.

Пак онова недостойно съмнение, пак същата призрачна неувереност! Той отвърна възбудено:

— Не е… не, не е. Само защото не мога да ти причиня страдание, мамо, сега, когато татко…

Той притисна пестници до слепите си очи.

Айрин стана.

— Казах ти в оная нощ, мили, да не мислиш за мене. Казах го сериозно. Мисли за себе си и за собственото си щастие! Аз мога да изтърпя каквото ми е останало да понеса… Сама си го навлякох.

— Мамо! — отрони се отново от устните на Джон.

Тя отиде при него и сложи ръце върху неговите.

— Главата ли те боли, мили?

Джон направи знак, че не. Болеше го сърцето — сякаш двете еднакво дълбоки чувства разкъсваха самата му плът.

— Аз ще те обичам неизменно, Джон, както и да постъпиш. Нищо няма да изгубиш.

Приглади леко косите му и си отиде.

Той чу, че вратата се затвори, хвърли се на леглото и остана така, притаил дъх, с ужасна, властно потискана мъка.