Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (13)

Разходка със Суидин

Два реда от някаква песен в едновремешна училищна песнопойка гласят:

Лъщят копчетата върху синьото му палто, тра-ла-ла!

Радва се и пее като птица той…

Суидин не се радваше и не пееше като птица, но беше почти готов да затананика, когато излезе от Хайд парк меншънз и видя конете си пред входа.

Беше приятен юнски следобед, а, за да се допълни приликата със старата песен, Суидин бе облякъл син редингот и бе излязъл без горно палто, след като беше изпратил три пъти Адолф да се увери, че няма нито следа от източен вятър; рединготът беше така плътно закопчан около едрата му фигура, че, макар копчетата да не лъщяха, остро се набиваха на очи. Застанал величествено на тротоара, той слагаше кожените си ръкавици; с големия цилиндър, приличен на камбана, с едрата си, тежка фигура той изглеждаше по-първобитен, отколкото подобава на един Форсайт. Гъстата бяла коса, леко напомадена от Адолф, лъхаше на опопонакс^[1] и пури — прочута марка, за която плащаше сто и четиридесет шилинга за сто къса. А Джолиън старши казваше, че не би ги пушил, дори ако му ги подаряваха: за такава пура трябвало да имаш конски стомах!

— Адолф!

— Сар!^[2]

— Новото одеяло на квадрати!

Никога не можа да научи тоя приятел да изглежда спретнат; а мисис Соумс имаше наблюдателно око…

— Свалете покрива на файтона; излизам на разходка… с… дама!

Една хубава жена ще иска да видят роклята й, а той… хм! Той… отиваше на разходка с дама! Връщаха се сякаш добрите стари времена.

Цяла вечност, откакто не бе излизал с дама! Последният път, доколкото си спомняше, беше с Джули; горката женица беше нервна през цялото време като котка и дотолкова го ядоса, че когато я остави на Бейзуотър Роуд, каза: „Дяволите да ме вземат, ако те заведа още веднъж!“ И сдържа думата си!

Той отиде при конете и разгледа юздите им; не че разбираше от юзди — не плащаше на кочияша си Шейсет лири годишно, за да се занимава с неговата работа: такова нещо не беше в принципите му. Всъщност славата му като познавач на коне почиваше главно върху факта, че някакви мошеници го бяха изиграли веднъж при дарби.^[3] Но някой от неговия клуб, виждайки го да слиза от своята карета със сиви коне — той се возеше винаги със сиви коне, защото смяташе, че е по-изискано, — го бе нарекъл „Двувпряжният Форсайт“. Когато този прякор стигна до ушите му чрез Никълъс Трефи, покойният съдружник на Джолиън старши, сам голям любител на карети и навярно пръв във цялото кралство по брой злополуки при каране на кола, Суидин каза, че е в правото си да се държи съответно. Прякорът му се харесваше не защото бе имал или защото щеше да има двувпряжна карета, но защото това звучеше някак много изискано. Двувпряжния Форсайт! Не е лошо! Роден много рано, Суидин бе пропуснал призванието си. Ако се бе появил в Лондон двайсет години по-късно, непременно щеше да стане борсов посредник, но по времето, когато трябваше да избира, тази завидна професия не беше още на голяма почит във висшата буржоазия. Той буквално бе принуден да стане изпълнител при продажба на търг.

Щом зае мястото си и пое юздите, като примигваше от слънцето, огряло бледото му старческо лице, той се огледа бавно. Адолф се бе качил отзад, конярят с кокарда стоеше пред конете, очакващ всеки миг знак за тръгване. И Суидин го даде. Екипажът се втурна напред и, докато си поемете дъх, пристигна, шумен и блестящ, пред вратата на Соумс.

Айрин излезе веднага и се качи в колата — както той разкара по-късно у Тимоти — с лекота… да речем… на Талиони^[4], без превземки, без това „искам, онова искам“; а най-вече — Суидин наблегна на този факт, като изгледа мисис Септимус така, че тя не знаеше где да се дене от смущение — „без глупави страхове“. На леля Естер описа шапката на Айрин: „Не като грамадните увиснали шапки, годни да събират само прах, в които сте се влюбили днес, а нещо спретнато, мъничко… — Той нарисува кръг във въздуха. — С бял воал… с такъв изискан вкус!“

— От какво беше шапката? — осведоми се леля Естер, която проявяваше вял, но неизменим интерес към облеклото.

