Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (75)

Измъкване от паяжината

Известието за смъртта на Джоли, загинал като толкова други войници, предизвика смесени чувства на Форсайтовата борса. Странно беше да прочетат, че Джолиън Форсайт (пети последователен носител на името по права линия) бе умрял от болест в служба на родината си, и да не почувстват скръб. Съживи се само някогашното недоволство към баща му, който се бе отчуждил от тях. Толкова голям бе все още авторитетът на Джолиън старши, че останалите Форсайтови и до днес не смееха да признаят, че именно те се бяха отвърнали от неговия син заради нередното му поведение. Вестта засили, разбира се, грижата и тревогите за Вал; но Вал беше по презиме Дарти и, дори и да загине или да получи кръста „Виктория“, това не можеше да има същото значение, както ако би бил Форсайт. Нещастен случай или отличие на Хейманови също никого не би затрогнало. Семейната им гордост се чувстваше изиграна.

Как се бе пуснал по това време слухът, че „нещо ужасно, мила“ витае над тях, не би могъл да каже никой, а най-малко Соумс, който пазеше всичко в пълна тайна. Някой бе зърнал може би в списъка делото „Форсайт срещу Форсайт и Форсайт“ и бе добавил към това: „Айрин и оня с русата брада в Париж.“ Може би стените в Парк Лейн имаха уши. Както и да е, известно беше — старите го шепнеха, младите го разискваха, — че на семейната гордост се подготвя удар.

При едно от своите неделни посещение у Тимоти — където чувстваше, че не би могъл да седи след започване на делото — Соумс разбра още с влизането, че всички знаят новината. Никой, разбира се, не се осмели да заговори пред него, но останалите четирима Форсайтови, които бяха там, притаиха дъх, уверени, че нищо не ще попречи на леля Джули да ги постави в неудобно положение. Тя поглеждаше така тъжно Соумс, така често замълчаваше, че леля Естер се извини, че трябва да промие окото на Тимоти — излязъл му ечемик. Невъзмутим и, както винаги, леко високомерен, Соумс не стоя много. Излезе, едва сдържайки проклятието зад своите бледи, полуусмихнати устни.

За щастие той успяваше да отвлича мисълта си, жестоко измъчена от наближаващия скандал, като обсъждаше денонощно плановете за оттеглянето си от професията — защото бе стигнал и до това тежко решение. Да се среща и занапред с хора, които го смятаха за „прозорлив“ човек и опитен съветник… след тази история… о, не! Изискаността и гордостта, така ясно преплетени у него със собственическата тъпота, въставаха срещу подобна мисъл. Ще се оттегли, ще води затворен живот, ще купува картини, ще си създава име на колекционер… В края на краищата сърцето го е влечало винаги повече към изкуството, отколкото към юриспруденцията. Но за да осъществи това безвъзвратно взето решение, трябваше да подготви сливането си с друга фирма, и то без да се разбере, защото иначе хорското любопитство ще хвърли предварително сянка на унижение върху него.

Спрял се бе на фирмата „Къткот, Холидей и Кингстън“, в която двама от съдружниците бяха покойници. Така че след сливането името на фирмата щеше да бъде: „Къткот, Холидей, Кингстън, Форсайт, Бъстърд и Форсайт.“ Но, след като обсъдиха въпроса кои от покойниците имат все още влияние между живите, решиха да съкратят фирмата на „Къткот, Кингстън и Форсайт“, при което Къткот щеше да бъде действителен, а Соумс — номинален съдружник. Но за името, авторитета и клиентелата си щеше да получи значителна сума.

Една нощ, както подобава на човек, стигнал до такъв важен етап в своята кариера, той пресметна състоянието си и, след като предвиди възможното обезценяване поради войната, откри, че стойността му е приблизително сто и трийсет хиляди лири. След смъртта на баща си, която — уви! — едва ли щеше да се забави, ще получи най-малко още петдесет хиляди, а годишните му разходи сега достигаха едва две хиляди лири. Застанал пред картините си, той виждаше пред себе си едно бъдеще, изпълнено с печалби, осигурени от по-добрата му подготовка. Като продава това, което има изгледи да се обезцени, и задържа това, чиято цена ще се увеличава, и като предвижда правилно бъдещите вкусове, ще си създаде една неповторима колекция, която ще остане след смъртта му за държавата под името „Форсайтово дарение“.

