Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (109)

Натрапчивата мисъл

„Натрапчивата мисъл“, много по-често от всяка друга форма на душевно разстройство, не е никога така действена и бърза, както когато приеме жадната маска на любовта. На плетища, канавки, врати, на човешки същества без каквито и да е мисли, на детски колички и обитателите им, когато смучат своите натрапчиви мисли, дори на другите жертви на тази упорита болест — натрапчивата мисъл на любовта не обръща никакво внимание. Тя лети, устремила поглед навътре, към собствения си източник на светлина, забравила всички останали звезди. Хора, обзети от натрапчивата мисъл, че човешкото щастие зависи от изкуствата им, от вивисекцията на кучета, от омразата към чужденците, от плащането на извънреден данък, от оставането има на министерски пост, от това да подтикват нещата, да не допускат съседите им да се разведат, да се отказват от военна служба по политически или религиозни съображения, от гръцки глаголи, църковни догми, от парадокси или от превъзходството над всеки страдащ от друга форма на мономания — всички тези хора са неустойчиви в сравнение с този или тази, чиято натрапчива мисъл е обладаването на друга личност. И при все че през тези хладни летни дни Фльор водеше разпиления живот на млада Форсайтовка, чиито рокли се заплащат от баща й, а единственото й занятие е да се забавлява, тя беше — както би се изразила Уинифред според последната мода — „съвсем честно“ безразлична към всичко това. Тя искаше сам едно — луната, която се рееше в студеното небе над реката (или над Грийн парк — когато я гледаше от Лондон). Дори носеше до сърцето си писмата от Джон, завити в розова коприна; а в дни, когато корсетите са толкова ниски, чувствата — така презирани и големите бюстове не са на мода, надали би могло да има по-ярко доказателство за натрапчивостта на нейната мисъл.

Щом узна за смъртта на баща му, тя писа на Джон и получи отговор след три дни, когато се върна от излет на реката. Това беше първото му писмо, откакто се бяха срещнали у Джун. Отвори го със страх и го прочете със смущение.

„След като се видяхме, узнах миналото. Няма да ти го разкажа — мисля, че си го знаела, когато се срещнахме у Джун. Според нея си знаела. Ако е така, Фльор, трябваше да ми кажеш. Аз чух обяснението на майка ми. То е ужасно. При сегашната скръб не мога да сторя нищо, което още повече би я огорчило. Мисля, разбира се, по цял ден с любов за теб, но не вярвам, че ще можем някога да се съберем — премного силно е това, което ни разделя.“

Така! Измамата й беше разкрита. Но чувстваше, че Джон й прощава. Сърцето й се сви и нозете й се подкосиха от друго — от това, което казваше за майка си.

Първият й подтик беше да отговори… вторият — да не отговаря. И двата се сменяха непрекъснато в следващите дни, а заедно с това и отчаянието й растеше. Ненапразно беше тя дъщеря на баща си. Упорството, едновременно създало и погубило Соумс, беше гръбнакът на нейния нрав, нагизден и разкрасен с френска грация и живост. Глагола „имам“ тя спрягаше винаги подсъзнателно с местоимението „аз“. Но все пак прикри всички признаци на растящото си отчаяние, като продължи с външно безгрижие излетите по реката, доколкото юлските ветрове и дъждове позволяваха; и никой бъдещ баронет не бе пренебрегвал издателската дейност така последователно, както я пренебрегваше Майкъл Монт, вярна сянка на Фльор.

За Соумс тя беше загадка. Той бе почти заблуден от безгрижната й веселост. Почти… защото все пак забелязваше, че очите й се втренчват понякога неизвестно къде, а прозорецът на стаята й свети до късно през нощта. За какво мислеше и бленуваше в часовете, когато трябваше да е отдавна заспала? Но той не смееше да я запита какво таи в душата си; а след краткият им разговор в билярдната и тя не му бе казала нищо.

