Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Със захапана юзда

Да знаеш, че си сам срещу всички, е за известни личности нравствено освобождение. Фльор не изпита никакво угризение, когато излезе от дома на Джун. Прочела осъдителното неодобрение в сините очи на своята дребна братовчедка, Фльор се зарадва, че бе успяла да я заблуди, и изпита презрение към нея, задето не бе разбрала намеренията й.

Да свърши ли? Как не! Скоро ще им покаже, че едва сега започва. И се усмихна на себе си в горния етаж на автобуса, който я отнасяше към Мейфеър. Но усмивката замря, задушена от тръпка на предчувствие и тревога. Ще успее ли да се справи с Джон? Тя бе захапала вече юздата, но можеше ли да накара и него да я захапе? Тя знаеше истината и разбираше колко опасно е да се протака… Той не знаеше нито едното, нито другото; а това беше твърде важна разлика.

„Да предположим, че му кажа — помисли Фльор; — дали няма да бъде по-сигурно?“ Не беше редно една противна случка да опропасти любовта им — Джон трябваше да разбере това! Не биваше да допуснат подобно нещо! Хората винаги се примиряват със свършените факти! От тази мъдрост — твърде дълбока за нейните години — тя мина към друго, не така философско съображение. Ако убеди Джон за незабавен таен брак и той разбере по-късно, че тя е знаела истината? Тогава? Джон мразеше измамата. В такъв случай може би е по-добре да му каже? Но споменът за лицето на майка му се изпречваше пред тоя порой. Фльор се боеше. Майка му имаше над него власт, може би по-силна от нейната собствена. Кой знае? Рискът беше твърде голям. Потънала в тези подсъзнателни пресмятания, тя бе отминала Грийн Стрийт и бе стигнала до хотел „Риц“. Слезе там и тръгна обратно покрай Грийн парк. Бурята бе окъсала дърветата, които още се отцеждаха. Тежки капки падаха по набраната рокля; за да ги избегне, тя мина отсреща, под прозорците на Айсиум. Поглеждайки случайно нагоре, зърна пред еркерния прозорец мосю Профон и един висок, едър мъж. Когато сви по Грийн Стрийт, чу, че някой я вика по име; обърна се и видя „дебнещия котарак“, който я настигаше. Той свали шапка — лъскаво бомбе, от тия, които тя особено ненавиждаше.

— Добър вечер, мис Форсайт. Мога ли да ви направя някоя мъничка услуга?

— Да. Да минете на отсрещния тротоар.

— Слушайте, защо не ме обичате?

— Така ли мислите?

— Така изглежда.

— Добре, ще ви кажа: защото ме карате да смятам, че не си струва труда да се живее.

Мосю Профон се усмихна.

— Вижте, мис Форсайт, не се тревожете. Всичко ще се оправи. Нищо не е трайно на този свят.

— Има неща, които са трайни — извика Фльор. — Поне за мене. Особено любовта и омразата.

— Това вече ме кара да се чувствам донякъде нещастен.

— Аз пък мислех, че нищо не може да ви направи щастлив или нещастен.

— Аз не обичам да досаждам на хората. И заминавам с яхтата си.

Фльор го погледна смаяно.

— Къде?

— На едно мъничко пътешествие в Тихия океан или където и да е — отвърна мосю Профон.

Фльор изпита и облекчение, и обида. Той желаеше ясно да подскаже, че скъсва с майка й. Как бе дръзнал да има някаква връзка с нея и как дръзваше сега да я скъса?

— Сбогом, мис Форсайт. Предайте почитанията ми на мисис Дарти. Аз наистина не съм толкова лош човек! Сбогом!

Той се спря с шапка в ръка. Когато се обърна да погледне скришом, Фльор го видя, че се връща — елегантен и тромав — към своя клуб.

