Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (16)

Джолиън старши в зоологическата градина

С второто събрание — едно обикновено заседание на Управителния съвет — Джолиън старши се справи набързо. Държа се така диктаторски, че другите директори останаха да заговорничат срещу владичеството на стария Форсайт, което — казаха те, — е вече нетърпимо.

Той отиде с подземната железница до спирката Портланд Роуд, откъдето взе файтон и се отправи към Зоологическата градина.

Имаше среща там, една от все по-честите срещи, към които го подтикваха растящите тревоги около Джун и това, което той наричаше „промяна в нея“.

Тя се бе затворила в себе си и непрекъснато слабееше; ако й заговореше, не му отговаряше или го срязваше, а понякога поглеждаше така, сякаш ей сега ще се разплаче. Беше невероятно променена, и то само заради тоя Босини. А да му каже какво й е — и дума да не става!

Той седеше с часове замислен, с угаснала пура в уста, оставил пред себе си непрочетения вестник. Какво другарче му беше тя още като тригодишно хлапенце! И колко я обичаше!

Сили, незачитащи ни род, ни класа, ни обичаи, бяха надвили неговата бдителност; застрашителни събития, над които нямаше власт, бяха надвиснали над главата му. Той се гневеше като човек, свикнал да налага волята си, но сам не знаеше срещу какво.

Стихна до входа на Зоологическата градина, като мърмореше срещу бавното движение на файтона. Но с жизнерадостния си усет да лови всеки приятен миг забрави недоволството си, докато вървеше към мястото на срещата. Щом забелязаха Джолиън старши, синът му и внучетата му побързаха да слязат от каменната тераса над трапа за мечките и го поведоха към клетката на лъвовете. Вървяха от двете му страни, като го държаха за ръка, а Джоли, пакостник като баща си, влачеше чадъра на дядо си така, че да препъва хората с дръжката му.

Джолиън младши вървеше зад тях.

Чудесно зрелище беше да вижда баща си с децата си, но зрелище, на което се усмихваше със стаени сълзи. Старец с две малки деца можеше да се срещне по всяко време на деня; но все пак, като гледаше Джолиън старши с Джоли и Холи, на Джолиън младши се струваше, че надниква през калейдоскоп в най-съкровените кътчета на човешкото сърце. Пълното капитулиране на този държелив старец пред двете малки същества, хванали го за ръце, беше така трогателно, че Джолиън младши, човек на бързите рефлекси, изруга тихичко под носа си. Зрелището го засегна по начин, неподобаващ на един Форсайт, за когото е направо недостойно да прояви някакво чувство.

Така стигнаха до клетката на лъвовете.

В Ботаническата градина имаше някакво празнично утро, затова голям брой Форсита… — с други думи, добре облечени хора в карети — бяха дошли в Зоологическата, за да получат колкото се може повече удоволствие срещу парите си, преди да се върнат на Рътланд Гейт или Брайнстон Скуеър.

„Да идем в Зоологическата градина — си бяха казали те. — Ще бъде много забавно!“

Днес се плащаше по един шилинг за вход, така че нямаше да бъдат в противното простолюдие.

Трупаха се пред дългата редица клетки, за да наблюдават зад решетките пъстрите хищници, очакващи единственото си развлечение през денонощието. Колкото по-гладен беше звярът, толкова по-голям беше възторгът. Но Джолиън младши не би могъл да каже дали това беше от завист към охотата му или поради по-човечното чувство, че така бързо я задоволява. Непрестанно чуваше забележки: „Този тигър е страшно противен звяр!“, „О, такава прелест! Погледнете колко малка уста“, „Да, наистина е хубавичък! Само не се приближавай много, мамо!“

Някои опипваха от време на време задния си джоб и се оглеждаха, сякаш се бояха да не би Джолиън младши или друг незаинтересован от гледката посетител да го освободи от съдържанието му.

Охранен мъж в бяла жилетка каза през зъби:

— Само лакомия и нищо друго: не може да са гладни — та те никак не се движат.

