Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (67)

Соумс в Париж

Соумс не бе пътувал много. Деветнайсетгодишен, бе направил с баща си и Уинифред така нареченото „малко пътешествие“ — Брюксел, Рейн, Швейцария и обратно през Париж. На двайсет и седем години, току-що започнал да се интересува от живопис, прекара пет горещи седмици в Италия, за да се запознае с Ренесанса — който не го възхити така, както бе очаквал, — а на връщане беше две седмици в Париж, където беше зает само със себе си, както подобава на един Форсайт, заобиколен от такива затворени в себе си „чужденци“, каквито са французите. Тъй като бе учил езика им в английско училище, не разбираше какво му говорят. Затова намери, че и за него, и за тях е по-добре да си мълчат: така човек поне не се излага. Не харесваше облеклото на мъжете, закритите файтони, театрите, които приличаха на кошери, галериите, където миришеше на восък. Беше премного предпазлив и стеснителен, затова не изследва онази страна на Париж, съставяща, според Форсайтови, неговата скрита привлекателност; а колкото до колекционерските покупки — не можа да направи ни една! Като би се изразил Никълъс — французите са научени само да грабят. Върнал се бе недоволен и бе заявил, че напразно хвалят толкова много Париж!

Така че, когато замина през юли 1900 година, това беше третата му среща с центъра на културата. Този път обаче планината отиде при Мохамед; защото сега той се чувстваше, и може би действително беше, много по-културен от Париж. Освен това имаше и определена цел: не вече преклонение пред някакъв олтар на добрия вкус и безнравствеността, а преследване на собствените си законни интереси. Всъщност замина, защото работите бяха отминали стадия на шегата. Наблюдението продължаваше… без никакъв успех. Джолиън не бе се върнал в Париж, друг „заподозрян“ нямаше! Зает с нови, много поверителни дела, Соумс съзнаваше повече от винаги колко важно нещо е за един адвокат доброто му име. Но нощем и в свободните му часове го измъчваше мисълта, че времето тече, парите също изтичат, а собственото му бъдеще си е все в същите „окови“. След оная вечер за Мейфкинг бе забелязал, че някакво „глупаво докторче“ се увърта около Анет. Срещал го бе на два пъти… Весело глупаче, най-много трийсетгодишно. Нищо не дразнеше Соумс така, както веселото държане… то беше за него неприлична, нередна черта, без никаква връзка с действителността. С една дума, смесицата от желания и надежди се бе превърнала в мъчение; а напоследък се запита дали Айрин не подозира, че я следят. Това именно го накара накрая да замине, за да се увери сам; да се опита още веднъж да сломи отвращението й, нежеланието да изгладят взаимните си отношения. Ако пак не успее… поне ще види сам как живее тя.

Отседна в хотел на улица Комартен, много удобен за Форсайтови, където почти не се говореше френски. Нямаше никакъв план. Не искаше да я изненада; но все пак трябваше да постъпи така, че да не й даде възможност да му се изплъзне, като избяга оттук. На другата сутрин, в хубав ясен ден, излезе из града.

