Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (102)

Масло в огъня

Когато се прибра вкъщи, Фльор намери една необичайна обстановка, която проникна дори през смущението, обгърнало личния й живот. Майка й беше недостъпна в своя мрачен унес; баща й размишляваше в лозовия разсадник за съдбата. И двамата не продумваха. „Заради мене ли? — помисли Фльор. — Или заради Профон?“ На майка си каза:

— Какво става с татко?

Майка й само сви рамене.

На баща си:

Баща й отвърна:

— Какво става ли? Какво има да става?

И я погледна остро.

— А знаеш ли — промълви Фльор, — че мосю Профон заминава с яхтата си за едно „мъничко“ пътешествие из Тихия океан?

Соумс разгледа един клон, на който нямаше ни един грозд.

— Лозата не върви — каза той. — Младият Монт беше тук. Питаше за тебе.

— О! Как го намираш, татко?

— Хм… продукт на времето си… като всички днешни младежи.

— А какъв си бил ти на неговата възраст, мили?

Соумс се усмихна мрачно.

— Ние работехме, не се забавлявахме… със самолети, моторетки и ухажвания.

Отбягваше да го погледне, докато задаваше въпроса, но все пак много добре го видя. Бледото му лице се изчерви, веждите, едва посивели, се смръщиха сурово.

— Аз нямах нито време, нито наклонност към донжуанство.

— Може би си имал някаква голяма любов.

Соумс я погледна втренчено.

— Да… щом искаш да знаеш… И голямо добро видях от нея!

Отдалечи се покрай тръбите на парното отопление. Фльор пристъпваше мълчаливо подир него.

— Разкажи ми за нея, татко!

Соумс се спря.

— За какво ти е да знаеш тия неща на твоите години?

— Жива ли е онази жена?

Той кимна.

— Омъжена?

— Да.

— Майката на Джон Форсайт, нали? А преди това твоя жена?

Изрече го импулсивно. Съпротивата му се дължеше сигурно на нежеланието тя да узнае някогашната рана, нанесена на гордостта му. Но тя се смая. Смая се, като видя този възрастен, спокоен мъж да премигва, сякаш го бе ударила, като чу толкова болка в гласа му:

— Кой ти каза? Ако е леля ти… Не понасям да се говори по тоя въпрос.

— Но, мили — започна ласкаво Фльор, — това е било толкова отдавна!

— Отдавна или неотдавна, аз…

Изправена до него, Фльор галеше ръката му.

— Аз се постарах да забравя — заяви изведнъж той; — и не желая да ми припомнят. — После, за да се отърве сякаш от някакво продължително, скрито раздразнение, добави: — Хората днес не разбират. Да, голяма любов! Никой не знае какво значи това!

— Аз зная — отвърна почти шепнешком Фльор.

Соумс, застанал гърбом към нея, се обърна внезапно.

— Какво приказваш… дете такова!

— Може би съм я наследила, татко.

— Какво?

— Любовта… към сина й.

Той беше бледен като платно, а Фльор чувстваше, че и тя навярно не изглежда добре. Прави един срещу друг, те се гледаха във влажната задуха, напоена с лекия мирис на пръст, саксийни мушката и зреещо грозде.

— Това е лудост — каза най-после Соумс с пресъхнали устни.

Почти без да мръдне своите, Фльор прошепна:

— Не се сърди, татко; не мога да я преодолея.

Разбираше, че той не е сърдит, а само дълбоко уплашен.

— Мислех — заекна Соумс, — че тая глупост е забравена вече.

— О, не! Сега е десеторно по-силна.

Соумс чукна с обувката си отоплителната тръба. Злополучното движение трогна девойката, която не изпитваше никакъв страх от баща си.

— Мили — заяви тя, — каквото има да стане, ще стане, нали знаеш.

— Ще стане! — повтори Соумс. — Не знаеш какво говориш. Научил ли е малкият?

Кръвта нахлу в лицето й.

— Още не.

Той извърна отново глава и, вдигнал леко едното си рамо, продължи да гледа втренчено спойката на тръбите.

