Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (76)

Една епоха отминава

Сватбата на Соумс и Анет се състоя в Париж, в последния ден на януари 1901 година, така безшумно, че дори на Емили съобщиха само свършения факт. На другия ден той я доведе в един от спокойните лондонски хотели, където срещу много пари се получават по-малко удобства, отколкото всякъде другаде по света. Красотата й, подчертана от скъпи парижки тоалети, го радваше много повече, отколкото най-красивия китайски порцелан или най-прекрасната картина; и той очакваше с нетърпение минутата, когато ще може да я покаже на Парк Лейн, на Грийн Стрийт и у Тимоти.

Ако някой би го запитал през тия дни: „Кажете откровено — влюбен ли сте в тази девойка?“ — той би отговорил: „Да съм влюбен? Какво е любовта? Ако ме питате дали изпитвам към нея това, което изпитвах към Айрин в далечните дни, когато въздишах и копнеех по нея и не се успокоих, докато най-после отстъпи — не! Ако имате пред вид дали се възхищавам на младостта и хубостта й, дали изпитвам вълнение, когато я виждам край себе си — да! Дали ще оправдае надеждите ми, дали ще ми бъде достойна съпруга, достойна майка на децата ми? Пак ще кажа: да! Какво повече ми трябва? И какво повече получават от съпрузите си три четвърти от омъжените жени?“ Ако запитващият би продължил с въпросите си: „А мислите ли, че е било почтено да изкусите тази девойка да ви се отдаде за цял живот, ако не сте сигурен, че наистина сте докоснали сърцето й?“ — той би отговорил: „Французите гледат на тия неща по-другояче от нас. Бракът е за тях възможност да се настанят, да имат деца, а след моя личен опит не съм никак сигурен дали тяхното разбиране не е по-разумно. Не ще очаквам този път повече от това, което мога да получа, или което тя може да ми даде. Не ще бъда изненадан, ако след годни ми създаде неприятности; но дотогава ще съм остарял, ще имам деца. И ще затварям очи. Преживях вече своята голяма любов; нейната е може би напред… не предполагам, че ще бъде към мене. Давам й твърде много, не очаквам много в замяна, освен деца или поне един син. Но в едно съм уверен — тя е човек с истински здрав разум.“

Ако, все още незадоволен, разпитващият би продължил: „Вие не търсите следователно духовно единение в този брак?“ — Соумс би се усмихнал накриво и би отвърнал: „Както се случи: щом чувствеността ми бъде задоволявана и моето «аз» продължено, щом имам вкъщи приятна обстановка и добро настроение — няма какво повече да очаквам на моята възраст. Надали бих се отклонил от своя път заради някаква непостижима сантименталност.“ След което разпитвачът ще трябва тактично да прекрати своя разпит.

Кралицата бе починала и въздухът на най-големият град в света бе посивял от непролети сълзи. В шуба и цилиндър, под ръка с Анет, в тъмно кожено палто, Соумс пресече Парк Лейн в утрото на погребението и застана пред оградата на Хайд парк. Колкото и малко да се вълнуваше обикновено от обществените въпроси, това изпълнено със символи събитие, това приключване на една дълга бляскава епоха, затрогна въображението му. В хиляда осемстотин трийсет и седма година, когато тя бе стъпила на престола, „Високомерния Досет“ все още строеше, за да загрозява Лондон; а Джеймс, двайсет и шест годишен младеж, току-щопоставяше основите на своята адвокатска кариера. Още се движеха пощенски коли; мъжете носеха широки връзки, бръснеха горната си устна, ядяха стриди направо от буренцата; „тигри“^[1] се полюляваха, застанали върху задното стъпало на кабриолетите, жените възклицаваха „Ла“^[2] и нямаха право на лична собственост^[3]; в страната имаше изискано държане и бедняшки бърлоги; нещастници бяха обесвани за нищожни провинения; Дикенз току-що бе започнал да пише. Почти две поколения бяха отминали оттогава… Параходи, железници, телеграф, велосипеди, електричество, телефони, а сега и моторни коли… и такова натрупване на капитали, че осемпроцентовата лихва стигна до три, а форсайтовци наброяваха хиляди! Нравите се бяха променили, обноските също, хората се бяха отдалечили с още една степен от маймуната, Господ се бе превърнал в Мамон… толкова почтен Мамон, че не можеше да се познае. Шейсет и четири години облагодетелстване на собствеността бяха създали висшата буржоазия; бяха я укрепили, изгладили, излъскали, докато накрая по държане, нрави, говор, външност, навици и дух тя бе станала почти неотличима от аристокрацията. Епоха, позлатила дотолкова личната свобода, че този, който нямаше пари, беше свободен по закон, но не й в действителност. Епоха, узаконила лицемерието до такава степен, че да изглеждаш почтен беше равнозначно да си. Велика епоха, от чието всеизменящо се влияние не бе убягнало нищо, освен същността на човека и същността на всемира.

