Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (71)

Соумс действа

Запечатаният плик с почерка на мистър Полтид стоя неотворен в джоба на Соумс цели два часа, докато вниманието му бе изцяло погълнато от работите на Новото каменовъглено дружество; то бе започнало да запада още от времето, когато Джолиън старши се отказа от председателстването, а напоследък се разпадаше толкова бързо, че не оставаше нищо друго, освен да го ликвидира. Взе писмото и отиде да обядва в своя клуб в Сити, който му беше скъп, защото се бе хранил там с баща си още в началото на осемдесетте години, когато на Джеймс му беше приятно да го води със себе си и да го запознава с бъдещия му живот.

В един отдалечен ъгъл, седнал пред чиния с печено овнешко и картофено пюре, той прочете:

„Уважаеми господине, съгласно Вашето предложение съответно продължихме работата с другото лице и стигнахме до задоволителни резултати. Наблюдението на 47 ни позволи да открием 17 в «Грийн хотел», Ричмънд. Двамата са се срещали през изтеклата седмица всеки ден в Ричмънд парк. Нищо по-определено не е било отбелязано досега. Но, като свързвам това с данните, които имаме от Париж от началото на годината, убеден съм, че ще можем да задоволим съда. Ще продължаваме, разбира се, наблюдението до ново нареждане от Вас.

С дълбока почит

Клод Полтид“

След като прочете два пъти писмото, Соумс кимна на сервитьора:

— Отнесете печеното — студено е.

— Да ви донеса ли друго, сър?

— Не. Донесете ми кафе в другия салон.

Заплати яденето, което не бе вкусил, и излезе, минавайки покрай двама непознати, които се престори, че не е забелязал.

„Да задоволим съда!“ — мислеше той, седнал пред кръгла мраморна масичка с чаша кафе. Този Джолиън! Наля си кафе, сложи му захар и го изпи. Ще го изложи в очите на собствените му деца! Стана, оживен от това решение, но внезапно и за пръв път разбра колко е неудобно да бъде свой собствен адвокат. Не може да води това скандално дело в своята кантора. Ще трябва да повери този съкровен въпрос, засягащ личното му достойнство, на чужд човек, на друг професионален специалист по семейни безчестия. При кого би могъл да отиде? Може би при Линкман и Лейвър, на Бъдж роу… почтени, не много известни, а нему съвсем бегло познати. Но преди да се срещне с тях, ще трябва да види отново Полтид. При тази мисъл изпита явно колебание. Да открие ли тайната си? Как да я изрече? Как да се изложи сам на презрение и скрито осмиване? Но този приятел вече знае… да, положително знае! И, като чувстваше, че трябва да приключи още сега въпроса, взе файтон за Уест Енд.

В това горещо време прозорецът на мистър Полтид беше съвършено отворен и само една телена мрежа затваряше достъпа за мухите. Две-три се бяха опитали да влязат, но се бяха закачили за нея и стояха залепнали и, сякаш очакваха да бъдат изядени. Мистър Полтид проследи погледа на своя клиент, стана, почти готов да се извини, и затвори прозореца. „Позира, мулето!“ — помисли Соумс. Като всеки безусловно самоуверен човек, той бе успял да намери смелост и започна с обичайната си презрителна полуусмивка:

— Получих писмото ви. И реших да действам. Предполагам, че знаете коя дама всъщност следите?

Изражението а мистър Полтид в този миг беше наистина несравнимо. Съвсем ясно заявяваше: „А как мислите? Но това е една чисто професионална осведоменост, уверявам ви, и моля да я извините.“ Той махна едва доловимо с ръка, сякаш искаше да каже: „Какво ли… не се случва на човека.“

— Много добре — продължи Соумс, като овлажни устни. — Излишно е, значи, да говорим повече. Ще поверя делото си на Линкман и Лейвър от Бъдж роу. Не ще искам от вашите хора свидетелски данни, но бъдете добър в пет часа да предадете данните си на адвокатите, като продължавате да пазите най-строга тайна.

Мистър Полтид притвори очи, за да изрази пълното си съгласие.

— Драги сър… — започна той.

— Убеден ли сте — запита с неочаквана заинтересованост Соумс, — че данните са достатъчни?

Мистър Полтид едва забележимо сви рамене.

— Можете да опитате — промълви той — с това, което имаме; и, като се вземе предвид човешката природа, може да се опита.

— Ще потърсите мистър Линкман. Благодаря, не ставайте.

Не би могъл да понесе мистър Полтид да се озове по обичая си между него и вратата. Щом излезе на слънчевия Пикадили, изтри чело. Най-лошото бе минало… С непознатите ще бъде по-леко. Върна се в Сити да довърши останалото.

Вечерта, докато наблюдаваше на Парк Лейн как баща му вечеря, той бе обзет отново от копнежа за син… който ще го наблюдава как вечеря, когато остарее; когото ще държи на колене, както Джеймс го бе държал някога; собствен син, който ще може да го разбира, защото ще бъде същата плът и кръв… да го разбира и утешава, да стане по-богат и по-културен от самия него, защото ще започне живота си много по-охолно. Да остарее… като слабия, побелял, крехък, но жилав мъж, седнал отсреща… Да остарее съвършено сам с богатствата, които трупа; да не се стреми към нищо, защото богатството му е без бъдеще и ще остане за ръцете, устата и очите на хора, които той не и иска да знае! Не! Този път ще отиде докрай, ще се освободи, за да се ожени, да има син, когото ще отгледа, преди да заприлича на престарелия си баща, поглеждащ замислено ту десерта, ту сина си.

В това настроение отиде да спи. Но, затоплен в тънките ленени чаршафи от запасите на Емили, той бе обзет от мъчителни спомени. Представи си Айрин, почти почувства близостта на тялото й. Защо извърши глупостта да я види пак, да попадне отново в този порой, да се измъчва с мисълта, че тя е с оня приятел, с оня крадец!