Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (108)

Соумс размишлява

Съобщението в Таймс за смъртта на братовчед му Джолиън почти не засегна Соумс. Умрял бе, значи, тоя приятел! Не можеше да се каже, че бяха се обичали. Дълбоката омраза бе угаснала отдавна в сърцето на Соумс и той не бе допуснал съживяването й, но тази внезапна смърт му се стори все пак едно поетично възмездие. Двайсет години този човек се бе радвал на жената и къщата, които му бе отнел — а ето че бе умрял! В некролога, напечатан малко по-късно, се отдаваше — според Соумс — прекалено голяма почит на Джолиън. Говореше се за „старателния и приятен художник, чието творчество бяхме свикнали да считаме за най-добрия и верен образец на акварела от края на Викторианската епоха“. Соумс, предпочитал почти машинално Моул, Морпин и Казуел Бей и отминавал винаги с изразено презрение картините на братовчед си, бе обърнал шумно страницата на Таймс.

Тази сутрин трябваше да отиде в града по някои Форсайтови дела и съвсем ясно забеляза, че Градман го поглежда отстрани над очилата си. От стария чиновник се излъчваше сдържано задоволство. Миналото като че изцяло се бе просмукало в него. Човек сякаш го чуваше как мисли: „Мистър Джолиън… да-а! На моите години, а си отиде… бедният! Колко ли е тежко на съпругата му! Хубава жена беше. Но всички сме смъртни! И вестниците пишат за него. Странни неща!“ Всъщност настроението на Градман принуди Соумс да свърши необикновено набързо няколко прехвърляния по договори за наеми.

— А по прехвърлянето за мис Фльор, мистър Соумс?

Промених решението си — отвърна кратко Соумс.

— О, радвам се! Така и мислех — че прибързвате. Времената се променят.

Соумс започваше да се тревожи от мисълта как смъртта на Джолиън ще се отрази на Фльор. Не беше сигурен дали е узнала — тя поглеждаше рядко вестник и никога не четеше съобщенията за раждания, женитби и смърт.

Приключил набързо работата, той отиде да обядва на Грийн Стрийт. Уинифред беше просто отчаяна. Доколкото бе успяла да узнае, Джек Кардиган бе счупил калника на колата си и за известно време нямаше да е „винаги готов“. А тя не можеше да се помири с подобна мисъл.

— Замина ли Профон? — запита ненадейно Соумс.

— Замина — отвърна Уинифред. — Но закъде — не зная.

Да, за жалост — невъзможно беше да се разбере! Не че държеше да знае. Писмата на Анет идваха от Диеп^[1], където била с майка си.

— Предполагам, че си прочела за смъртта на оня?

— Да — отвърна Уинифред. — Жал ми е за… за децата му. Мил човек беше той.

Соумс издаде някакъв странен звук. Старата дълбока истина, че на този свят съдят за хората по това какви са били, а не по това какво са извършили, се промъкна и похлопа сърдито пред задния вход на съзнанието му.

— Зная, че съществуваше подобно заблуждение — промърмори той.

— Трябва да му се отдаде справедливост, след като умря.

— Бих предпочел да му я отдам приживе — възрази Соумс; — но не ми се представи случай. Имаш ли „списъка на баронетите“?

— Да, на най-долната лавица.

Соумс извади дебел червен том и започна да прелиства.

„Монт, сър Лоуренс, девети б-т, титла от 1620, първ. Син на Джофри, осми б-т, и Лавиниа, дъщ. На сър Чарлс Мъскхем б-т (Мъскхем хол, Шропшир), оженен 1890 за Емили, дъщ. на Конуей Черел. Еск., Кондафор Грейндж, Корнуел, род. 1895, две дъщ. Местожителство Липинкхол менър, Фолуел, Бъкингамшир. Клубове: Сникс, Кофихаус, Еръплейн. Вж. Бидликот.“

— Хм! — каза Соумс. — Познаваш ли някой издател?

— Чичо Тимоти.

— Имам пред вид жив издател.

— Монти познаваше един от своя клуб. Доведе го веднъж на вечеря. Нали знаеш, Монти все се канеше да напише книга — как се печели от надбягвания. И се опитваше да заинтересува издателя.

— По какъв начин?

— Убеди го да заложи на един кон — за две хиляди лири. Не се видяха повече. Елегантен човек беше, доколкото си спомням.

— Спечели ли?

— Не, конят излезе последен, струва ми се. Знаеш, че Монти беше доста хитър в своята област.

— Така ли? — промълви Соумс. — А виждаш ли някаква връзка между издателската професия и един бъдещ баронет?