И, за да види отминаването на тази епоха, Лондон — нейно любимо, разглезено дете — вливаше своите граждани през всяка врата в Хайд парк, средище на викторианството, честит резерват на форсайтовци. Под сивото небе, което всеки миг можеше да прокапе, траурното множество се събираше да види шествието. „Добрата стара“ кралица, претоварена с години и добродетел, напускаше за сетен път своето уединение, за да се разходи из Лондон. От Хаундсдич, Ектън, Илинг, Хампстед, Излинтън и Бетнъл грийн; от Хекни, Хорнси, Лейтънстоун, Бетърси и Фулъм; от зелените пасбища, където процъфтяваха форсайтовци — Мейфеър и Кенсингтън, Сейнт Джеймс и Белгрейвиа, Бейсуотър и Белси, и Риджънт парк, — хората се стичаха към улиците, откъдето покойницата щеше да мине след малко в мрачен и тържествен церемониал. Никоя кралица вече не ще царува толкова дълго, нито хората ще могат да видят срещу парите си погребението на цялата историческа епоха. Жалко, че войната все още продължаваше, та не можаха да сложат върху ковчега й венеца на победата! Но всичко друго щеше да участва благоговейно — войници, моряци, чужди владетели, свалени знамена, погребален звън, а най-вече огромното, отвред нахлуващо множество, където може би тук-там, под задължителното черно облекло, някое сърце се свиваше от искрена скръб, защото към своя вечен покой отминаваше в тоя миг не само кралицата, но и жената, която не бе позволила на страданията да я сломят и бе живяла според разбиранията си честно и мъдро. Застанал под ръка с Анет сред множеството край оградата на парка, Соумс чакаше. Да! Отминаваше една епоха! Сега, с тия професионални съюзи, с лейбъристите в камарата на общините, с романите от континента, с неизразимата промяна в общото възприемане на света, всичко беше различно; той си припомни тълпата в оная вечер при превземането на Мейфкинг и думите на Джордж Форсайт: „Всички са социалисти и искат да ни заграбят имота!“ И Соумс — като баща си — не знаеше… не можеше да каже какво ще стане… с тоя Едуард на престола!^[4] Никога вече не ще бъдат така сигурни, както при добрата стара Вики! Той притисна ръката на младата си жена. Тя беше във всеки случай напълно негова, сигурна домашна собственост, нещо, което заслужаваше да го притежава… нещо наистина реално. Той я притискаше до себе си, стараеше се да отстрани другите и се чувстваше доволен. Тълпата се люшкаше около тях, ядеше сандвичи, отърсваше трохи; момчета, покатерили се на платаните, бъбреха като маймуни, хвърляйки вейки и портокалови кори. Определеният час бе отминал, шествието щеше скоро да се появи! И изведнъж, малко по-назад и по-вляво, той зърна висок мъж с мека шапка и къса посивяла брада, а до него — висока жена с кожено калпаче и воал. Джолиън и Айрин, които разговаряха и се усмихваха, притиснати един до друг, както той сам и Анет! Не бяха го видели; скришом, със странно свито сърце, Соумс продължи да ги наблюдава. Изглеждаха щастливи! Защо бяха дошли тук — тези бунтари по рождение, отрекли викторианските идеали? Какво търсеха сред тази тълпа? И единият, и другият, нарушили по два пъти нравствените закони… дошли да изложат на показ своята любов и безпътство! Той ги гледаше като омагьосан; признавайки неохотно дори и сега, когато държеше под ръка Анет, че тя… Айрин… Но не! Няма да признае това! И отвърна глава. Няма да ги гледа, не ще позволи на някогашните огорчение и копнеж да го обземат отново! Но в същия миг Анет се обърна към него и попита:

— Ония двамата, Соумс, положително те познават. Кои са?

Соумс вирна нос настрана.

— Кои?

— Онези, виж ги, тъкмо си тръгват. Познават те.

— Не — отвърна Соумс. — Имаш грешка, мила.

— Прекрасно лице! И каква походка! Elle est très distinguée!

Този път Соумс погледна. Така бе влязла тя, така и бе излязла от живота му — леко олюляваща се, изправена, далечна, неуловима, избягваща всяко духовно общение с него! Той отвърна рязко очи от това отминаващо видение на миналото.