„Не може дори да люби с убеждение — помисли тя. — Какво ще прави мама?“

Сънищата й тази нощ бяха неспокойни и безкрайни; стана с натежала, неотпочинала глава и се зае веднага да изучава алманаха „Уитикър“[1]. Всеки Форсайт е подсъзнателно убеден, че същността на всяко положение — това са фактите. Дори да победи предубежденията на Джон, нищо няма да излезе от отчаяното им решение, ако не са намислили как точно ще го изпълнят. От този неоценим справочник тя научи, че трябва да са навършили двайсет и една години; иначе е необходимо съгласието на човека, който, разбира се, нямаше да им го даде; залута се след това из указанията за разрешения, удостоверения, бележки, райони, докато най-после стигна до думата „клетвоотстъпничество“. Това беше вече глупост! Кому влиза в работата дали ще посочат невярна възраст, за да се оженят по любов? Закуси набързо и пак се върна на „Уитикър“. Колкото повече го изучаваше, толкова повече увереността я напускаше; докато накрая, прелиствайки нехайно страниците, стигна до Шотландия. Ето къде човек може да се ожени без всички тия глупости. Трябваше само да прекара там двайсет и един дни, след което Джон може да пристигне и да обявят брака си пред двама свидетели. И най-важното — този брак беше действителен! Така щеше да е най-добре! Тя преговори веднага мислено списъка на своите съученички. Мери Лямб живееше в Единбург и беше „разбран човек“. А имаше и брат. Ще отиде у Мери Лямб, която ще им стане свидетелка заедно с брат си. Фльор знаеше много добре, че някои девойки смятат всичко това за излишно; достатъчно беше да заминат някоя събота с Джон, след това да заявят на родителите си: „Ние се оженихме фактически, оженете ни сега по закон.“ Но Фльор беше предостатъчно Форсайт и подобна постъпка й с струваше съмнителна, освен това се страхуваше от изражението на баща си, когато я узнае. Не вярваше и Джон да се съгласи. Той имаше за нея мнение, което тя не би желала да принизи. Не! За предпочитане беше да отиде у Мери Лямб; тъкмо беше и сезон за пътуване до Шотландия. Много по-спокойна вече, тя си прибра багажа и, без да се сбогува с леля си, взе автобуса за Чизуик. Беше подранила, затова отиде в Кюгардънс[2]. Не намери покой между цветните лехи, дърветата с надписи и просторните зелени морави; наобядва се с кафе и сандвич с аншоа, върна се в Чизуик и позвъни у Джун. Австрийката я покани в „малката трапезария“. Сега, когато знаеше с какво имаше да се борят, копнежът й се бе удесеторил — сякаш Джон бе станал една от ония играчки с остри ръбове, които се опитваха да й отнемат, когато беше малка. Струваше й се, че ще умре от мъка, ако не успее да постигне целта си — да спечели завинаги Джон. С добро или зло, трябва да го спечели. Над червената тухлена камина беше окачено потъмняло кръгло огледало с много старо стъкло. Фльор застана пред него: беше бледа, с почти тъмни кръгове под очите; нервите й непрекъснато трепкаха. Най-после чу звънеца, прокрадна се до прозореца и видя Джон, застанал пред входа, да приглажда косите и устните си, сякаш се опиташе да успокои своите, също така тръпнещи, нерви.

Когато той влезе, Фльор седеше на един от двата плетени стола, с гръб към вратата, и веднага му каза:

— Седни, Джон. Трябва да поговорим сериозно.

Той седна пред масата, до нея; Фльор продължи, без да го поглежда:

— Ако не искаш да ме загубиш, трябва да се оженим.

Джон се смая.

— Защо? Научи ли нещо?

— Не; почувствах го в Робин Хил, след това и вкъщи.

— Но… — запъна се Джон — в Робин Хил… всичко мина гладко… нищо не ми казаха.

— И все пак смятат да ни попречат. Достатъчно беше да види човек лицето на майка ти. И на баща ми.

— Вижда ли го след това?

Фльор кимна. Имаше ли значение една допълнителна лъжа?

— Но — възрази живо Джон — не разбирам как могат да имат подобно чувство. След толкова години!

Фльор вдигна поглед към него.

— Може би не ме обичаш достатъчно.

— Не те обичам достатъчно ли? Но аз…

— Задръж ме тогава завинаги.

— Без да им кажем?

— Ще им кажем после.

Джон замълча. Колко по-възрастен изглеждаше сега от оня ден, когато — преди два месеца! — го бе видяла за пръв път… Сякаш беше преди две години!

— Това би огорчило страшно мама — промълви той.

Фльор отдръпна ръката си.

— Трябва да избереш.

Джон се плъзна на колене до масата.

— Но защо да не им кажем? Те наистина не могат да ни попречат, Фльор!

— Не могат ли? Аз пък твърдя, че могат.

— Как?