— От какво ли? — отвърна Суидин. — Откъде да знам?

И потъна в такова дълбоко мълчание, че леля Естер се уплаши да не е изпаднал в безсъзнание. Но не се опита да го свести; нямаше такива навици.

„Дано дойде някой — помисли тя. — Не ми харесва видът му.“

Но Суидин се съживи изведнъж.

— От какво ли? — изпъшка бавно той. — От какво ли е била наистина?

Не бяха изминали и четири мили, когато Суидин забеляза, че на Айрин й е приятно да пътува с него. Лицето й беше така нежно зад белия воал, тъмните й очи така блестяха в пролетния ден, а щом й заговореше, тя се обръщаше усмихнато към него.

В събота сутринта Соумс я бе заварил да пише на Суидин, че не ще може да излезе с него. Защо отказва? — бе запитал Соумс. На своите роднини можеше да отказва колкото си иска, но той нямаше да позволи да отказва на неговите.

Тя го погледна втренчено, после скъса писъмцето и промълви: „Добре.“

И бе започнала да пише ново писъмце. Когато надникна след малко случайно, той видя, че е до Босини.

— По какъв повод му пишеш? — запита Соумс.

Айрин го погледна отново така втренчено и отвърна спокойно:

— За нещо, което искаше да направя вместо него!

— Хм! — каза Соумс. — Поръчения! Ще изоставиш собствената си работа, ако започнеш да постъпваш така!

И бе замълчал.

Суидин се стресна, когато чу за Робин Хил: далече беше за конете му, освен това той вечеряше в клуба винаги в седем и половина, преди да започне напливът; готвачът беше по-грижлив към по-ранните посетители… лентяй такъв!

Но му се искаше да разгледа къщата. Една сграда беше нещо привлекателно за един Форсайт, особено за този, който се занимава с продажби. Най-после, каза си той, не е кой знае колко далече. Когато беше млад, години наред бе държал жилище в Ричмънд, дето стоеше и каретата с конете, и всеки божи ден идваше на работа в Лондон и се връщаше. Тогава именно беше „Двувпряжният Форсайт“. Малкият екипаж и конете му бяха известни от Хайд парк корнър до „Стар енд Гартър^[5]“. Херцог^[6]… искаше да ги купи, готов да заплати двойно; но той не ги даде — човек трябва да цени хубавото, когато го има, нали? По избръснатото му червендалесто старческо лице беше изписана тържествуваща гордост; той размърда шия в правата колосана яка като пуяк, който ще си чисти перата.

Тази жена беше наистина очарователна! По-късно, у леля Джули, която вдигна ръце при тоя разказ, той описа подробно роклята й.

Прилепнала като ръкавица… без гънка, гладка като тъпан; такова нещо харесвал той, в една стройна линия отгоре додолу, а не раздърпаните жени, прилични на плашила! И погледна мисис Септимус Смол, дълга, тънка, като Джеймс.

— Жена със стил! — продължи той. — Достойна за крал! И толкова спокойна!

— Съвсем те е покорила, както изглежда — изръмжа леля Естер от ъгъла си.

Суидин чуваше отлично, щом някой го напада.

— Какво, какво? — запита той. — То се знае, че разбирам от хубави жени… стига да видя такова нещо. Едно само мога да кажа: не виждам млад човек, достоен за нея, но вие може би… виждате; да, може би… виждате!

— О — о? — промълви леля Естер. — Попитай Джули.

Доста време преди да стигнат Робин Хил, на Суидин, несвикнал на чист въздух, му се доспа. Той караше със затворени очи и само привичката да се държи цял живот изправен не позволи на едрата му снага да клюмне.

Босини ги очакваше, излезе да ги посрещне и тримата влязоха заедно в сградата; Суидин вървеше пръв, като въртеше бастун от малайски тръст с позлатена дръжка, който му бе подаден от Адолф, защото коленете му се бяха повдървили от дългото стоене в едно и също положение. Облече и шубата си, за да се предпази от течението в незавършената сграда.

— Стълбището — каза той — е великолепно! За баронски замък! Но ще трябват и статуи! — Спря се пред колонадата към вътрешния двор и протегна въпросително бастуна: — Какво е това… хол ли, или как го наричаха? Но погледна небето и се досети: — О, билярдна!

Когато му казаха, че това ще бъде двор с плочки и цветя в средата, той се обърна към Айрин:

— Ще пропилеете толкова място за цветя? Послушайте ме: поставете там масата за билярд!