При това затишие се случи Уинифред да ги покани на обяд, а след това на „един много забавен малък спектакъл — «Просешка опера»“^[1]. Биха ли довели още някого, за да бъдат четирима? Соумс, чието отношение към театрите беше да не посещава нито един, прие поканата, защото отношението на Фльор беше да посещава всичко. Отидоха с автомобил и с Майкъл Монт, който беше на седмото небе и, поради това, се стори „много забавен“ на Уинифред. „Просешката опера“ остави Соумс в недоумение. Действащите лица бяха много неприятни, целият спектакъл — твърде циничен. Уинифред бе „заинтригувана“… от костюмите. Музиката също й се стори нелоша. Предната вечер бе подранила на руския балет и бе намерила сцената заета от певци, които цял час пребледняваха и се изчервяваха от страх да не би по някаква ужасна небрежност да изразят някаква мелодия. Майкъл Монт беше във възторг от операта. И тримата се питаха какво ли мисли за нея Фльор. Но Фльор не мислеше за нея. Нейната натрапчива мисъл стоеше на сцената и пееше с Поли Пичъм, изразяваше се в мимиките на Филч, танцуваше с Джени Дайвър, позираше с Люси Локит, целуваше, пееше и се прегръщаше с Мекхит. Устните й се усмихваха, ръцете аплодираха, но странния комичен шедьовър й правеше толкова впечатление, колкото би и направило и някое сантиментално съвременно „ревю“. Когато седнаха на връщане в колата, тя страдаше, задето Джон не е до нея на мястото на Майкъл Монт. Когато при някой завой рамото на младежа докосваше уж случайно нейното, тя си мислеше: „Да беше рамото на Джон!“ Когато веселият му глас, сдържан поради близостта й, шепнеше нещо в пригласа на мотора, тя се усмихваше и отговаряше, но мислеше: „Да беше гласът на Джон!“ А когато той каза веднъж: „В тази рокля, Фльор, сте същински ангел!“ — тя отвърна: „О, харесвате ли я?“ И мислеше: „Да можеше да я види Джон!“

По време на пътуването взе решение. Ще отиде в Робин Хил да се срещне с него насаме; ще отиде с колата, без да предупреди нито него, нито баща си. Девет дни бяха минали от писмото му — не можеше да чака вече нито ден. В понеделник ще отиде! Решението й вдъхна повече благосклонност към младия Монт. Щом имаше какво да очаква, можеше търпеливо да слуша и да отговаря. Майкъл можеш да остане за вечеря и да й направи както винаги предложение; да танцува с нея, да стиска ръката й, да въздиша… да прави каквото иска. Досаждаше й само когато я отвличаше от натрапчивата й мисъл. Дори го съжаляваше, доколкото й беше възможно да съжалява тъкмо сега някого другиго освен себе си. На вечерята той говори като че с още по-голямо увлечение за това, което наричаше „края на феодалното владение“… Тя не му обръщаше внимание, но баща й слушаше сякаш твърде внимателно, с онази своя усмивка, която означаваше несъгласие, а може би дори и гняв.

— По-младото поколение не мисли като вас, сър. Нали, Фльор?

Фльор вдигна рамене — по-младото поколение за нея беше Джон, а тя не знаеше какво мисли той.

— Когато станат на моите години, мистър Монт, младите хора ще мислят така, както мисля аз. Човешката природа не се мени.

— Приемам, че не се мени, сър, но начинът на мислене се променя с времето. Преследването на личния интерес е една отмираща форма на мислене.

— Нима? Да се грижи човек за личния си интерес, не е форма на мислене, мистър Монт, а инстинкт.

Да, ако „личният интерес“ е Джон!

— Но какво е личният интерес, сър? В това е въпросът. Общият интерес ще стане интерес на всеки от нас. Нали така, Фльор?

Фльор се усмихна.

— Иначе — добави младият Монт — ще се лее кръв.

— Така са приказвали хора от незапомнени времена.

— Но ще се съгласите, сър, че собственическият инстинкт угасва.

— Бих казал, че нараства у тези, които нямат нищо.

— Вижте мене! Аз съм наследник на майорат^[2], но не го желая. Бих отменил още утре това право.

— Вие не сте женен и не знаете какво приказвате.

Фльор видя, че младият човек обърна почти жално очи към нея.

— Наистина ли мислите, че бракът… — започна той.

— Обществото се крепи на брака — изрече през стиснати устни баща й. — На брака и последиците му. А вие искате да ги премахнете, така ли?

Младият Монт махна неопределено с ръка. Тягостно мълчание надвисна над трапезата, където лъжиците, украсени с Форсайтовски герб — фазан в естествен цвят, — святкаха под електрическата светлина на матовия глобус. Прибрежният мрак се сгъстяваше навън, преситен от тежката влага и сладки ухания.

„В понеделник — мислеше Фльор. — В понеделник!“