— Хората се занимават с какво ли не сега — възрази Уинифред. — Най-лошото, както изглежда, е да не вършиш нищо — точно обратното на това, което беше в наше време. Тогава беше модно да не работиш нищо. Предполагам, че то ще се върне.

— Младият Монт, за когото говоря, е влюбен във Фльор. Ако успея чрез него да туря край на другата история, бих го насърчил.

— Изискан ли е?

— Не е красавец, доста приятен, малко вятърничав. С много земя, доколкото разбирам. Изглежда искрено привързан. Но не знам.

— Да — продължи Уинифред. — Много е трудно. Винаги съм смятала, че е най-добре човек да не върши нищо. Толкова неприятна е тази история с Джек; ще можем да заминем едва след банковия празник.^[2] Както и да е, хората са навсякъде интересни — ще ходя да ги гледам в парка.^[3]

— Аз на твое място — отвърна Соумс — бих си наел един котедж на село и бих се махал винаги, когато пожелая, от всякакви празници и стачки.

— На село скучая! — възрази Уинифред. — А железничарската стачка ми се стори много интересна.

Уинифред беше известна със своето sang-froid.^[4]

Соумс се сбогува и си тръгна. През целия път до Рединг се питаше дали трябва да каже на дъщеря си, че бащата на онова хлапе е умрял. Това изменяше нещата в едно отношение — то беше сега независимо и му оставаше да се справи само с едно несъгласие: на майката. Ще наследи, разбира се, много пари, а навярно и къщата… къщата, построена за Айрин и Соумс… къщата, чийто архитект бе разрушил семейството му! Дъщеря му — господарка на тая къща! Соумс се изсмя нерадостно. Замислил бе тази къща, за да възстанови разклатения си брак, да създаде дом на питомците си, ако бе склонил Айрин да му подари наследник! Нейният син и Фльор! Децата им щяха да бъдат донякъде продължение на брака между самия него и Айрин!

Театралността на тази мисъл беше противна на трезвия му ум. И все пак… това би било най-лекото и благоприятно измъкване от безизходицата, след като Джон бе умрял. Обединяването на две Форсайтови богатства имаше своя чар за един консерватор. И Айрин ще се сроди отново с него. Глупост! Безсмислица! Той прогони тази мисъл от главата си.

Влизайки у дома си, чу тракане на билярдни топки и видя през прозореца младия Монт, приведен над масата. Наклонила щеката си, Фльор го наблюдаваше усмихнато. Колко хубавичка беше! Никак не е чудно, че този приятел си е загубил ума по нея. Титлата… имение! Земята не струва много в наши дни; титлата — може би още по-малко! Старите Форсайтови бяха гледали винаги почти с презрение на титлите — като на нещо чуждо и изкуствено… незаслужаващо разноските, които струва, свързано със задълженията към двора! Всички — спомняше си Соумс — притежаваха в различна степен това чувство. Вярно е, че Суидин, в дните на най-големия си разцвет, бе присъствал веднъж на дворцов прием. Но след завръщането си се бе зарекъл, че никога няма да отиде пак… „при разни там дребни риби!“ Другите предполагаха, че навярно е изглеждал прекалено грамаден в късите панталони.^[5] Соумс си спомни как майка му бе мечтала да бъде представена в двора заради модността на тази церемония и как баща му с необичайна решителност бе тупнал с крак. За какво й е това перчене — само безполезно прахосване на време и пари!

Инстинктът, превърнал и запазил Камарата на общините като върховна власт в Англия, чувството, че собственият им свят е достатъчно добър и малко по-добър от всеки друг, защото е техен, държеше старите Форсайтови настрана от всяко „самозабравяне“, както се изразяваше Никълъс, след като го бе пипнала подагра. Поколението на Соумс, по-самокритично и насмешливо, бе спасено от представата за Суидин в къси панталони. А третото и четвъртото поколение, предполагаше Соумс, се надсмиваха изобщо над всичко.

Не беше зле все пак, че този приятел е наследник на титла и имение — факт, който не можеше да се промени. Соумс влезе безшумно, тъкмо когато Монт запрати погрешно топката. Забеляза очите на младежа, втренчени във Фльор, която се наведе на свой ред; и почти се трогна от обожанието в тях.

Фльор се спря, опря щеката до китката на тъничката си ръка, и отметна късите си тъмнокестеняви коси.

— Никога няма да улуча.

— От опит не се пропада.

— Добре!

Щеката удари, топката се търкулна.

— Готово!

— Не улучихте! Не се тревожете!

В същия миг го видяха и Соумс каза:

— Ще ви записвам попаденията.