Айрин се усмихна. Тя бе вдигнала воала и го бе прибрала над челото си като пребрадка на монахиня. А усмихнатите под него тъмни очи се сториха на Суидин по-очарователни от винаги. Той кимна. Видя, че ще се вслуша в съвета му.

Не намери да каже нещо особено за гостната и трапезарията; отбеляза само, че са „просторни“; но изпадна във възторг — доколкото достойнството му позволяваше — от избата за вино, където слезе по няколко стъпала подир Босини, който вървеше напред със свещ в ръка.

— Тук има място — каза той — за шест-седемстотин дузини… Чудесна избичка!

Когато Босини изяви желание да им покаже изгледа на къщата откъм горичката по ската, Суидин се спря.

— Гледката е чудесна и оттук — забеляза той. — Нямате ли нещо като стол?

Донесоха му стол от палатката на Босини.

— Идете вие двамата — каза добродушно той; — аз ще остана да се порадвам на гледката.

Седна на слънце до дъба; едър, изправен, протегнал едната си ръка върху дръжката на бастуна, сложил другата на коляното си, с разкопчана шуба, с плоскодънен цилиндър, надвиснал над бледото четвъртито лице, с обърнат към пейзажа празен поглед.

Кимна им, когато те тръгнаха през полето надолу. Не съжаляваше, че остана да поразмисли за миг спокойно. Въздухът беше приятен, слънцето не припичаше; гледката чудесна, забеле… Главата му се наклони на една страна; той се сепна и помисли: „Чудно нещо!“ Той да… О! Ето че му махаха с ръка отдолу! И той вдигна ръка и им помаха. Бързо вървяха… Гледката беше забеле… Главата му клюмна наляво, но се сепна веднага; после клюмна надясно. И остана така. Суидин заспа.

Макар и заспал, тоя страж навръх хълма все още господстваше над гледката… Забележителна гледка… като образ, изваян грубо от някой художник по поръчение на първобитните Форсайтови от езическите времена, за да увековечи господството на духа над материята!

И всичките безброй поколения на селските му прадеди, които отиваха в неделен ден да се любуват, с ръце на кръста, на своите малки участъци земя, без да издават с неподвижния си поглед своята владелческа страст и скритите й насилнически корени, страстта за собственост, изключваща всичко друго — тези безбройни поколения седяха сякаш заедно с него сега навръх хълма.

Бодрият Форсайтов дух отпътува далеко от заспалия, бог знае от кои непроходими фантастични кътчета, при двамата младши, да види какво правят в горичката… дето пролетта вилнееше с ухание на сокове и разцъфтяващи пъпки, с песен на безчетни птици, с килим от синчец и прелестни треви, със слънце, позлатило короните на дърветата да види какво правят, пристъпващи така близо един до друг по тясната пътечка; така близо, че почти се докосваха, да види очите на Айрин, които грабваха като тъмни крадци самото сърце на пролетта. Могъщ невидим пазител, духът му беше там, спираше заедно с тях да погледне рошавото телце на къртицата, умряла само преди час, с още неовлажнена от дъжд или роса кафявосребриста козина, да бди над сведената глава на Айрин и кроткия поглед на натъжените й очи; над главата на младежа, който я гледа така неотстъпно и странно. Върви с тях през просеката, направена от някой дървар, дето синчецът е отъпкан, а един ствол се е превил и клюмнал от разсечения дънер. Качва се с тях по него, стига до края на горичката, зад която се разстила непозната земя, откъдето долита далечно: „Ку — куу… Ку куу!“

Стои той безмълвно край тях, обезпокоен от тяхното мълчание. Толкова чудно! Толкова странно!

После се връща някак виновно през гората… до просеката, все така безмълвно сред нестихващата птича песен и буйно ухание… Хм! Какво ли беше то? Сякаш на оная билка, дето туряха… Ето и дънера, препречил пътеката.

Тук, невидим, смутен, витаещ над тях с нарочно шумолене, неговият форсайтовски дух я вижда застанала до дънера, олюлявайки леко прекрасната си снага; тя се усмихва на младежа, който е вдигнал към нея странно сияещи очи; после се спуска… ох! Ще падне!… Не, само се плъзва към гърдите му; меката й топла снага е в обятията му; целувка; отдръпване; възклицание: „Вие знаете… че ви обичам!“ Знае ли… наистина, тая хубава… Любов ли? Ха!