Той бе решил вече как ще реши въпроса с мадам Ламот, ако разводът мине благополучно. Знаеше, че тя има само една мечта — да живее от своите rentes^[1] в Париж при внуците си. Ще откупи от нея ресторант „Бретан“ на баснословна цена. Мадам ще живее като кралица-майка в Париж само от лихвите на капитала, който ще съумее да вложи както трябва. (Междувременно му мина през ум, че би могъл да постави на нейно място един опитен управител и да получи от ресторанта добра лихва за парите си. В Сохо съществуват богати възможности.) За Анет щеше да обещае да вложи петнайсет хиляди лири — преднамерено или случайно същата сума, която Джолиън старши бе завещал на другата.

Едно писмо от адвоката на Джолиън до неговия изясняваше, че „ония двамата“ са в Италия. Освен това бяха дали възможност надлежно да се установи, че са били заедно в един лондонски хотел. Въпросът беше ясен като бял ден и щеше да се реши за половин час; но през този половин час той щеше да преживее адски мъки; а след този половин час всички носители на името Форсайт щяха да почувстват, че розата е загубила своето ухание. Той не се самоизмамваше, като Шекспир, че розата, както и да се нарича, все така приятно ще ухае^[2]… Името беше собственост — конкретна, неопетнена собственост, — чиято стойност щеше да се понижи поне с двайсет на сто. А, като се изключи Роджър, отказал някога да се кандидатира за член на парламента, и — о, ирония! — Джолиън, спечелил име на художник, ни един Форсайт не бе се прочул с нищо. Но тъкмо тази липса на известност беше най-ценният актив на името. Неизвестно, съвършено индивидуално име, негова изключителна собственост; никога неизползвано, за добро или за зло, от нахалната мълва. И той, и всеки член на рода го пазеха непокътнато, неопетнено, неразгласявано, споменавано в обществото, само доколкото беше неизбежно при раждания, женитби и смърт. И през тези седмици на очакване, докато подготвяше оттеглянето си от юриспруденцията, той изпитваше страшна ненавист към нея — така дълбоко се възмущаваше от предстоящото оскверняване, което тя налагаше на името му, за да му даде възможност да го увековечи по законен път. Чудовищната несправедливост на всичко това будеше у него постоянно потискана ярост. Той желаеше само едно — да има безупречен семеен живот, а ето че трябваше да застане пред съда — след толкова безполезни празни години, — за да признае, че не е съумял да задържи съпругата си… да се изложи на съжаления, надсмиване и презрение от страна на колегите си. Всичко вървеше наопаки. Ония двамата трябваше да страдат… а бяха… в Италия! Законът, на който той бе служил така вярно, който бе смятал благоговейно за пазител на всяко притежание, му се струваше през тия седмици невероятно жалък. Имаше ли нещо по-безсмислено от това да кажеш на човека, че е собственик на съпругата си и да го накажеш, когато някой незаконно му я отнеме. Не знае ли законът, че името е за човека като зеницата на окото му, че е много по-тежко да те смятат за рогоносец, отколкото за прелъстител? Соумс действително завиждаше на Джолиън за славата, че е успял там, където той сам се бе провалил. Тревожеше го въпросът за обезщетението. Искаше да причини на оня тип страдание, но си спомняше думите му: „С най-голямо удоволствие!“ и разбираше, че с иска за обезщетение ще причини страдание не на Джолиън, а на себе си; изпитваше странното чувство, че за Джолиън ще бъде наистина удоволствие да плати… той беше така разточителен! Освен това, почти неприлично беше да иска обезщетение. Казал го бе машинално; но сега, при наближаване на делото, Соумс виждаше в този иск само една уловка на безчувствения, неразборчив закон, за го да направи смешен; за да могат хората да се подсмихват и да казват: „О, да! Добра цена получи за жена си!“ И даде нареждане на адвоката си да заяви, че парите ще бъдат подарени на приют за пропаднали жени. Дълго обмисля какъв благотворителен институт да избере като най-подходящ, но след като се спря на този, се събуждаше нощем и си казваше: „Не става, премного се хвърля в очи; ще привлече вниманието на всеки. Нещо по-скромно, по-пристойно.“ Не обичаше кучетата, иначе би определил парите за тях; накрая, съвършено отчаян — защото познанията му за благотворителните почини бяха твърде ограничени, — се спря на слепите. Те не бяха неподходящи, а освен това за тях съдът щеше да определи по-голяма сума.

Много дела отпаднаха от списъка, който това лято беше необичайно кратък, така че делото на Соумс щеше да се гледа още през юли. Единствената му утеха през тия дни беше Уинифред. Тя проявяваше съчувствието на човек, минал сам през това мъчилище. Беше самотна жена, на която човек можеше да се довери, защото знаеше, че тя не ще каже нищо на Дарти. Онзи разбойник щеше само да се зарадва! Към края на юли, в навечерието на делото, Соумс отиде у сестра си. Не бяха заминали още, защото Дарти бе изхарчил парите за летуването, а Уинифред не смееше да иде за пари у баща си, който чакаше делото на Соумс да свърши, без да му съобщят.

