Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Джун се опитва да помогне

Някакъв скулптор, славянин, живял в Ню Йорк, бездомен егоист, се мяркаше често вечер в ателието на Джун Форсайт, до брега на Темза в Чизуик. За Борис Струмоловски — изложил тук някои свои творби, така напредничави, че нямаше да ги приемат никъде другаде; с неговата унесена мълчаливост, която му предаваше известна прилика с Христос и подхождаше прекрасно на младото кръгло лице с широки скули, обримчено с руси коси, подстригано на челото като у девойка — вечерта на 6 юли бе започнала добре. Джун го познаваше от три седмици и за нея той все още въплъщаваше главния гений и надежда за бъдещето; един вид източна звезда, залутана в неразбиращия Запад. До тази вечер той се бе ограничавал да предава в разговорите си своите впечатления от Съединените щати, чийто прах току-що бе отърсил от нозете си — една, според него, толкова дива страна, че не бе успял да продаде почти нищо и бе предизвикал подозрения у полицията; една страна, както се изразяваше той, без расов облик, без свобода, равенство, братство, без принципи, традиции, вкус — с една дума, без душа. Напуснал я бе по собствена воля, за да дойде в единствената друга държава, където можеше да живее добре. В минути на самотност Джун мислеше с тъга за него, застанала пред творбите му… ужасяващи, но изпълнени с мощ и символизъм, щом бъдат обяснени! Фактът, че този човек, с ореол от златисти коси като образ от ранната италианска живопис, погълнат от гения си до степен да забрави всичко друго — единственият признак, по който се отгатва истинския гений, — трябва да бъде все още „проскубано пиле“, вълнуваше дотолкова доброто й сърце, че тя почти забрави Пол Пост. И се готвеше да разчисти галерията си, за да я запълни със шедьоврите на Струмоловски. Но срещна мъчнотии. Пол Пост избухна веднага; Воспович започна да жили. С цялата настойчивост на гениалността, която не им отричаше, те поискаха да използват поне шест седмици още галерията й. Неспирният поток от американци щеше да навлезе скоро в своя отлив. А притокът на американци беше тяхно право, единствената им надежда, спасението им — щом никой в тая „отвратителна“ страна не искаше и да знае за изкуството. И Джун отстъпи пред съпротивата им. Борис не можеше да има нищо против да използват притока на американците, които сам презираше така дълбоко.

Тази вечер тя му изложи всичко това в присъствието на Ханна Хобди, специалистка по графика със средновековни сюжети, и на Джими Портогал, редактор на Неоартист. Изложи го със спонтанната доверчивост, която постоянното общуване с неоартистични среди не бе успяло да пресуши в нейното пламенно и великодушно сърце. Но само две минути след като Борис наруши христосоподобното си мълчание, тя започна да върти сините си очи, както котка върти опашката си. „Това — заяви Борис — е типично за Англия, най-егоистичната държава в света, която смуче кръвта на други народи; която погубва мозъците и сърцата на ирландци, индуси, египтяни, бури и бирманци, на всички висококултурни нации; тиранична, лицемерна Англия!“ Това именно бе очаквал той, когато пристигне в тази страна на мъгли и търговци — на хора, съвършено слепи за изкуството, потънали само в грижата за печалба и най-груб материализъм. Доловила, че Ханна Хобди прошепна: „Слушайте! Слушайте!“, а Джими Портогал се подсмива, Джун се изчерви и отсече изведнъж:

— Защо сте дошли тогава? Не сме ви канили.

Забележката й беше дотолкова в противоречие с всичко, което му бе дала основание да очаква от нея, че Струмоловски протегна ръка и взе цигара.

— На Англия изобщо не й трябват идеалисти — каза той.

Но нещо неповторимо английско бе дълбоко засегнато в сърцето на Джун; пробудило се бе сякаш чувството за справедливост на Джолиън старши.

— Вие идвате, използвате ни — зави тя, — а след това ни ругаете. Може би смятате, че така е редно; но аз не смятам.

Тя откри това, което други бяха открили преди нея — дебелокожието, забулващо понякога чувствителността на гения. Младото, чистосърдечно лице на Струмоловски се превърна във въплъщение на високомерно презрение.

— Никой не ви използва; получаваме само това, което ни се пада, една десета от това, което ни се пада. Ще се разкаете за думите си, мис Форсайт.

— Не — отвърна Джун. — Няма да се разкая.

— О, ние хората на изкуството, много добре знаем, че вие ни прибирате, за да извлечете от нас каквото можете. Аз не се нуждая от вас…

И той изпусна кълбо дим от собствените й цигари.

Решението избухна като леден порив от бурята на оскърбеното й самолюбие.

— Чудесно. Можете да си изнесете творбите.

И почти в същия миг си помисли: „Горкото момче! Живее на таван и сигурно няма и пари за такси. При това пред тия хора! Направо отвратително!“

Младият Струмоловски поклати буйно глава; гъстите му коси, гладки като позлатено блюдо, не помръднаха при това движение.

— Мога да живея и без пари — отвърна пискливо той. — Неведнъж ми се е случвало заради изкуството. Заради вас, буржоата, ни се налага да си харчим парите.

