Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Под дъба

Когато гостът си отиде, Джон и майка му постояха, без да продумат, докато най-после той каза ненадейно:

— Трябваше да го изпратя.

Но Соумс вървеше вече по алеята; а тъй като нямаше доверие в силата си, вместо да се върне в салона, Джон се качи в студиото на баща си.

Изражението на майка му, застанала пред човека, за когото е била някога омъжена, бе затвърдило решението, което бе взела още когато се разделиха миналата вечер. То беше решаващият допир с действителността. Да се ожени за Фльор, би значело да удари плесница на майка си; да извърши предателство към покойния си баща! Невъзможно! Джон беше крайно незлоблив по природа. Не роптаеше против своите родители в този миг на страдание. Имаше рядка за възрастта си способност да вижда съотношението на нещата. За Фльор, за майка му дори беше по-тежко, отколкото за него. Да изоставиш, не беше така тежко, както да те изоставят или да бъдеш причина любимото същество да се откаже от нещо заради тебе. Не биваше и нямаше да роптае! Загледан в късните слънчеви зари, той си представяше отново онова видение за света, което му бе хрумнало миналата нощ. Море след море, държава след държава, милиони, милиони хора, всеки със своя собствен живот, дейност, радости, скърби, страдания… всеки с нещо, от което трябва да се откаже, със своята собствена борба за съществуване. При все че беше готов да се откаже от всичко заради единственото нещо, което не можеше да получи, би трябвало да е глупак, за да сметне, че неговите чувства имат някакво значение в един така огромен свят и да се държи като плачльо или негодяй. Представи си хората, които нямат нищо… милионите, загубили живота си във войната, милионите, на които войната бе оставила живота им и нищо друго; гладните деца, за които бе чел, осакатените мъже; затворниците и още колко, колко видове нещастници! Но това не му помогна много. Каква утеха за тоя, който не бива да яде, би било съзнанието, че и други няма да ядат? По-привлекателна беше мисълта да се впусне из широкия свят, който не познаваше още. Не можеше да остане тук, затворен в спокойното убежище, без друго занимание, освен да мечтае и да мисли за това, което би могло да бъде. Не можеше да се върне във Уонсдън, към спомените за Фльор. Нямаше доверие в себе си, не знаеше какво би могло да се случи, ако я види отново; а да остане тук или да отиде там — непременно щеше да я види. Това ще се случи неизбежно, щом са толкова близо. Да замине далеко, и то по-скоро, беше единственият изход. Но колкото и да обичаше майка си, не искаше да замине заедно с нея. А като чувстваше колко жестоко би било това, потърси отчаяно сили да й предложи едно пътуване в Италия. Два часа минаха в старание да се овладее в тази тъжна стая; след това се облече официално за вечеря.

Майка му бе сторила същото. Ядоха малко, но продължително и разговаряха за каталога на бащините му картини. Изложбата беше уредена за октомври; като се изключат някои канцеларски формалности, всичко беше готово.

След вечеря майка му облече палто и излязоха навън; поразходиха се, поговориха, докато най-после застанаха мълчаливо под дъба. Обзет от мисълта: „Ако се издам мъничко, ще се издам напълно“, Джон улови под ръка майка си и каза някак небрежно:

— Да заминем за Италия, мамо.

Айрин стисна ръката му; после отвърна също така небрежно:

— Би било прекрасно; но според мене ти би могъл да видиш и да извършиш много повече, ако не бъда с теб.

— Само че в такъв случай ти ще останеш сама.

— Аз съм била вече сама повече от дванайсет години. Освен това бих искала да бъда тук при откриване изложбата на татко.

Джон притисна по-крепко лакътя й; не бе успяла да го измами.

— Не можеш да останеш сама тук — къщата е прекалено голяма.

— Тук не; но в Лондон мога; а бих могла да отида и в Париж след откриването на изложбата. Трябва да пътуваш най-малко една година, Джон, да видиш света!

— Да, бих желал да поскитам по света. Но не искам да те оставя сама.

— Мили, това е най-малкото, с което мога да ти се отплатя. Щом е за твое добро, ще бъде и за мое. Защо да не заминеш още утре? Имаш паспорт.

— Да; ако ще замина, най-добре е да бъде веднага. Само че… мамо… ако… ако реша да остана някъде… в Америка или другаде, би ли имала нещо против, да дойдеш по-късно и ти?

— Където и когато ме повикаш. Но не ме викай, докато наистина не пожелаеш да ме видиш.

Джон си пое дълбоко въздух.

— Задушавам се в Англия.

Останаха още няколко минути по дъба, загледани към трибуните на Епсъмския хиподрум, едва видим във вечерната дрезгавина. Клоните не пропускаха лунната светлина, която падаше само над тях, над полето, в далечината, по прозорците на обвития в зеленина дом зад тях, който скоро щеше да даден под наем.