При тия думи тигърът сграбчи парче черен дроб и дебелият мъж се засмя. Жена му, в парижка рокля и със златно пенсне, го укори:

— Как може да се смееш, Хари, на такава противна гледка!

Джолиън младши се намръщи.

При все че не го засягаха вече, обстоятелствата на живота му още предизвикваха в него изблици на презрение. Язвителността му пламваше най-често срещу обществото, към което някога бе принадлежал — класата с каретите.

Да затвориш в клетка лъв или тигър, беше без съмнение страшно варварство. Но никой културен човек нямаше да признае това.

Мисълта, че е варварство да затвориш в клетка диви зверове, сигурно никога не бе минавала през ума и на баща му: той принадлежеше към старата школа, която смяташе, че е хуманно и възпитателно да затвориш маймуните и пантерите, може би защото вярваше, че тези животни ще се научат с време да не измират така глупаво от мъка и страдания зад решетките, като създават на обществото разходи да ги заместват с нови! За баща му и за всички Форсайтови удоволствието да гледат тези красиви животни в заточение надделяваше над неудобството от тоя затвор за самите животни, които господ така несъобразително беше оставил на свобода! Този затвор беше за тяхно добро, защото ги предпазваше от безбройните опасности и им даваше възможност да съществуват в спокойната самота на самостоятелен дом! Очевидно е, че дивите зверове са създадени всъщност единствено за това, да живеят в клетки!

Но, тъй като в нрава на Джолиън младши имаше и заченки на безпристрастие, той размисли, че е може би погрешно да заклеймява като варварство една постъпка, която доказваше просто липса на въображение, защото нито един от хората с подобно гледище не е бил в положението на затворените животни и не може следователно да се очаква, че ще разбере техните чувства.

Едва когато напуснаха градината — Джоли и Холи в блажено опиянение, — Джолиън старши намери възможност да заговори на сина си по въпроса, който тежеше на сърцето му.

— Чудя се какво да правя — каза той. — Ако продължава да се държи така, не зная докъде ще стигнем. Исках да отиде при лекар, но тя не желае. Упорита като муле! Щом не иска да направи нещо, няма да го направи, и толкова!

Джолиън младши се усмихна; очите му се спряха на бялата му брадичка. „И двамата сте си лика-прилика“ — помисли той, но не продума.

— После — продължи Джолиън старши, — и тоя Босини! С удоволствие бих му натрил носа, но не е моя работа, макар че… Не виждам защо да не го сториш ти — добави неуверено той.

— Какво е направил? По-добре да се разделят още сега, ако не се разбират!

Джолиън старши погледна сина си. Щом стигнаха до разискване на въпрос, свързан с отношенията между двата пола, той стана недоверчив. Джо сигурно имаше малко превратни разбирания по въпроса.

— Да — а, не зная как мислиш ти — каза бащата. — Предполагам, че симпатиите ти са на негова страна… няма да се изненадам, ако е така; но аз мисля, че той се държи отвратително, и, ако ми се мерне пред очите, ще му го кажа.

После изостави тая тема.

Невъзможно беше да разисква със сина си каква е всъщност и какво значение има измяната на Босини. Нима синът му не бе сторил същото нещо (може би дори по-лошо) преди петнайсет години? Последиците от тая лудост сякаш нямаше да имат край!

Джолиън младши също мълчеше; той бе проникнал веднага в мисълта на баща си, защото, смъкнат от оная висота, откъдето всичко изглежда очевидно и просто, той бе придобил много по-проницателна и изтънчена възприемчивост.

Но отношението, което бе възприел преди петнайсет години към въпросите на пола, се различаваше от това на баща му. Невъзможно беше да се хвърли мост над тая пропаст.

Той каза равнодушно:

— Сигурно се е влюбил в друга жена.

Джолиън старши го погледна с подозрение.

— Не зная — отговори той. — Но така разправят.

— Трябва да е вярно тогава — забеляза неочаквано Джолиън младши; — предполагам, че са казали коя е тя?