— Това ми е страшно противно. Син на онзи тип! Това… това е противоестествено.

Почти подсъзнателно Фльор забеляза, че той не каза: „онази жена“. И вътрешният й усет отново заработи.

Дали призракът на тази голяма любов се таи все още в някое кътче на неговото сърце?

— Бащата на Джон е съвсем болен и остарял; виждах го.

— Ти?…

— Да, отидох у тях с Джон; видях и двамата.

— И какво ти казаха?

— Нищо. Бяха много внимателни.

— То се знае.

Той загледа отново спойката на тръбите, после каза неочаквано:

— Трябва да помисля… Довечера ще поговорим пак.

Разбрала, че това приключва сегашния им разговор, Фльор се измъкна тихичко, оставяйки го да разглежда спойката на тръбите. Отиде в овощната градина, из малините и френското грозде, без никакво желание да откъсне и да хапне нещо. Колко весела беше преди два месеца! А сега се чувстваше оплетена в мрежа от страсти, установени правила, гнет и бунт, в окови от любов и омраза. В този мрачен миг на обезсърчение и на нея дори, така бойка по природа, й се струваше, че изход не съществува. Как да постъпи в случая… как да огъне и превие нещата според волята си, да добие това, за което копнееше сърцето й? Ненадейно, зад завоя на чемширения плет, тя се озова пред майка си, която вървеше бързо, с разгърнато писмо в ръка. Гърдите й се вдигаха тежко, очите бяха разширени, бузите пламнали. „Яхтата — помисли веднага Фльор. — Горката мама!“

Анет я погледна уплашено с широко разтворените си очи и каза:

— J’ai la migraine.^[1]

— Много ми е жал, мамо.

— Как не!… На тебе и на баща ти… да ви е жал!

— Но, мамо… на мене наистина ми е жал. Аз зная как се чувства човек в такъв случай.

Слисаните очи на Анет се разшириха още повече, докато бялото се появи над гледеца.

— Клето невинно дете! — промълви тя.

Майка й — образец на самообладание и здрав разум! — да гледа и да говори така! Уплаши се! Баща й, майка й, самата тя! Само преди два месеца изглеждаше, че притежават всичко, каквото биха могли да желаят на този свят.

Анет смачка писмото. Фльор почувства, че не биваше да забележи този жест.

— Мога ли да ти помогна с нещо за мигрената, мамо?

Анет поклати глава и отмина с леко олюляване.

„Жестоко! — помисли Фльор. — А пък аз се радвах!“ Този тип! Защо мъжете се промъкват и разстройват чуждия живот? Навярно й се е наситил. Но как дръзва да се намеси в живота й и след това да й се насити? Как дръзва? При тази толкова естествена и така необикновена мисъл Фльор глухо и кратко се разсмя.

Трябваше, разбира се, да се радва, но какво радостно имаше в случая? За баща й беше безразлично, за майка й може би не? Фльор влезе в овощната градина и седна под една череша. Ветрец въздъхна в най-високите вейки; небето между листата им беше яркосиньо, с бели облаци — тежките бели облаци, почти винаги налице в крайчеца на пейзажа. Пчелите търсеха заслон от вятъра и бръмчаха тихо, а върху сочната трева падаше плътната сянка на овощните дървета, посадени от баща й преди двайсет и пет години. Птиците бяха почти смълчани, кукувиците не се обаждаха, само диви гълъби гукаха. Полъхът, бръмченето, птичият зов в летния ден не дадоха за дълго покой на нервите й. Склонила глава към коленете си, тя започна да обмисля планове. Трябва да получи подкрепата на баща си. Защо ще е против, щом тя ще бъде щастлива? През своите почти деветнайсет години тя бе узнала, че бъдещето й е единственото нещо, което има значение за него. Оставаше й следователно само да го убеди, че за нея няма щастливо бъдеще без Джон. Баща й смяташе тази любов за безумна прищявка. Колко глупави са възрастните, които мислят, че разбират чувствата на младите! Нима сам той не бе признал колко дълбоко влюбен е бил на младини? Трябваше да я разбере! „Трупа пари за мене — мислеше тя, — но каква полза от това, ако не бъда щастлива?“ Парите и всичко, което може да се купи с тях, не носят щастие. Донася го само любовта. Жълтооките маргаритки в овощната градина, които й придаваха такъв призрачен вид, растат диви и свободни и всяка има свой уречен час.