Думите му улучиха Джун като камък в ребрата. След всичко, което бе направила за изкуството, след като се бе вживяла във вълненията му, в „проскубаните му пилета“! Мъчеше се да намери подходящи думи, когато вратата се отвори и прислужницата австрийка прошепна:

— Една млада дама, gnädiges Fräulein.

— Къде е?

— В малката трапезария.

Джун погледна Борис Струмоловски, Ханна Хобди, Джими Портигал и излезе, без да продума, загубила душевното си равновесие. Когато влезе в „малката трапезария“, видя, че младата дама е Фльор; изглеждаше прекрасно, макар че беше малко бледа. В този момент на разочарование едно „проскубано пиле“ от собствения й род беше добре дошло за Джун, склонна по инстинкт към хомеопатично лечение.

Девойката бе дошла сигурно заради Джон; или, най-малкото, за да научи нещо. И Джун усети в тоя миг, че да помогне някому, е единственото нещо, което може да изтърпи.

— Сетихте се, значи, за мене — каза тя.

— Да. Какъв приятен мъничък дом! Но, моля ви се, не искам да ви преча, ако имате гости!

— Не ми пречите — отвърна Джун. — Нека се поварят малко в собствения си сос. Заради Джон ли дойдохте?

— Вие бяхте на мнение, че е по-добре да ни кажат. И аз научих.

— О! — промълви смутено Джун. — Неприятна история, нали?

Стояха една срещу друга от двете страни на непокритата маса, където Джун се хранеше. Във вазата имаше голям букет исландски макове; девойката протегна ръка и ги докосна със своя пръст в ръкавица. Джун хареса изведнъж модната й рокля — с набор в талията и тясна под коленете; прекрасен цвят — синкав лен.

„Хубава като картинка“ — помисли Джун. Малката й стая с варосани стени, с под и камина от стари розови тухли, съединени с черни линии, с дървена решетка на прозореца, откъдето проникваха последните слънчеви отражения, не бе изглеждала никога така прекрасна, както сега, оживена от тази младежка фигура със светло, леко смръщено лице. Джун си припомни колко мила бе изглеждала самата тя в ония далечни дни, когато сърцето й бе изпълнено от Филип Босини, мъртвия любим, който я бе изоставил, за да разкъса завинаги връзката на Айрин с бащата на тази девойка. Дали Фльор бе узнала и това?

— А сега — запита тя — какво мислите да правите?

Минаха няколко секунди, преди Фльор да отговори.

— Не искам Джон да страда. Трябва да го видя още веднъж, за да сложим край.

— Да сложите край ли?

— Какво друго ни остава?

Девойката се стори изведнъж непоносимо безволева на Джун.

— Навярно имате право — промълви тя. — Зная, че и баща ми мисли така; но… аз сама никога не бих постъпила по този начин. Не мога да отстъпвам.

Колко спокойно и жизнено изглеждаше това девойче; колко безстрастно звучеше гласът му!

— Хората ще предположат, че съм влюбена.

— Не сте ли?

Фльор сви рамене.

„Трябваше да предположа — помисли Джун; — тя е дъщеря на Соумс… риба. Макар че той…“

— Какво искате от мене тогава? — запита почти отвратено тя.

— Бих ли могла да се срещна тук с Джон утре, когато той ще мине през Лондон на път за Холи? Той ще дойде, ако му пратите две думи тази вечер. А може би и да съобщите след това някак в Робин Хил, че всичко е свършено и няма защо да разправят на Джон за майка му.

— Добре! — отвърна рязко Джун. — Ще пиша веднага; вие ще пуснете писмото. Утре, в два и половина. Аз няма да бъда в къщи.

Тя седна пред малкото писалище в ъгъла. Когато се обърна, след като написа бележката, Фльор пак галеше маковете със своя пръст в ръкавица.

Джун намокри с устни една марка.

— Готово. Ако не сте влюбена, няма какво повече да се говори, разбира се. За щастие на Джон.

Фльор взе писмото.

— Безкрайно ви благодаря!

„Студенокръвно хлапенце!“ — помисли Джун. Джон, синът на нейния баща, влюбен и необичан от дъщерята на… Соумс! Унизително!

— Това ли е всичко?

Фльор кимна; къдрите на роклята потреперваха, докато тя вървеше с олюляване към вратата.

— Сбогом!

— Сбогом!… Модно девойче! — промълви Джун и затвори вратата. — Ах, това семейство!

Върна се в студиото. Борис Струмоловски бе потънал отново в христосоподобно мълчание, а Джими Портогал ругаеше всички освен групата, от чието име ръководеше Неоартист. Между осъдените бяха Ерик Кобли и още някои гениални „проскубани пилета“, които, в едно или друго време, бяха заемали първо място в помощта и преклонението на Джун. Тя почувства такава пустота и отвращение, че отиде до прозореца, където вятърът откъм реката щеше да отнесе кресливите слова.

Когато най-после Джим Португал свърши и си отиде, придружен от Ханна Хобди, повече от половин час тя седя и утешава Борис Струмоловски, обещавайки му поне един месец от потока на американците; и той дори си отиде сияещ. „И все пак — каза си Джун — Борис е чудесен.“