Суидин се събуди; чувстваше се разнебитен. С някакъв особен вкус в устата. Къде ли е?

Дявол да го вземе! Заспал беше!

И бе сънувал някаква нова супа, с вкус на джоджен.

А младите… къде се бяха дянали? Левият му крак бе изтръпнал.

— Адолф!

Разбойникът не се обади — сигурно спеше някъде. Суидин стана, висок, едър, грамаден в шубата, огледа неспокойно поляната и след малко ги видя да се връщат.

Айрин вървеше напред, а онзи приятел… какъв прякор му бяха дали… Пирата сякаш… пристъпваше унило след нея; навярно го бе жестоко мъмрила. И съвсем заслужено: ще я води толкова далече, за да й показва къщата! Къщата се гледа най-добре от полянката пред нея.

Видяха го. Той протегна ръка и помаха припряно, за да ги накара да побързат. Но те се бяха спрели. Защо бяха застанали там да приказват… да приказват безкрай? Тръгнаха отново. Сигурно го мъмреше, и то съвсем заслужено… Такава грозна сграда той не бе виждал досега.

Погледна го внимателно с бледите си неподвижни очи. Тоя младеж изглеждаше наистина много странен.

— Нищо няма да излезе от тая работа! — каза кисело Суидин, като посочи сградата. — Прекалено модерна е!

Босини го погледна така, сякаш не бе чул; по-късно Суидин каза на леля Естер: „Екстравагантна личност… гледа ви съвсем особено… Чепат човек!“

Не обясни какво му е дало повод за тази неочаквана психологическа оценка: дали изпъкналите скули, чело и брадичка на Босини или жадното изражение на лицето му, пълна противоположност на спокойното задоволство, с което според Суидин трябва да се отличава съвършеният джентълмен.

Оживи се, щом споменаха за чай. Презираше чая — брат му Джолиън старши бе търгувал с чай и бе натрупал пари от чая, — но тъй като беше жаден и имаше страшно неприятен вкус в устата, беше готов да пие каквото и да е. Много би желал да осведоми Айрин за вкуса в устата си… тя беше така състрадателна… но доброто възпитание не позволяваше такова нещо; само въртеше език и леко облизваше небцето си.

В дъното на палатката Адолф бе навел котешките си мустаци над един чайник. Но го остави изведнъж, за да отвори бутилка шампанско. Суидин се усмихна, кимна към Босини и каза:

— Та вие сте същински Монте Кристо!

Този прочут роман — един от петте-шестте, които бе чел — бе оставил дълбоко впечатление в съзнанието му.

Взе чашата от масата и я вдигна с протегната ръка, жаден, нямаше да пие нещо долнокачествено! После я доближи до устните си и отпи една глътка.

— Хубаво вино — каза най-после, като поднесе чашата към носа си; — но не като моя хайдсийк!

В тоя момент именно му хрумна мисълта, която по-късно сподели у Тимоти със следните думи: „Никак няма да се учудя, ако оня архитект се е влюбил в мисис Соумс.“

От тоя миг бледите му кръгли очи не преставаха да проверяват това откритие.

— Този приятел — каза той по-късно на мисис Септимуз — я следи с поглед като куче… Чепата личност! Не се учудвам… тя е наистина очарователна жена и при това олицетворение на скромността! — Този образ бе създаден във въображението от смътния спомен за уханието, лъхащо от Айрин като полуразцъфнало цвете със замайващ аромат. — Но не бях напълно уверен в това до момента, когато видях да вдига кърпичката й!

Очите на мисис Смол пламнаха от възбуда.

— Даде ли я?

— Да я даде ли? — отвърна Суидин. — Видях как я целуна, като смяташе, че не го гледам!

Мисис Смол ахна — не можеше да проговори от вълнение.

— Но тя не го насърчава — продължи Суидин, после замълча и се унесе една — две минути така, както когато бе изплашил леля Естер… защото си припомни изведнъж, че докато се качваха във файтона, тя подаде повторно ръка на Босини и я остави дълго в неговата… Той шибна елегантно конете, за да върне вниманието й към себе си. Но тя погледна още веднъж назад и дори не отговори на първия му въпрос; а не можеше да види лицето й, защото веднага го наведе.

Има една картина, която Суидин не бе виждал, представляваща мъж, седнал на скала, а край него в спокойните зелени води някаква морска нимфа лежи по гръб. Лицето й е полуусмихнато — с усмивка на безнадеждно отдаване и скрита радост. Седнала до Суидин, Айрин се усмихваше може би точно така.