„Не е трябвало да ме нарекат Фльор — размишляваше тя, — щом не са искали да доживея и да изживея своя щастлив час.“ Нищо реално не се изпречваше пред нея — нито бедност, нито болест, — само някакво чувство, призрак от едно злополучно минало! Джон беше прав! Възрастните не те оставят да живееш! Правили са грешки, вършили са престъпления, а сега желаят децата им да плащат заради тях! Ветрецът утихна и комарите започнаха да хапят. Тя стана, откъсна вейка орлови нокти и се прибра.

Вечерта беше задушна. И Фльор, и майка й бяха облекли тънки, бледи, деколтирани рокли. Цветята на трапезата бяха бледи; всичко порази Фльор със своята бледност: лицето на баща й, раменете на майка й, бледата ламперията на стените, бледосивия мек килим, абажурът на лампата, дори супата — всичко беше бледо. Никакво цветно петно в цялата стая, нито вино дори в бледите чаши, защото никой не пиеше. А доколкото имаше нещо небледо, то беше черно — костюмът на баща й, дрехите на лакея, кучето й, изтегнато уморено на прозореца, черните завеси в блед десен. Влетя пеперуда — също бледа. Мълчаливо мина тази траурна вечеря в знойна нощ.

Когато тръгна след майка си, баща й я повика. Тя се върна, седна край него до масата, окачи орловите нокти от роклята си и ги поднесе към носа си.

— Размислих — заяви той.

— Така ли, мили?

— Безкрайно мъчителен е за мене този разговор, но няма как. Не зная дали разбираш какво си за мене — никога не съм ти казвал, не смятах за потребно да ти кажа; но ти си всичко. Майка ти…

Той замълча, загледан в тънката ваза от венецианско стъкло.

— Да?

— Нямам никого освен тебе. Никога не съм имал… нито съм искал нещо друго, откакто ти се роди.

— Зная — промълви Фльор.

Соумс овлажни устни.

— Ти мислиш може би, че заради тебе мога да изгладя и да уредя този въпрос? Мамиш се. Аз… съм безпомощен в случая.

Фльор мълчеше.

— Съвършено независимо е от личните ми чувства — продължи по-уверено Соумс. — Другите двама не ще се съгласят на никакво мое предложение. Те… ме ненавиждат, както хората ненавиждат винаги този, когото са оскърбили.

— А… Джон?

— Той е тяхна плът и кръв, единствено дете на майка си. За нея вероятно е това, което ти си за мене. Няма изход.

— Не! — извика Фльор. — Не, татко!

Соумс се облегна на стола, бледен, търпелив, решен сякаш да не прояви никакво вълнение.

— Слушай — каза той. — Ти противопоставяш чувства от два месеца на чувства от трийсет и пет години. Какви изгледи за успех смяташ, че имаш? Два месеца… Първото ти увлечение, последица на десетина срещи, на няколко разговора и разходки, на няколко целувки — срещу… срещу това, което не можеш и да си въобразиш, което не може да си въобрази никой, ако не го е преживял. Бъди разумна, Фльор! Обзело те е просто умопомрачение от летните горещини.

Фльор се залови да къса полека орловите нокти.

— Умопомрачение е да позволиш на миналото да опропасти всичко. Какво ни интересува нас миналото? Отнася се за нашия, а не за вашия живот.

Соумс вдигна ръка към челото си, където Фльор зърна изведнъж капчица пот.

— Чие дете си ти? — запита той. — Чие дете е Джон? Настоящето е свързано с миналото, а бъдещето — и с двете. Няма изход от това.

Никога досега тя не бе чувала баща си да философства. И въпреки вълнението си се замисли, облегнала лакът на масата, а брадичката — на дланта си.

— Но, татко, погледни практически на нещата. Ние не можем един без друг. И двамата имаме предостатъчно пари; единствената пречка е някакво чувство. Да погребем миналото, татко!