Седна на високата пейка под черната дъска, елегантен и уморен, и загледа скришом двете младежки лица. Щом свършиха играта, Монт се приближи към него.

— Започнах вече работа, сър. Странно нещо е търговията, нали? Предполагам, че като адвокат сте се запознали добре с човешката природа.

— Опознал съм я.

— Да ви кажа ли какво забелязах: хората грешат, като предлагат по-малко, отколкото могат да дадат; трябва да предлагат повече и след това да се отмятат.

Соумс вдигна вежди.

— Ами ако първото предложение бъде прието?

Няма никакво значение — отвърна Монт. — Много по-изгодно е да се намалява цената, отколкото да се увеличава. Да кажем например, че предлагаме на някой автор добри условия — той естествено ще ги приеме. Започваме работа, виждаме, че не можем да издадем при тия условия с прилична печалба и му съобщаваме това. Той вече има доверие в нас, защото сме били щедри към него, отстъпва като агънце и не ни се сърди. Но ако му предложим лоши условия още от началото, няма да ги приеме: ще трябва да ги подобрим, и той ще ни сметне за отвратителни скъперници.

— Опитайте се да купувате картини при такива условия — каза Соумс; — едно прието предложение има договорна сила… Не сте ли научили поне това?

Младият Монт обърна глава към прозореца, където беше застанала Фльор.

— Не — отвърна той; — за съжаление, не. Но има и друго. Винаги трябва да освобождаваме съконтрагента си от договора, щом той пожелае да се откаже.

— За реклама ли? — запита сухо Соумс.

— Разбира се; но и по принцип.

— При такива условия ли работи вашата фирма?

— Още не — отвърна Монт. — Но и това ще дойде.

— А пък авторите ще си отидат.

— Няма да си отидат, сър. Правя редица наблюдения и всички потвърждават моята теория. В търговските отношения непрекъснато подценяват човешката природа и по този начин хората губят страшно много удоволствия и печалби. Трябва да се действа, разбира се, напълно искрено и открито, а така е лесно, щом го вършите по убеждение. Колкото по-човечен сте в търговията, толкова повече имате изгледи за успех.

Соумс стана.

— Постъпихте ли вече като съдружник?

— Още не. След шест месеца.

— Другите съдружници ще сторят много добре, ако побързат да се оттеглят.

Монт се засмя.

— Ще видите — заяви той. — Големи промени настъпват. Времето на частната собственост отмина.

— Какво? — смая се Соумс.

— Заведението се дава под наем! Сбогом, сър; тръгвам си вече.

Соумс видя как Фльор му подаде ръка, как се намръщи, когато Монт я стисна, чу съвършено ясно въздишката му на излизане. Фльор се отдалечи от прозореца, плъзгайки пръст по махагоновия ръб на билярдната маса. Докато я наблюдаваше, Соумс разбра, че тя се готви да го пита нещо. Пръстът й се плъзна около последния отвор; тя вдигна поглед.

— Ти ли, татко, си накарал Джон да не ми пише?

Соумс поклати глава.

— Нима не си видяла? — каза той. — Точно преди една седмица умря баща му.

— О!

По изненаданото, смръщено лице той зърна внезапното й усилие да разбере какво ще означава това.

— Бедният Джон! Защо не ми каза, татко?

— Та аз нищо не зная! — отвърна бавно Соумс. — Ти не ми доверяваш нищо!

— Бих ти се доверила, ако желаеше да ми помогнеш, мили.

— Може би ще пожелая.

Фльор стисна ръце.

— О, скъпи татко! Когато се стреми отчаяно към нещо, човек не мисли за другите. Не ми се сърди.

Соумс протегна ръка. Сякаш да отхвърли клевета.

— Размишлявам — каза той. Откъде му хрумна да употребява тази дума! — Досажда ли ти пак младият Монт?

Фльор се усмихна.

— Майкъл ли? Постоянно ми досажда, но е толкова добър… Не му се сърдя.

— Уморен съм — добави Соумс. — Отивам да подремна преди вечеря.

Качи се в картинната галерия, легна на кушетката и затвори очи. Страшна отговорност беше тази негова дъщеря… А майка й беше… Каква беше всъщност майка й? Страшна отговорност? Да й помогне… Но как да й помогне? Не можеше да промени факта, че й е баща. Или че Айрин… Какво каза младия Монт… някаква безсмислица за частната собственост… че времето й минавало… Дава се под наем ли? Глупости!

Знойният въздух, наситен с ухание на ливадник, река и рози, облъхна сетивата му и ги приспа.