— По-добре погледни пред себе си — каза той. — Вече наближават!

Но докато стоеше, стиснал ръката й и привидно загледан в началото на шествието, той тръпнеше от чувството, че винаги нещо ще му се изплъзва, от инстинктивно съжаление, че не може да притежава и двете.

Музиката и шествието приближаваха полека, докато най-после дългата процесия мина в пълно мълчание през вратата на парка. Чу как Анет въздъхна: „Колко е тъжно и прекрасно!“ Усети как стисна ръката му и се надигна на пръсти; почувства как го обзема вълнението на тълпата. Ето го… ковчегът на кралицата, ковчегът на бавно изчезващата епоха! И докато той отминаваше, от дългите редици се понесе глух стон, какъвто Соумс никога не бе чувал, така несъзнателен, първичен, дълбок и неудържим, че нито той, нито другите съзнаваха дали не се е изтръгнал от техните гърди. Странен беше наистина този звук! Дан на една епоха към собствената й смърт… О! О!… Изплъзнала се бе опората в живота. Отиваше си това, което смятаха вечно! Кралицата… бог да я прости!

Отминаваше този незаглъхващ стон заедно с ковчега, както огън пълзи в тънка ивица по тревата; напредваше неотстъпно, миля след миля, заедно с плътните редици на тълпата. Човешки, а същевременно и нечовешки стон, изхвръкнал от животинското подсъзнание, от съкровеното познание за всеобщата смърт и промяна… Никой… никой не е вечен!

Последва кратка — съвсем кратка — тишина и езиците се развързаха да обсъждат необичайното зрелище. Соумс постоя още малко, за да достави удоволствие на Анет, после я поведе към Парк Лейн, на обяд у родителите си…

Джеймс бе прекарал утринта пред прозореца в своята спалня. Последното зрелище, което виждаше… след толкова други! Отиде си значи, и тя! Ех, стара беше вече! Присъствали бяха със Суидин на коронацията й… Стройна девойка беше тя тогава, по-млада от Имоджин! Напоследък беше страшно напълняла. С Джолиън пък бе присъствал на сватбата й с онова немче, съпругът й… който се бе оказал приличен човек; само че умря и я остави с тоя син. Припомни си колко пъти с братята си и със свои връстници клатеха глави, когато пиеха вино, ядяха орехи и разговаряха за младия княз. И ето че той встъпваше на престола. Разправяха, че се вразумил… Но той не знаеше… нищо не можеше да каже. Няма да, е чудно, ако продължи да пилее! Колко народ! Вчера беше сякаш, когато стояха със Суидин пред Уестминстърското абатство, докато я коронясваха; после Суидин го заведе в Кремърн^[5]… Разгулен беше тоя Суидин; да, не беше толкова отдавна и годината на юбилея^[6] когато бях наели с Роджър балкон на Пикадили. Джолиън, Суидин и Роджър са вече покойници, а сам той ще навърши деветдесет години през август! Сега пък Соумс се ожени за тая французойка. Французите са странни хора, но казват, че французойките са добри майки. Времената се меняха! Разправяха, че онзи, германският император^[7], бил дошъл на погребението. Но телеграмата му до стария Крюгер беше направо възмутителна. Не би се учудил, ако този приятел направи един ден някоя пакост. Да, всичко се мени! И близките му ще трябва добре да внимават, когато той си отиде… само господ знае къде! А Емили бе поканила на обяд и Дарти заедно с Уинифред и Имоджин — да се запознаят с жената на Соумс… Все ще измислят нещо! Какво разправяха още?… Че Айрин живеела с оня приятел Джолиън. Сега пък навярно ще се ожени за нея.

„Какво би казал за всичко това брат му Джолиън?“ — помисли Джеймс. И при пълната невъзможност да узнае какво би казал по-големият му брат, когото винаги бе почитал, Джеймс толкова се разтревожи, че стана от прозореца до стола си и започна да се разхожда бавно и неуверено из стаята.

„А хубавичка беше! — помисли той. — Много я обичах. Може би Соумс не е бил подходящ за нея… не знам… не мога да кажа. Ние нямахме никакви неприятности с нашите жени.“ Променили се бяха жените… всичко се бе променило! А ето че и кралицата умря… да, няма що! Някакво раздвижване на тълпата го накара да се спре пред прозореца и да долепи до стъклото нос, който веднага побеля от студа. Стигнали бяха вече до Хайд парк корнър… ей сега ще минат! Защо Емили не идваше да гледа заедно с него, вместо да се суети за обяда? Липсваше му в този миг… липсваше му! Той виждаше през оголените клони на платаните шествието, множеството, което сваляше шапки… Колко хора ще се простудят! Един глас се обади зад него…

— Оттук виждаш великолепно, Джеймс!