Париж изглеждаше весел със своите сияещи лъчевидни булеварди, а това просто дразнеше Соумс. Той вървеше бавно, вирнал с любопитство нос. Този път искаше да разбере всичко френско. Нали Анет беше французойка? Много нещо можеше да извлече от своето пътуване, стига да съумее. При това завидно настроение щяха на три пъти да го сгазят на Плас де ла Конкорд. На Кур ла Рен, където се намираше хотелът на Айрин, се озова почти ненадейно, още преди да бе решил как ще постъпи. Отиде до реката и видя зад гъстите листа на платаните бялото, приветливо здание със зелени тенти над прозорците. Реши, че ще бъде по-добре да я срещне случайно на публично място, вместо да се изложи на риска да я посети, и седна на пейка, откъдето можеше да наблюдава входа. Нямаше още единайсет — беше малко вероятно да е излязла. Няколко гълъба пристъпваха и чистеха перата си в слънчевите кръгове между сенките на платаните. Минаващ работник в синя блуза им хвърли трохи от хартията, в която бе завил обяда си. Бавачка с панделки водеше две момиченца с плитчици и кюлотки с воалчета. Мина карета с кочияш в тъмносиня униформа и черен цилиндър. Всичко това се стори на Соумс превзето, с някаква остаряла живописност. Театрален народ бяха тия французи! Запали цигара — пушеше рядко! — обиден, че съдбата го бе запратила в чужбина. Нямаше да се учуди, ако Айрин харесва този живот — тя не бе била никога напълно англичанка… дори по външност! И започна да гадае кой от тия прозорци под зелените тенти може да е нейният. Как трябва да изрече това, за което бе дошъл, за да може да пробие стената на гордата й упоритост? Запрати угарката от цигарата си по един гълъб и помисли: „Не мога да стоя вечно тук да си преплитам пръстите. По-добре да се откажа и да я посетя привечер.“ Но продължи да седи; часовникът удари дванайсет, след това и половина. „Ще чакам до един — помисли той; — щом веднъж съм дошъл.“ Но в същия миг стана, отдръпна се, седна отново. От хотела излезе жена в кремава рокля и се отдалечи под бежовия си чадър. Айрин! Той почака, докато тя отмина достатъчно, за да не го познае, после тръгна подир нея. Тя вървеше без определена цел, в посока — ако не бе забравил! — към Булонската гора. Почти половин час вървя той подир нея, на прилично разстояние по другия тротоар, докато тя навлезе в самата гора. Дали не отиваше все пак на среща? Някой проклет французин… от ония Bel ami^[1], които знаят да се въртят само около жените… Прочел бе романа с мъка, но и с отвратителна наслада. Вървеше упорито по сенчестата алея, изгубвайки от време на време Айрин при завоите. Спомни си как някога, много отдавна, изгарян от ревност, се бе промъквал зад дърветата и пейките на Хайд парк, за да ги търси глупаво, сляпо, нея и младия Босини. Пътеката правеше остър завой и, когато ускори ход, той се озова пред Айрин, седнала край малък фонтан — малка зеленикавобронзова Ниоба, с обвити от разпилените коси бедра, загледана в езерцето, което бе изплакала. Озова се така ненадейно, че отмина, преди да се обърне и да свали шапка. Тя не трепна. Винаги бе имала необикновено самообладание… едно от нещата, които най-много го възхищаваха и дразнеха, защото никога не можеше да разбере какво мисли тя. Знаеше ли, че е вървял подир нея? Самообладанието й го ядоса; без да се опитва да обясни присъствието си, той посочи съкрушената малка Ниоба и каза:

— Хубава статуйка!

Едва сега забеляза, че тя прави усилие да изглежда спокойна:

— Не исках да те изненадам. Често ли идваш тук?

— Да.

— Малко усамотено е.

Докато той говореше, една дама мина покрай тях, спря се да погледа фонтана и се отдалечи.

Айрин я проследи с поглед.

— Не — отвърна тя, като чертаеше по пръстта с върха на чадъра. — Никъде не е усамотено. Човек си има винаги сянка.

Соумс разбра, погледна я твърдо и възкликна:

— Какво искаш, сама си си виновна. Всеки момент можеш да се отървеш от нея. Върни се, Айрин, и ще бъдеш свободна.

Тя се изсмя.

— Не се смей! — Извика Соумс и тупна с крак. — Това е безчовечно. Слушай! Какво искаш да сторя, за да се върнеш при мен? Да ти обещая отделно жилище и само понякога да те посещавам там?

Айрин стана изведнъж. Лицето и, цялото й държание издаваха страшно раздразнение.

— Никога! Никога! Никога! Можете да ме преследваш до гроб. Няма да се върна.

Оскърбен, едва успяващ да се сдържа, Соумс се отдръпна.

— Не прави сцени! — каза рязко той. И двамата останаха така, загледани в малката Ниоба с искряща на слънцето зеленикава плът.

— Това е, значи, последната ти дума — промълви Соумс, стиснал пестници. — Осъждаш и двама ни.

Айрин наведе глава.

— Не мога да се върна. Сбогом.

Чувство на чудовищна несправедливост бликна в него.

— Стой — каза той, — и послушай за момент! Ти си свързана с мен чрез свещен обет… Дойде без пет пари. Имаше всичко, което можех да ти дам. Наруши обета без причина, направихте ме за смях; отказа да ми родиш дете; остави ме като затворник; и… и все още ме владееш така, че те желая, да, желая те. Кажи ми сама каква си?

Айрин се обърна, със смъртнобледо лице и пламнали очи.

— Бог ме е създал такава, каквато съм — отвърна тя; — порочна, ако искаш… но не дотолкова порочна, че да се отдам повторно на мъж, когото мразя.

Слънцето заблестя в косите й, докато тя се отдалечаваше, и се плъзна леко като ласка по тясната кремава рокля.