Намери я с писмо в ръка.

— От Вал ли? — запита мрачно той. — Какво пише?

— Пише, че се е оженил — отвърна Уинифред.

— За коя, боже мой?

Уинифред вдигна глава.

— За Холи Форсайт, дъщерята на Джолиън.

— Какво?

— Взел отпуск и се оженил. Аз дори не знаех, че се познават. Неприятно, нали?

Соумс се засмя при това омаловажаване на станалото, характерно за Уинифред.

— Неприятно ли? Хм, смятам, че не ще узнаят нищо докато се върнат тук. А може би е по-добре да си останат там. Онзи приятел, баща й, ще й даде пари…

— Но аз искам Вал да се върне — почти простена Уинифред. — Липсва ми. Той ми е подкрепата в живота.

— Зная — промълви Соумс. — Как се държи Дарти?

— Би могло да бъде и по-зле; вечни разправии за пари. Искаш ли да дойда утре в съда, Соумс?

Той й протегна ръка. Този жест издаде така ясно чувството му за самота, че сестра му я стисна с двете си ръце.

— Не се тревожи, мили. Ще се чувстваш така добре, когато делото свърши.

— Не зная какво съм сторил — промълви дрезгаво Соумс. — Не можах да разбера. Всичко е някак наопаки. А много я обичах! Винаги съм я обичал.

Уинифред зърна капка кръв на устната му и дълбоко се развълнува.

— Разбира се — отвърна тя. — Държанието й беше винаги лошо. Но какво да правя с женитбата на Вал, Соумс? Не зная какво да му пиша при сегашното положение. Ти си виждали девойчето — хубавичко ли е?

— Да, хубавичко — промълви Соумс. — Тъмнокосо… истинска аристократка.

„Не е зле тогава — помисли Уинифред; Джолиън е бил винаги човек със стил.“

— Такава неразбория! — промълви тя. — Какво ли ще каже тате?

— Не бива да му съобщаваш — заяви Соумс. — Войната скоро ще свърши и най-добре ще бъде Вал да си купи там стопанство.

Беше равносилно да й каже, че смята племенника си за загубен.

— Не съм казала на Монти — промълви унило Уинифред.

Делото започна към обяд на следващия ден и приключи за малко повече от половин час. Бледен, елегантен, тъжен, Соумс застана пред съда; толкова много бе страдал предварително, та беше почти безчувствен. Щом чу решението, което постановяваше разтрогването на брака, напусна залата.

Още четири часа, докато се разчуе! „Бракоразводното дело на един адвокат!“ Бурен, неотстъпен гняв смени безчувствеността му. „По дяволите всички! — помисли той. — Няма да избягам, ще се държа така, сякаш нищо не се е случило.“ И в засилващата се жега по Флийт Стрийт и Лъдгейтхил^[3] тръгна към своя клуб в Сити, закуси и се върна в бюрото си. Там работи упорито през целия следобед.

На излизане разбра, че чиновниците му вече знаят, и отговори на случайните им погледи така подигравателно, че те отвърнаха веднага глави. Пред Сейнт Пол се спря да купи най-приличния вечерен вестник. Да! Ето! „Бракоразводното дело на един добре известен адвокат. Съответник — братовчед му. Обезщетението се подарява на слепите.“… Да, напечатали го бяха! При всеки срещнат си казваше: „Дали знае?“ И изведнъж се почувства някак странно. Нещо се завъртя в главата му.

Какво ставаше? Поддал се бе на вълнението! А не биваше! Ще се разболее. Не бива да мисли! Ще отиде до реката, ще гребе, ще лови риба. „Не ще оставя да ме повалят!“ — каза си той.

Внезапно му мина през ум, че имаше да свърши нещо важно, преди да излезе от града. Мадам Ламот! Трябваше да й обясни законните срокове. Оставаха още шест месеца, преди да бъде окончателно свободен! Само че не му се искаше да види Анет! Прокара ръка по темето си — главата му пареше.

Сви през Ковънт гардън. Отврати се от вмирисания въздух на стария пазар, където всякакви отпадъци гниеха в горещия юлски ден, а Сохо му се стори повече от винаги безнадеждно средище на всякакви мошеници. Само ресторант „Бретан“, спретнат, наскоро боядисан, със сини сандъчета и миниатюрни дръвчета в тях, се държеше малко настрана със своето френско себеуважение. Беше време за почивка и бледи, спретнати сервитьорки подготвяха малките маси за вечеря. Соумс мина покрай тях към вътрешното отделение. За голямо негово неудоволствие на почукването се обади Анет. Изглеждаше бледа и уморена от горещината.

