Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Тъжна мелодия

Докато Соумс си отиваше от къщата на Робин Хил, мъгливото сияние на слънцето проникна през сивотата на мразовития ден. Така погълнат от пейзажна живопис, че рядко обръщаше внимание на живата природа, Соумс бе поразен от тази тъжна лъчезарност — скръбнотържествуващ отглас на собственото му чувство. Победно поражение! Мисията му бе пропаднала! Но той се бе избавил от ония хора, запазил бе дъщеря си с цената… на щастието й. Какво ще каже Фльор? Ще повярва ли, че е направил всичко, каквото е било по силите му? И под това сияние, трептящо над брястовете, лещака, крайпътния див чемшир и целинните поля, Соумс почувства уплаха. Фльор ще бъде съкрушена! Ще трябва да призове на помощ гордостта й. Хлапето я бе отхвърлило, свързало бе бъдещето си със съдбата с жената, отхвърлила някога баща й. Соумс стисна пестници. Отхвърлила го бе; и защо? С какво беше той по-лош от другите? Почувства отново онзи malaise[1], който човек изпитва, която се наблюдава с очите на друг — както куче, зърнало случайно образа си в огледалото, гледа изненадано и тревожно това непостижимо нещо.

Тъй като не бързаше да се върне вкъщи, той остана да вечеря в града, в клуба на Ценителите на изкуството. Докато ядеше крушата си, хрумна му изведнъж, че ако не бе отишъл в Робин Хил, хлапето може би нямаше да вземе такова решение. Припомни си лицето на Джон, когато майка му бе отказала да поеме протегнатата ръка. Странна, неприятна мисъл! Дали Фльор не бе напакостила в своето желание да победи по-скоро?

Прибра се в девет и половина. Докато колата му влизаше през входа откъм шосето, той чу бръмченето на мотоциклет откъм другия вход. Младият Монт, разбира се; Фльор не е била сама. Но той влезе все пак със свито сърце. Тя беше в гостната със светложълтата ламперия, сложила бе лакти на коленете си, подпряла брадичка на сключените ръце, пред саксията с бяла камелия, заела камината. Този поглед към нея, още преди да го бе видяла, засили страха му. Какво виждаше тя в белите цветчета?

— И така, татко?

Соумс поклати глава. Езикът му отказа да говори. Убийствена задача! Видя как очите й се разширяват, а устните затреперват.

— Какво, какво? По-бързо, татко?

— Мила — каза Соумс, — направих… всичко, каквото можах. Но… — Той поклати отново глава.

Фльор изтича при него и сложи ръце на раменете му.

— Тя ли?

— Не — промълви Соумс; — той. Поръчано ми е да ти предам, че това е невъзможно: трябвало да изпълни предсмъртното желание на баща си. — Той я прегърна през кръста. — Остави ги, моето дете; не позволявай да те огорчат! Те не струват колкото малкия ти пръст!

Фльор се изтръгна от прегръдката му.

— Ти не си проявил… не си искал да проявиш старание. Просто си извършил… предателство към мене, татко!

Жестоко огорчен, Соумс гледаше как възбудената й фигура се изви пред него.

— Не си се постарал… не си… Глупачка! Няма да повярвам, че той може… че би могъл някога! Та едва вчера… Ох, защо поисках това от теб!

— Да — отвърна спокойно Соумс, — защо го поиска? Аз заглуших чувствата си; направих за тебе всичко, каквото можах… против собственото си убеждение… И ето наградата. Лека нощ!

С опънати до скъсване нерви той тръгна към вратата.

Фльор се втурна след него.

— Отказва се от мене? Това ли искаш да кажеш? Татко!

Соумс се обърна и с усилие изрече:

— Да.

— О! — изплака Фльор. — Какво сте сторили… какво сте могли да сторите в ония отдавнашни дни?

Задъхващо чувство за една действително чудовищна несправедливост скова гърлото на Соумс. Какво бе сторил той ли? Какво бяха сторили другите с него! И с напълно неосъзнато достойнство, сложил ръка на гърдите си, той погледна дъщеря си.

— Срамота! — извика възбудено той.

Соумс излезе. Бавно, с ледено спокойствие отиде в картинната галерия и започна да се разхожда между своите съкровища. Възмутително! Да, възмутително! Разглезена беше тя! Но кой я бе разглезил? Той застана пред репродукцията на Гойя. Научена беше всичко да върви по волята й. Цветето на живота му! Сега нямаше да бъде по волята й! Той отиде на въздух пред прозореца. Денят угасваше, зад тополите се издигаше златна луна. Какъв е този шум? Ах, да — пианолата! Някаква тъжна мелодия, звънлива и гръмлива. Защо я бе пуснала? Каква утеха ще получи от нея? Очите му зърнаха някакво движение отвъд моравата долу, под преплетения свод на обагрените от луната акациеви храсти и японски рози. Тя се разхождаше там назад-напред. Сърцето му мъчително подскочи. Какво ли ще стори при този удар? Как би могъл да разбере? Нима я познаваше?… Само я бе обичал… представа нямаше за нея! И ето я сега… и тази тъжна мелодия… пред огряната от месеца река!

„Трябва да изляза“ — помисли Соумс.

Слезе бързо в гостната, осветена, както я бе оставил, с пианолата, повтаряща своя валс и фокстрот, или както ги наричаха сега; оттам излезе на верандата.

