Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (62)

Смъртта на Балтазар

Джолиън замина от Кале през нощта и пристигна в Робин Хил в неделя сутринта. Не бе изпратил никакво предизвестие, затова тръгна пеш от гарата и влезе в именито си откъм горичката. Когато стигна до пейката, издълбана в поваления стар ствол, постла на нея палтото си и седна. „Лумбаго — помисли той. — Ето как завършва една любов на моята възраст!“ И изведнъж му се стори, че Айрин е съвсем наблизо, както в деня, когато скитаха из Фонтенбло и седнаха да обядват на един дънер. Мъчително близо! В ноздрите му проникваше мирис на окапали листа, изсмукан от бледите слънчеви лъчи. „Добре, че не е пролет!“ — помисли той. Уханието на соковете, птичите песни, разцъфтяването на цветята биха били съвсем непоносими! „Надявам се да ти мине дотогава, стар глупако!“ Взе палтото си и тръгна из полето. Заобиколи езерото и пое бавно по височинката. Към върха й го посрещна дрезгав лай. На полянката зад папратите зърна остарелия Балтазар. Кучето, чийто отслабнал поглед взе господаря за чужд човек, предупреждаваше, че някой идва. Джолиън се обади с обичайното подсвиркване. Дори на това разстояние от стотина метра той съзря, че затлъстялото кафяво-бяло животно го позна. Старото куче се надигна и помаха слабо и радостно своята завита към гърба опашка; заклати се, позасили се и изчезна в папратите. Джолиън очакваше да го види пред решетъчната вратичка, но не го намери и навлезе разтревожено из папратите. Легнало настрана, изцъклило очи, старото куче се бе простряло пред тях.

— Какво ти е, стари приятелю? — извика Джолиън.

Пухкавата завита опашка на Балтазар едва мръдна; премреженият му поглед сякаш казваше: „Не мога да стана, господарю, но се радвам, че те видях!“

Джолиън коленичи; овлажнелите му очи едва ли съзираха как гърдите на животното постепенно престават да дишат. Опита се да вдигне главата — тя беше страшно натежала.

— Какво ти е, мили? Къде се удари?

Опашката помръдна още веднъж; погледът угасна. Джолиън прокара ръка по неподвижното, още топло тяло. Нищо — просто затлъстялото сърце не бе издържало вълнението от завръщането на господаря. Допрял устни до муцуната с оредели бели мустаци, Джолиън усети, че тя вече изстива. Постоя така няколко минути на колене, сложил ръка под вкочаняващата се глава. Тялото тежеше страшно, докато го носеше към върха на полянката, където го положи и покри с окапали листа; нямаше вятър и те щяха да го пазят до следобяда от любопитни погледи. „Ще го заровя сам“ — помисли си той. Осемнайсет години бяха минали от деня, когато бе влязъл в къщата на Сейнт Джонс ууд с малкото кученце в джоба. Странно, че трябваше да умре тъкмо сега! Знамение ли беше? Пред вратата той се обърна да погледне още веднъж червеникавата купчинка, после тръгна полека, със стиснато гърло, към дома си.

В къщи намери Джун; пристигнала незабавно, щом узнала, че Джоли се записал доброволец. Родолюбието му бе надделяло над съчувствието й към бурите. Настроението в къщи беше странно и напрегнато, когато Джолиън влезе и съобщи за смъртта на Балтазар. Вестта ги обедини. Прекъснало се бе едно звено с миналото — Балтазар! Двама души тук изобщо не знаеха живота преди него; на Джун той напомняше последните дни на дядо й; на Джолиън — времето на семейните грижи и творчески борби, преди да си бе възвърнал бащините любов и богатство! И ето че Балтазар умря!

Следобяд взеха с Джоли кирки и лопати и отидоха на полянката. Избраха място близо до червеникавата купчинка, за да не го пренасят далеко, извадиха грижливо пласта трева и започнаха да копаят. Копаха десет минути в мълчание, после спряха да си починат.

— И така, драги — каза Джолиън, — ти реши, че трябва да се запишеш?

— Да — отвърна Джоли; — никак не ми се искаше, то се знае.

Колко точно тия думи изразяваха настроението на самия Джолиън!