— Най-после дойде! — промълви Джеймс. — Защо не се качи по-рано? Можеше да пропуснеш!

Замълча, напрегнал всички сили да гледа.

— Какъв е този шум? — запита изведнъж той.

— Никакъв шум няма — отвърна Емили; — какво ти хрумна? Овации не може да има.

— Но аз чувам.

— Глупости, Джеймс!

Никакъв звук не проникваше през двойните стъкла. Джеймс чуваше само стона на своето сърце пред отминаването на собствената му епоха.

— Не ми казвайте къде ще ме погребете — заяви изведнъж той. — Не искам да зная.

И се отстрани от прозореца. Отиваше си старата кралица; много бяха тревогите й… Сигурно е доволна, че се е отървала от тях!

Емили взе четките за коса.

— Има малко време да ти пригладя косата, преди да дойдат — каза тя. — Трябва да изглеждаш колкото е възможно по-добре, Джеймс.

— О! — отвърна той. — Казват, че била хубавичка.

Срещата на Джеймс с новата му снаха стана в трапезарията. Когато Анет влезе, той седеше до камината. Подпря се на облегалките на креслото и бавно се надигна. Леко приведен, безукорен в своя редингот, тънък като евклидова линия, той пое ръката на снаха си; а загрижените очи в набръчканото лице, загубило вече своята руменина, я загледаха неуверено. Малко топлота, отразена от нейната младост, озари и погледа, и бузите му.

— Как сте? — запита той. — Били сте да видите кралицата навярно? Добре ли пътувахте през Ламанша?

Така посрещна тази, от която очакваше наследник на своето име.

Втренчила очи в него — така слаб, побелял и безупречен, — Анет промълви на френски нещо, което Джеймс не разбра.

— Да, да — отвърна той, — предполагам, че сте огладнели. Позвъни, Соумс; няма да чакаме оня приятел Дарти.

Но тъкмо в тоя миг пристигна и семейство Дарти. Монтегю не бе пожелал да промени привичките си, за да види „старите“. Поръча си рано-рано чаша коктейл и „понадзърна“ в пушалнята на Айсиум, откъдето Уинифред и Имоджин трябваше на връщане от парка да го вземат, за да дойдат заедно тук. Тъмните му очи се спряха на Анет с изненада и задоволство. Тоя приятел Соумс бе пипнал нова красавица! Какво ли намираха жените у него? И тази ще му изиграе, разбира се, същия номер като първата; но междувременно му е провървяло! И той засука мустак: за девет месеца домашен покой на Грийн Стрийт си бе върнал почти напълно някогашната външност и самонадеяност. Въпреки ласкавите старания на Емили, спокойствието на Уинифред, любопитната приветливост на Имоджин, старанието на Дарти да се прояви и загрижеността на Джеймс да й поднасят всичко най-хубаво, Соумс чувстваше, че обядът не беше успешен дебют за съпругата му. И побърза да си отидат.

— Този monsieur Дарти — каза Анет във файтона, — le n’aime pas ce type-la!^[8].

— Разбира се! — отвърна Соумс.

— Сестра ти е много мила, а девойчето е хубавичко. Баща ти е много стар. Майка ти има сигурно много грижи с него; не бих искала да съм на нейно място.

Соумс кимна на тази проницателна, ясна, студена разсъдливост у младата му жена; но тя го и поразтревожи малко. Може би му мина през ум: „Когато аз стана на осемдесет, тя ще бъде едва на петдесет и пет и ще има много грижи с мене.“

— Трябва да те заведа още у едни роднини — каза той; — те ще ти се видят странни; но не можем да ги отминем. След това ще вечеряме и ще отидем на театър.

С тези думи я подготви той за посрещането у Тимоти. Но тук беше съвсем друго! Всички бяха очаровани, че след толкова време виждат отново Соумс; а това трябва да е Анет!

— Много сте хубавичка, мила; дори премного млада и хубавичка за милия ни Соумс, нали? Но той е много внимателен и грижлив… чудесен съм… — Леля Джули се сепна и замълча, като целуна Анет точно под очите — по-късно ги описа на Франси, която намина за малко:

— Сини като синчец и толкова хубави, че ми се искаше просто да ги целуна. Милият Соумс наистина разбира от красота. Със своята френска — а при това и не съвсем френска! — външност тя е наистина хубавичка… макар че не е така изискана и очарователна… като Айрин. Защото Айрин беше наистина очарователна, нали? С бялата си кожа, тъмните очи и косата couleur de^[9]… как се казваше? Все го забравям.