Соумс не успя да продума, нито да мръдне. От тази така груба, така първична дума — „мразя“ — цялата му форсайтовска същност потрепера. Той напусна с глухо проклятие мястото, откъдето тя си бе отишла, и едва не се сблъска с дамата, която се връщаше полека… Глупачка! Глупава съгледвачка!

Вървеше изпотен, навлязъл дълбоко в гората.

„Е, добре! — помисли той. — Няма защо да я щадя, щом тя няма нито зрънце пощада към мен. Още днес ще й докажа, че е въпреки всичко моя жена.“

Но, докато се връщаше към хотела си, трябваше да признае, че сам не знаеше какво иска да каже с тия думи. Не можеше да прави сцени на публично място, а какво друго би могъл да стори? Почти проклинаше собствената си деликатност. Тя не заслужаваше може би уважение; но себе си, уви, той не можеше да изложи! И седнал, без да обядва, в хола на хотела, където непрестанно минаваха туристи с бедекери^[2] в ръка, той изпадна в дълбоко униние. Във вериги! Целият му живот, с всички естествени инстинкти и достойни копнежи, беше окован във вериги само защото съдбата го беше тласнала преди седемнайсет години да отдаде сърцето си на тази жена… така безвъзвратно, та и сега дори не му оставаше истинско чувство за друга! Проклет да бъде денят, когато я бе срещнал, проклети да бъдат и очите му, които виждаха в нея нещо друго освен жестоката Венера, каквато всъщност беше! И все пак, припомняйки си я в слънчевото отражение по тясната рокля от шантунг, той изохка така, че минаващият турист помисли: „Този човек се е разболял! Какво ли ядохме на обяд?“

По-късно, на терасата на едно кафене недалеч от Операта, с чаша студен чай с лимон и сламка за пиене, му хрумна злобната мисъл да вечеря в нейния хотел. Ако е там, ще може да поговори с нея; ако я няма, ще й остави бележка. Облече се грижливо и написа следните редове:

„Идилията ти с онзи приятел Джолиън Форсайт ми е във всеки случай известна. Ако я продължаваш, трябва да ти бъде ясно, че не ще се спра пред нищо, за да направя живота му невъзможен.

С. Ф.“

Запечата плика, но не го адресира, защото не желаеше да напише моминското й име, което така нахално бе възприела, нито да я назове Форсайт, от страх, че тя може да скъса плика, без да прочете писмото. После излезе и тръгна по светналите улици, предоставени на търсачите на нощни развлечения. Влезе в нейния хотел и си избра място в един отдалечен ъгъл, откъдето можеше да наблюдава всички входове и изходи. Нямаше я. Той яде малко, набързо, нащрек. Тя не дойде. Изпи бавно кафето в хола, изгълта две чаши бренди. Отиде при таблото да разгледа имената. Номер дванайсет, на първия етаж! Реши да занесе писмото сам. Качи се по стълбите с червени пътеки, мина покрай един малък салон; осем… десет… дванайсет! Дали да почука, да тикне писмото под вратата, или… Огледа се плахо и натисна дръжката. Вратата се отвори в малко коридорче, което водеше към друга врата. Почука на нея — никакъв отговор. Вратата беше заключена. И прилепваше плътно до пода — писмото нямаше да мине. Той го прибра в джоба си и постоя за миг, като се ослушваше. Беше поти сигурен, че тя не е вътре. Тръгна изведнъж, мина покрай малкия салон, слезе по стълбите. Спря пред канцеларията и запита:

— Бихте ли се погрижили да предадете това писмо на мисис Ерън?

— Мадам Ерън напусна днес, monsieur, неочаквано, към три часа. Някой от семейството й се разболял.

Соумс стисна устни.

— О! — промълви — Знаете ли адреса й?

— Non, monsieur, Англия, струва ми се.

Соумс прибра писмото в джоба си и излезе. Повика минаващия файтон.

— Карайте където и да е!

Кочияшът явно не разбра, усмихна се и завъртя камшика. И Соумс се понесе в малката виктория^[3] с жълти колелета из звездообразния Париж, а кочияшът спираше от време на време, за да запита:

— C’est par isi, monsieur?

— Не, продължавайте!

Докато най-после човекът се отчая и колата с жълтите колелета продължи да се носи покрай високите затворени къщи с гладки фасади и булеварди с платании — един миниатюрен Летящ холандец!

„Като живота ми — помисли Соумс. — Напред и все напред… без никаква цел!“