— Съвсем ни забравихте — каза провлачено тя.

Соумс се усмихна.

— Не по мое желание: бях много зает. Къде е майка ви, Анет? Имам да й съобщя нещо.

— Мама не е в къщи.

На Соумс се стори, че тя го поглежда някак странно. Какво знаеше? Какво й бе казала майка й? От усилието да разбере това усети, че в главата му става нещо необичайно. Залови се за ръба на масата и забеляза смътно как Анет дотича със светнали от изненада очи. Той затвори своите и промълви:

— Няма нищо, трябва да е от слънцето.

От слънцето ли? Не от слънцето, а от мрака! Гласът на Анет, сдържаният й глас на французойка каза:

— Седнете, по-лесно ще ви мине.

Ръката й докосна рамото му и Соумс седна в креслото. Когато притъмняването пред очите му мина и той ги отвори, видя, че тя го гледа. С непроницаемо, странно изражение за една двайсетгодишна девойка!

— По-добре ли ви е?

— Нищо ми няма вече — отвърна Соумс.

Чувстваше по инстинкт, че не печели, ако изглежда слаб… възрастта беше предостатъчна пречка. Само в силата на волята е спасението му пред Анет; през последните месеци бе загубил почва поради нерешителността си… не можеше да губи нищо повече. Стана и заяви:

— Ще пиша на майка ви. Заминавам за продължителна почивка в жилището си край реката. Искам и двете да ми погостувате там. Сега е особено красиво. Ще дойдете, нали?

— Ще ни бъде много приятно — леко натъртване върху гърленото „р“, но никакво въодушевление. Той добави почти тъжно:

— И на вас горещината се отразява зле, нали, Анет? Ще се почувствате много добре край реката. Довиждане.

Анет се наведе към него. В това движение прозираше сякаш разкаяние.

— Ще можете ли да вървете? Да ви направя кафе?

— Не — отвърна твърдо Соумс. — Подайте ми ръка.

Тя протегна ръка, която Соумс вдигна до устните си. Когато я погледна, лицето й имаше все същото странно изражение.

„Нищо не мога да разбера — мислеше той, докато излизаше — Но не бива да мисля… не трябва да се тревожа.“ И все пак се тревожеше, докато отиваше към Пел — Мел. Англичанин, не от нейната религия, възрастен, изстрадал една семейна трагедия — какво можеше да й даде? Само богатство, обществено положение, охолен живот, възхищение! Много, но достатъчно ли за една красива двайсетгодишна девойка? Чувстваше, че така малко познава Анет! А изпитваше и необясним страх пред френския характер на майката, пък и на дъщерята. Те знаеха отлично какво желаят. Бяха почти Форсайтовки. Никога нямаше да тичат подир призрак и да изпуснат същността! Страхотното усилие, потребно, за да напише от клуба писмо до мадам Ламот, го предупреди отново, че е накрая на силите си.

„Уважаема госпожо (писа той), от приложената изрезка от вестник ще видите, че днес получих разрешение за разтрогване на брака ми. Обаче, според английските закони, аз ще бъда свободен да се оженя повторно едва когато решението бъде потвърдено след шест месеца. Междувременно бих желал да ме смятате официален кандидат за ръката на дъщеря Ви. Ще Ви пиша след няколко дни, когато Ви помоля да ми погостувате и двете в дома ми край реката.

Искрено Ваш

Соумс Форсайт“

След като запечата и прати писмото, мина в трапезарията. Три лъжици супа го убедиха, че не е в състояние да яде; поиска да му поръчат файтон, заповяда да го откарат на гара Падингтън и взе първият влак за Рединг^[4]. Стигна у дома си точно при залез и тръгна да се разходи из ливадите. Във въздуха се носеше ухание на полски и градински карамфили, цъфнали в лехите. Откъм реката подъхваше прохлада.

Почивка… и покой! Да оставим нещастника да си отдъхне! Нека грижите, срамът и ядът престанат да се гонят като нощни птици в съзнанието му! Като полузаспали гълъби, кацнали в своя гълъбарник, като пухкавите зверчета в горите на отвъдния бряг и простите хорица в бедните котеджи, като дърветата и тази бързо избледняваща в мрака река, като потъмняващото теменуженосиньо небе, където вече изгряваха звезди… Да се откъсне от себе си и да си почине!