— Feuille morte^[10] — подсети я Франси.

— Разбира се, на сухи листа… Странен израз! Спомням си, когато бях още момиченце, преди да дойдем в Лондон, имахме една малка хрътка, не ловджийска, а „за разходка“ — се казваше тогава. Тя имаше кафяво петно на главата, бели гърди и чудесни тъмнокестеняви очи — същинска лейди.

— Вярвам, лельо — прекъсна я Франси. — Само че не виждам никаква връзка…

— О! — извика почти възбудено леля Джули. — тя беше така очарователна, с тия очи и козина, разбирате ли… — Изведнъж замълча, сякаш бе изтървала нещо неуместно, и добави неочаквано: — Feulle morte! Запомни, Естер!

Двете сестри дълго и сериозно обсъждаха въпроса дали трябва да повикат Тимоти.

— О, не се безпокойте — каза Соумс.

— Не е никакво безпокойство; но той може да се поразтревожи, като чуе, че Анет е французойка. Много се бе наплашил от оная история с Фашода. И мисля, че ще бъде по-добре да не се излагаме на подобна опасност, Естер. По-добре да запазим Анет само за нас — така ще бъде по-приятно. А ти как си, Соумс? Успокои ли се вече след…

Естер побърза да я прекъсне:

— Как намирате Лондон, Анет?

Соумс зачака неспокойно отговора, който прозвуча разумно и уверено:

— О, аз познавам Лондон. Посещавал съм го и друг път.

Той не бе дръзнал да й заговори досега за ресторанта. Французите имат по-други разбирания за аристократизма и на нея би се сторило може би смешно да не споменава занятието на майка си; възнамеряваше да зачекне въпроса едва след сватбата; но сега съжаляваше, че не бе го сторил по-рано.

— А коя част от Лондон познавате най-добре? — запита леля Джули.

— Сохо — отвърна простичко Анет.

Соумс стисна зъби.

— Сохо? — повтори леля Джули. — Сохо?

„Целият род ще го научи“ — помисли Соумс.

— Това е един почти напълно френски и твърде интересен квартал — каза той.

— Да — промълви леля Джули. — Чичо ти Роджър имаше едно време доста къщи там; спомням си, че трябваше винаги да вади наемателите си.

Соумс насочи разговора към Мейпълдърм.

— Вие, разбира се — обади се леля Джули, — ще побързате да се приберете там. Ние очакваме с такова нетърпение да видим Анет с някое мъничко…

— Джули! — прекъсна я отчаяно леля Естер, — позвъни за чая!

Соумс не се осмели да дочака чая и побърза да отведе Анет.

— Аз на твое място не бих споменавал за Сохо — каза той във файтона. — Тази част на Лондон не се ползува с много добро име; освен това ти нямаш вече нищо общо с ресторантьорството; искам да кажа — добави той, — че ще те въведа в по-друго общество; а пък англичаните са ужасни сноби.

Анет разтвори широко светлите си очи; по устните й се плъзна усмивка.

— Така ли? — попита тя.

„Хм! — помисли Соумс. — Това се отнася за мене!“ Погледна я настойчиво. „Тя е човек със здрав разум — каза си той. — Ще трябва да я накарам веднъж за винаги да разбере.“

— Слушай, Анет, това е нещо съвсем просто, само че се налага да го разбереш. У нас се смята, че хората от свободните професии и тези, които не работят нищо, стоят по-високо от търговската класа, като се изключат, разбира се, най-богатите търговци. Много глупаво може би, но е така. Занятието може да е много почтено и все пак ви излага; не ще можете вече да се явявате в добро общество, да се радвате на познанство с видни хора… Това е то!

— Разбирам — отвърна Анет. — Така е и във Франция.

— О! — промълви Соумс с облекчение, а в същото време и някак смутен. — Класата е, разбира се, нещо много важно!

— Да — съгласи се Анет. — Comme vous êtes sage!^[11]

„Чудесно! — помисли Соумс, като гледаше устните й — Само че е доста хаплива.“ Той не знаеше френски толкова добре, за да се засегне от това, че не му говореше на ти. Прегърна я и промълви, като изговаряше полека и старателно всяка дума:

— Et vous êtes ma belle femme.^[12]

Анет се отдръпна със смях.

— Oh, non! — каза тя. — Oh, non! Ne parlez pas français, Соумс!^[13] А какво очаква онази стара дама, леля ти?

Соумс прехапа устни.

— Господ знае — отвърна той. — Тя винаги измисля нещо.

Но сам знаеше по-добре от господа.