— Възхищавам ти се, моето момче. Не вярвам, че бих сторил такова нещо на твоите години… Бях прекалено много Форсайт, струва ми се! Но предполагам, че типът се подобрява с всяко поколение. Кой знае дали, ако имаш син, няма да бъде чиста проба алтруист!

— Няма да прилича толкова на мене, татко; аз съм отвратителен егоист!

— Не, мили, съвсем ясно е, че не си.

Джоли поклати глава. Продължиха да копаят.

— Странен е животът на кучето — каза неочаквано Джолиън старши; — единственото четириного със заченки на алтруизъм и усет за бога!

Джоли погледна баща си.

— Вярваш ли в бога, татко? Не знаех за това.

Пред този изпитателен въпрос от същество, на което не можеше да отговори с леко сърце, Джолиън се поспря за миг, усетил, че гърбът му се е уморил от копаенето.

— Какво разбираш под думата „бог“? — отвърна той. — За бога съществуват две несъвместими представи. Едната е непознаваемото творческо начало — някои вярват в него. Другата е върховният алтруизъм у човека — естествено, хората вярват и в него.

— Разбирам. А Христос остава някак извън всичко това, нали?

Джолиън го погледна смаян. Христос, предложен като звено между двете представи! И то от устата на едно дете! Ето най-после едно научно обяснение за вярата! Непостижимата поема на Христовия живот беше опит на човека да обедини двете несъвместими понятия за бога. И тъй като върховният алтруизъм у човека, както всичко друго в природата и всемира, е част от непознаваемото творческо начало, би могло в края на краищата да се намери и по-лошо звено! Странно… Как човек може да живее толкова дълго време и да не съзре нещата от подобно гледище!

— А ти как мислиш, драги? — каза той.

Джоли се намръщи.

— През първата година, разбира се, много разговаряхме по тоя въпроси. Но на втората човек ги изоставя; и не зная нищо… Те са всъщност ужасно интересни.

Джолиън си припомни, че и той бе разговарял през първата си година в Кеймбридж и се бе отказал през втората.

— Предполагам — каза Джолиън, — че според теб усетът на Балтазар за бога е отговарял на втората наша представа.

— Да, иначе старото му сърце нямаше да получи разрив за нещо извън самия него.

— Но дали това не е било всъщност едно егоистично преживяване?

Джолиън поклати глава.

— Не, кучетата не са чистокръвни Форсайтови. Те обичат и нещо извън себе си.

Джоли се усмихна.

— Е, добре, аз пък смятам, че съм — каза той. — Знаеш ли, записах се доброволец само защото исках да предизвикам и Вал Дарти да се запише.

— А защо?

— Защото не се обичаме — заяви кратко Джоли.

— О-о! — промълви Джолиън. Враждата, значи, продължаваше и в третото поколение… съвременна наследствена вражда, без открита проява!

„Трябва ли да кажа на момчето?“ — помисли той. Но имаше ли смисъл… щом ще премълчи собственото си участие?

А Джоли мислеше: „Нека Холи му каже за онзи приятел. Ако не му каже сама, значи, че не желае да научи; в такъв случай и аз няма да ги издам. Както и да е — сложих край на тази история. И най-добре да не споменавам нищо.“

Продължиха да копаят дълго, докато Джолиън каза:

— Мисля, че стига вече, мили.

Облегнаха се на лопатите и надникнаха в трапа, дето вечерният ветрец бе отвял вече няколко листа.

— Не ще мога да издържа по-нататък — промълви неочаквано Джолиън.

— Остави да довърша сам, татко. Той не ме обичаше много.

Джолиън поклати глава.

— Ще го вдигнем лекичко, както е покрит с листата. Не искам вече да го видя. Ще го хвана откъм главата. Хайде!

Вдигнаха много внимателно тялото на старото куче, чиято избеляла кафяво-бяла козина се подаваше тук-там изпод подухваните от вятъра листа. Положи го натежняло, студено и безчувствено в гроба. Джоли го покри с още листа, а Джолиън, от страх да не прояви вълнение пред сина си, започна бързо да хвърля с лопатата пръст върху неподвижното тяло. Отиваше си миналото! Да имаше някакво радостно бъдеще напред! Засипваше сякаш с пръст собствения си живот. Подредиха грижливо чимовете върху изровената могилка и, доволни, че бяха пощадили взаимно чувствата си, се върнаха под ръка в къщи.