Стоплен от шампанското и останал сам с нея, той изказа всичките си ядове — тлеещата ненавист към новия готвач на клуба, тревогите около къщата на Уигмор Стрийт, дето онзи разбойник, наемателят, бе фалирал, за да спаси шурея си — сякаш не знаеше, че човек трябва да е състрадателен най-напред към своя дом; загрижеността си от глухотата и от болката, която изпитваше понякога в десния хълбок. Айрин го слушаше с блуждаещ поглед. А той помисли, че тя се е трогнала от тревогите му и почна страшно да се съжалява. Но въпреки това, седнал до тази красива жена, в своята шуба с бранденбурги и леко накривен цилиндър, се чувстваше по-изискан от всеки друг път.

Обаче някакъв уличен продавач, извел изгората си на празнична разходка, изпитваше сякаш същото чувство. Шибнал магарето си да препуска редом с тях, той седеше изпружен като манекен в лодковидната кола, подпрял важно брадичка в червената кърпа около врата, както Суидин бе подпрял своята върху широката си връзка; а момичето с проскубана боа, чиито краища подскачаха на гърба му, се мъчеше да прилича на дама. Приятелят й размахваше пръчката с разрошено въженце на края, повтаряйки със странна точност кръгообразния замах на Суидин, и обръщаше глава към дамата си, за да я погледне отстрани — невероятно повторение на Суидиновия първобитно-настойчив поглед.

Отначало Суидин не забеляза присъствието на простака, но след някое време си втълпи, че това нищожество му се подиграва. Той шибна кобилката по хълбока. Но двете коли продължиха по някакво нещастно съвпадение да се движи редом. Жълтото подпухнало лице на Суидин почервеня; той вдигна камшик да плесне уличния продавач, но нарочна намеса от страна на провидението го спаси от подобно самозабравяне. От една врата излезе карета, файтонът и колата се сблъскаха и по-лекото превозно средство се прекатури.

Суидин дори не се обърна да погледне. За нищо на света не би се спрял да помогне на тоя простак. Пада му се, ако си е счупил врата!

Но и да искаше да му помогне, не би могъл. Сивите коне се бяха подплашили. Файтонът се люшкаше ту на едната, ту на другата страна и хората вдигаха уплашено глава, когато той профучаваше край тях; Суидин дърпаше с протегнати ръце поводите. Бузите му се бяха издули, устните бяха стиснати, подпухналото лице беше тъмночервено от гняв.

Айрин се бе хванала за облегалките и се вкопчваше все по-здраво в тях при всяко подскачане на колата. Суидин я чу да пита:

— Ще катастрофираме ли, чичо Суидин?

Той можа да изрече задъхано:

— Няма нищо, малко… се разиграха.

— Никога не ми се е случвала злополука.

— Не мърдайте! — Погледна я косо. Тя се усмихваше, съвършено спокойна. — Стойте мирно — повтори той. — Не бойте се, ще ви заведа в къщи!

След страшното усилие той чу с изненада думите й, изречени сякаш с чужд глас:

— Все ми е едно дали ще се върна, или не!

Колата подскочи така ужасно, че възклицанието на Суидин замря в гърлото му. Заморени от изкачването на един хълм, конете тръгнаха в тръст и накрая доброволно спряха.

— Когато ги спрях — разказа по-късно Суидин у Тимоти, — тя беше спокойна като мене. Бог ми е свидетел! Държа се така, сякаш не искаше и да знае дали няма да си счупи врата! Каза само: „Все ми е едно дали ще се върна, или не!“ — Той се облегна върху дръжката на бастуна и изрече, за ужас на мисис Смол: — И никак не се учудвам, при такъв педантичен съпруг като Соумс!

Не му мина през ум да се запита какво е правил Босини, след като го оставиха сам; дали бе тръгнал да обикаля като куче, както го бе нарекъл; да обиколя горичката, дето пролетта продължаваше да вилнее и кукувицата все още зовеше отдалеко; дали бе отишъл там, долепил до устни кърпичката с парфюм, примесен с дъх на мащерка и мента? Дали бе отишъл там с такава бурна и сладостна мъка, от която би могъл да се разридае под дърветата? Не се запита изобщо какво ли е направил тоя младеж. Защото, докато стигне до Тимоти, Суидин го бе забравил напълно.