— Ние сме напълно зависими… Ще започнат с паричен и всякакъв друг натиск. Аз не съм от търпеливите, Джон.

— Но това значи да излъжем.

Фльор стана.

— Ти наистина не ме обичаш, иначе нямаше да се колебаеш. „Или се страхува той от своята съдба…“[3]

Джон сложи ръце на кръста й, за да я накара да седне отново. Тя продължи бързо:

— Всичко съм обмислила. Трябва само да заминем за Шотландия. Щом се оженим, те ще се примирят. Хората винаги се примиряват с фактите. Не разбираш ли, Джон?

— Но така ужасно да ги огорчим!

Предпочиташе, значи да огорчи по-скоро нея, отколкото родителите си!

— Добре; пусни ме да си вървя!

Джон стана и се облегна на вратата.

— Може би си права — каза бавно той, — но искам да помисля.

Тя виждаше, че в него бушуват чувства, които се мъчеше да изрази, но не възнамеряваше да му помогне. Мразеше в тоя миг себе си, а почти мразеше и него. Защо трябваше да се бори сама за тяхната любов? Не беше справедливо. Но в тоя миг видя очите му, изпълнени с обожание и безнадеждност.

— Не ме гледай така! Просто не желая да те изгубя, Джон!

— Не можете да ме изгубиш, докато държиш на мен.

— О, мога.

Джон сложи ръце на раменете й.

— Знаете ли нещо, Фльор, което не ми казваш?

Решителният въпрос, от който се страхуваше! Тя го погледна в лицето и отвърна:

— Не.

Пресече всичките си пътища за отстъпление; но какво значение имаше това, ако можеше да го спечели? Той ще й прости. Обви ръце около шията му и го целуна по устата. Спечели! Усети по туптенето на сърцето му до нейното, по затварянето на очите.

— Искам да съм сигурна! Да съм сигурна — прошепна тя. — Обещай!

Джон не отговори. Лицето му бе сковано от безгранично смущение. Най-после каза:

— Все едно да им ударим плесница, Фльор. Трябва да помисля малко; наистина трябва.

Фльор се изплъзна от обятията му.

— Добре, мисли!

И тя се разплака изведнъж от разочарование, срам и прекалено напрежение. Изминаха пет минути на жестоко страдание. Разкаянието и нежността на Джон бяха безгранични; но нищо не обеща. „Добре, щом не ме обичаш достатъчно — сбогом!“ — тя не дръзна да го изрече. Свикнала по рождение да налага волята си, тя се почувства обидена и смаяна от отпора на едно такова младо, нежно и предано същество. Поиска да го отблъсне, да опита какво може да постигне с гняв и студенина, и пак не дръзна. Съзнанието, че замисляше да го тласне слепешката към непоправима постъпка, омаломощаваше всичко — и огорчението, и страстта, и целувките й дори нямаха съблазнителността, която желаеше да вложи в тях. Бурната кратка среща завърши безрезултатно.

— Ще пиете ли чашка чай, gnädiges Fräulein?

Отблъсквайки Джон, Фльор извика:

— О, не… не, благодаря! Тръгвам си вече.

И изхвръкна, преди Джон да успее да я задържи.

Вървеше крадешком, изтривайки пламналите си мокри бузи, изплашена, ядосана, безкрайно нещастна. При все че го развълнува така дълбоко, той нищо не й обеща, не уговориха нищо определено! Но колкото по-несигурно и опасно беше бъдещето, толкова по-властно „волята да обладава“ впиваше като кърлеж пипала в сърцето й.

На Грийн Стрийт нямаше никого. Уинифред бе отишла с Имоджин да гледа някаква пиеса, която едни намираха алегорична, а други, „виждате ли, крайно сензационна“. Уинифред и Имоджин бяха отишли именно поради мнението на „другите“. Фльор тръгна за гара Падингтън. Въздухът, нахлуващ през прозореца на вагона откъм тухларниците на Уест Драйтън и късно окосените ливади, освежи все още пламтящите й страни. Доскоро цветята изглеждаха създадени само за откъсване; сега всички бяха с шипове и бодли. А златното цвете в трънения венец беше най-прекрасното и желаното за упоритото й сърце.

Бележки

[1] Ежегодно издаван справочник.

[2] Ботаническа градина в лондонско предградие по десния бряг на Темза.

[3] Стих от Джеймз Греъм (1612–1650).