— Да — потвърди Джолиън старши. — Жената на Соумс!

Джолиън младши не подсвирна. Събитията в собствения му живот му бяха отнели способността да подсвирква по такъв повод — само загледа баща си и едва доловима усмивка пробягна по лицето му.

— Те бяха неразделни приятелки с Джун! — промълви той.

— Бедничката Джун! — прошепна Джолиън младши. Представяше си я все още тригодишно дете.

Джолиън старши неочаквано се спря.

— Не вярвам нито дума от всичко това — каза той. — Женски приказки. Повикай файтон, Джо, страшно съм уморен!

Застанаха край един ъгъл да чакат дали ще се зададе някой празен файтон; в това време край тях минаваха карета след карета, отвеждащи от Зоологическата градина „форсайтовци“ от всякакъв вид. Хамутите, ливреите, лъскавите космати коне блестяха под лъчите на майското слънце и всяка карета, файтон, екипаж, кабриолет сякаш пееше с колелетата си:

Аз, конете, кочияшът и лакеите

заедно с каретата струваме цял куп пари,

но си заслужаваме разхода. Погледнете

господаря с господарката, проклетниците!

Охолство и сигурност… това е то!

Такъв, както е известно, е подходящият съпровод за разходката на всеки Форсайт.

Един екипаж, теглен от чифт алести коне, се движеше по-бързо от всички други. Той подскачаше леко на високите си пружини и четиримата пътници се клатушкаха вътре като в люлка.

Тази кола привлече вниманието на Джолиън младши; той позна веднага на задната седалка чичо си Джеймс — невъзможно беше да не го познае, при все че бакенбардите му бяха съвсем побелели. Срещу него, заслонили гърбовете си със слънчобрани, Рейчъл Форсайт и по-голямата й омъжена сестра Уинифред Дарти, в безукорни тоалети, бяха вирнали високомерно глави като птиците, които бяха видели в Зоологическата градина; до Джеймс се бе облегнал самият Дарти в стегнат, закопчан догоре редингот, с показващи се от ръкава грижливо изгладени маншети.

Този екипаж се отличаваше с по-голям, макар и нефрапиращ блясък, с по-добра лакировка или политура, която го отличаваше от останалите, сякаш някакво щастливо хрумване — отличаващо „художествена творба“ от обикновената картина — го превръщаше в типично превозно средство, в истински престол за форсайтовщината.

Джолиън старши не ги забеляза — той гледаше горката уморена Холи. Но хората в колата забелязаха малката група. Дамите наведоха веднага глави и побързаха да се скрият зад слънчобраните; Джеймс протегна простодушно врат, като птица с дълга шия, и отвори полека уста. Щитовидните кръгове на слънчобраните се смаляваха все повече и повече и накрая изчезнаха.

Джолиън младши видя, че го познаха; позна го дори Уинифред, която едва ли беше на повече от петнайсет години, когато той си бе загубил правото да се числи към Форсайтови.

Те не бяха се променили много! Припомни си как изглеждаха тогава: конете, прислугата, каретата — всичко беше по-друго сега — то се знае! — но от същото качество, както преди петнайсет години: същата изящна показност, същото отлично пресметнато безочие… охолство и сигурност! същото полюшване, същото държане на слънчобраните, същият дух във всяко нещо!

Заслонени с високомерните щитове на слънчобраните, карета след карета се нижеха в слънчевия ден.

— Чичо Джеймс току-що мина с дъщерите си — съобщи Джолиън младши.

Баща му млъкна.

— Видя ли ни чичо ти? Да? Хм! Какво му е хрумнало да идва насам?

В тоя миг мина празен файтон и Джолиън старши го спря.

— Скоро ще се видим пак, момчето ми! — каза той. — Не обръщай внимание на това, което ти доверих за младия Босини… Сам аз не вярвам нито дума на тия приказки!

Той целуна децата, които се опитваха да го задържат, качи се във файтона и отмина.

Прегърнал малката Холи, Джолиън младши стоеше неподвижен на ъгъла и гледаше подир файтона.