Откъде би могъл да я наблюдава, без тя да го види? През овощната градина се промъкна до къщичката на водата. Тук беше между Фльор и реката и му поолекна. Неговата дъщеря… и на Анет… тя нямаше да извърши никаква глупост; но все пак — откъде да я знае? През прозореца на къщичката виждаше крайната акация и гърба й, когато тя се обръщаше в неспокойната си разходка. Пианолата най-после млъкна… слава богу! Соумс мина през стаята и погледна през другия прозорец реката, която протичаше бавно край водните лилии и бликваше в мехурчета, озарени от лунно сияние. Припомни си изведнъж ранната утрин, прекарана тук след оная нощ, когато баща му бе умрял, а Фльор се бе родила… почти преди деветнайсет години! И сега дори помнеше новия, непривичен мир, сред който се събуди, странното чувство, изпитано пред него. О този ден бе започнала втората любов в неговия живот… към дъщеря му, която скиташе сега под акациите. Каква утеха му беше тя! Мъката и възмущението го напуснаха. Нищо нямаше значение за него, стига да можеше да я направи щастлива! Кукумявка се обади веднъж-дваж; прилеп прелетя; луната огря по-ярко, по-нашироко реката. Колко време щеше да се разхожда Фльор така? Той се върна до прозореца и видя изведнъж, че тя тръгва към брега. Спря се съвсем накрая, до сами пристана. Беше страшно развълнуван. Тази неподвижна млада фигура, потънала в отчаяние, в копнеж… в себе си. Щеше да я запомни завинаги така, обляна в лунна светлина; и лекия, сладостен дъх на реката, и трепетът на върбовите листа. Тя имаше всичко, каквото можеше да й достави, само едно едничко нямаше да получи именно заради него! Тази зла съдба му причини болка като заседнала в гърлото рибена кост.

После видя с безкрайно облекчение, че Фльор тръгва към къщи. С какво би могъл да я утеши? С перли, пътешествие, коне, с други младежи… с всичко, каквото би пожелала… Само да забрави самотната фигура, спряла неподвижно през реката! Да! Ето че пак пусна същата мелодия! Що за хрумване? Тъжна, звънка, слаба долиташе песента от гостната. Сякаш Фльор искаше да каже: „Ако няма нещо да ме подкрепя, ще умра!“ Соумс отгатна смътно. Добре, щом песента й помага, да гърми цяла нощ! Той се промъкна отново през овощната градина и стигна до верандата. При все че възнамеряваше да влезе и да поговори с Фльор веднага, все още се колебаеше: не знаеше какво да каже, мъчеше се да си припомни как се чувства човек, когато се отхвърли любовта му. Трябваше да знае, да помни… а не можеше да си спомни! Истинският спомен бе изчезнал; останала бе само ужасната болка. Стоеше той така, неподвижен и смутен, изтривайки с кърпичка ръцете си и пресъхналите си устни. Протегна шия и зърна Фльор, застанала с гръб към пианолата, която продължаваше да разлива своята мелодия; скръстила ръце на гърдите си, запалената цигара в крайчеца на устните забулваше лицето й със своя дим. Изражението й се стори необичайно на Соумс: очите искряха, втренчени неизвестно къде, във всяка черта трептеше отчаяно презрение и гняв. Веднъж бе виждал такова изражение у Анет… Това лице беше прекалено живо, прекалено открито, съвсем не лице на негова дъщеря. И той не посмя да влезе, разбрал безполезността на всеки опит за утеха. Седна в сянката на ъгъла зад камината.

Чудовищна шега му бе изиграла съдбата! Немезида! Заради нещастния някогашен брак! И защо, за бога? Как би могъл да знае, когато така страстно желаеше Айрин и тя се бе съгласила да се омъжи за него, че никога няма да го обикне? Мелодията заглъхваше и започваше отново, и отново заглъхна, а Соумс продължаваше да седи в тъмния кът и да чака… без сам да знае какво. Хвърлената през прозореца угарка от папиросата на Фльор падна в тревата, където той я загледа как тлее и догаря. Луната се бе извисила над тополите и обливаше градината с призрачното си сияние. Безутешна, тайнствена, далечна светлина… като красотата на оная жена, която никога не го бе обичала… изпъстряше с неземни багри и немезидите[2], и шибоите. Цветя! А неговото цвете беше така нещастно! Защо не можеше човек да вложи щастието си във вътрешни заеми, в държани ценни книжа, да го осигури срещу спадане на курса?

Прозорецът на гостната престана да свети. Тя затихна и притъмня. Дали Фльор се бе качила горе? Соумс стана, отиде на пръсти до камината и надникна. Така изглеждаше! Той влезе. Верандата не допускаше лунната светлина вътре; и той видя отначало само очертанията на мебелите, по-черни от самия мрак. Отиде опипом към крайния прозорец, за да го затвори. Кракът му се спъна в един стол; той чу изохкване. Тя беше тук, свита на кълбо в ъгъла на дивана! Спря се загледан в тази топка от смачкани волани и разчорлени коси, в тази прелестна младост, която се мъчеше да се изтръгне от своята мъка. Как да я остави тук? Той докосна косите й и промълви:

— По-добре ще бъде да си легнеш, мила. Аз ще се опитам да оправя някак нещата.

Безсмислица! Но какво друго би могъл да каже?

Бележки

[1] Неприятно чувство.

[2] Едногодишно тревисто растение.