В отговор той само въздъхна.

— Освен това — продължи кротко Фльор — не бихте могли да ни попречите.

— Едва ли — каза Соумс, — ако зависеше само от мен, бих се опитал да ви преча. Зная, че с много неща ще трябва да се примиря, за да запазя обичта ти. Но този въпрос не зависи само от мен. Това именно желая да разбереш, докато не е станало съвсем късно. Ако допусна да мислиш, че можеш да постигнеш каквото желаеш и те насърчавам в това отношение, ударът ще бъде много по-тежък, когато откриеш, че не можеш.

— О, татко! — извика Фльор. — Помогни ми. Можеш да ми помогнеш.

Соумс поклати изненадано глава.

— Аз ли? — отвърна горчиво той. — Аз да ти помогна? Та аз именно съм пречката… истинската пречка… такъв е модният израз, нали? Защото в жилите ти тече моята кръв.

Той стана.

— Какво да се прави, маслото вече е в огъня. И щом настояваш на своето, ще трябва един ден само на себе си да се сърдиш. Забрави тази глупост, дете мое… единствено мое дете!

Фльор склони глава на рамото му.

В душата й бушуваше такава буря. Но нямаше смисъл да я показва. Никакъв смисъл! Тя се отстрани от баща си и излезе навън в припадащия мрак, разстроена, но не убедена. Всичко в нея беше неопределено и смътно, като очертанията и семките в градината; всичко… освен волята й да постигне своята цел. Една топола прониза тъмносиньото небе и докосна с върха си самотна бяла звезда. Росата овлажни пантофките й, голите й рамене потръпнаха от хлад. Тя слезе до брега на реката и загледа лунния лъч, отразен в потъмняващите води. Ненадейно я лъхна тютюнев дим и една бяла фигура изникна сякаш от лунното сияние. Младият Монт пушеше в лодката си във фланелен костюм. Угасена във водата, цигарата тихо изсъска.

— Фльор — обади се гласът му, — не бъдете жестока към нещастника! От часове ви чакам.

— Защо?

— Елате в лодката!

— Нямам такова намерение.

— Защо?

— Защото не съм русалка.

— Нима не сте никак романтична? Не бъдете съвременна, Фльор.

Той се показа на пътечката, на един ярд от нея.

— Вървете си!

— Но аз ви обичам, Фльор!

Тя се изсмя кратко.

— Елате пак — отвърна, — когато не постигна желанието си.

— Какво е то?

— Няма да ви кажа.

— Фльор — започна Монт и гласът му прозвуча някак странно, — не се подигравайте с мене! Дори куче, подложено на дисекция, заслужава да се отнасят прилично с него, преди да го довършат.

Фльор поклати глава, но устните й трепнаха.

— А защо ме изплашихте? Дайте ми цигара!

Монт й даде, запали я, извади втора за себе си.

— Не желая да говоря глупости — каза той. — Но представете си, ако обичате, всички глупости, изказани от всички влюбени до днес, после прибавете към тях и моите собствени.

— Благодаря, представих си. Лека нощ.

Постояха за миг, загледани един в друг, под сянката на акцията с огрени от луната клони, а димът на цигарите им се сливаше и извисяваше между тях.

— Състезава се и Майкъл Монт, така ли?^[2] — каза той.

Фльор се обърна рязко и тръгна към къщи. На моравата се спря да погледне назад. Майкъл Монт размахаше ръце във въздуха; видя го, че се удари по главата, после помаха за сбогом към огряната от луната цъфнала акация. Долетя гласът му:

— Прекрасен свят!

Фльор потрепера. Не можеше да му помогне, премного бяха собствените й грижи. На терасата се спря пак ненадейно. Майка й седеше съвсем сама пред писалището си в гостната. Нищо особено в изражението на лицето й, освен пълна неподвижност. Но колко покрусена изглеждаше тя! Фльор се качи на горния етаж. Пред вратата на своята стая се спря. Чу как баща й се разхожда в картинната галерия.

„Да — помисли тя. — Прекрасен свят! О, Джон!“