Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (15)

Кореспонденцията между Соумс и Босини

Джеймс не спомена пред сина си за своето посещение; но като му се случи да иде една сутрин у Тимоти във връзка с канализацията, наложена на брат му от здравните власти, го спомена там.

Сградата не била лоша, каза той. Личало, че ще стане нещо от нея. Онзи приятел разбирал от занаята си; само че кой знае колко ще струва на Соумс тоя строеж!

Юфимия Форсайт, която беше случайно в стаята — дошла бе да вземе „Страдание и успокоение“, нашумелия нов роман на благоговейния мистър Сколс, — се намеси:

— Вчера видях Айрин в универсалния магазин; разговаряха приятелски с мистър Босини в отделението за колониал.

С тия прости думи тя предаде една сцена, която й бе направила в действителност дълбоко и сложно впечатление. Бързала към щанда за коприни в църковностопанския универсален магазин — едно заведение с възхитителна система, приемащо само сигурни клиенти, които можеха да плащат предварително стоката, доставяна им в къщи, и поради това много ценено от Форсайтови — за да избере тъмновиолетова коприна за майка си, която чакала отвън в каретата.

Когато минавала през колониала, погледът й бил неприятно привлечен от застанала гърбом красива фигура. Тя била така очарователно съразмерна, така скромно, но изящно облечена, че вроденото чувство за благоприличие на Юфимия веднага се разтревожило: тя знаеше, повече от вътрешен усет, отколкото от опит, че такива фигури са рядко добродетелни… а в нейното съзнание не бяха никога, защото собственият й гръб създаваше много грижи на шивачките.

Подозренията й се потвърдили. Идвайки откъм аптечния щанд, един млад човек свалил шапката и се приближил към дамата с неизвестния гръб.

Тогава именно Юфимия ги познала: дамата била несъмнено мисис Соумс, а младият човек — мистър Босини. Скрила се бързо да купи кутия туниски фурми — неудобно беше да я срещнат с покупки в ръце, и то толкова рано сутрин — и могла да наблюдава съвсем непреднамерено, но с любопитство краткия им разговор.

Мисис Соумс, обикновено бледа, била леко поруменяла; а държането на мистър Босини било странно, макар и любезно (Юфимия го намираше изискан, а прякорът Пирата, с който го бе удостоил Джордж, беше романтичен и почти очарователен). Той като че молел за нещо. Разговаряли така оживено — или по-точно, той говорел така оживено, защото мисис Соумс почти не говорела, — че, без да искат, пречели на минувачите. Един приятен възрастен генерал, който отивал към щанда за пури, бил принуден да заобиколи и щом видял мисис Соумс, веднага свалил шапка, старият му глупак! Както всеки мъж!

Но това, което тревожеше Юфимия, бяха очите на мисис Соумс. Тя не погледнала ни веднъж Босини, докато й говорел; но след като си тръгнал, го проследила с поглед. И то какъв поглед!

Много тревожни мисли бе пробудил тоя поглед у Юфимия. Не бихме преувеличили, ако кажем, че я бе пронизал със своята тъжна, неотстъпчива нежност; мисис Соумс сякаш искала да върне тръгналия, да отрече нещо, което му бе казала.

Както и да е, тогава, запътила се за виолетова коприна, тя не бе имала време да обмисли по-дълбоко това: но била много… твърде много „intriguee^[1]“ Кимнала бе леко на мисис Соумс, колкото да покаже, че ги е видяла; и, както повери по-късно на своята приятелка Франси (дъщеря на Роджър): „Просто изглеждаше, че съм я уловила на местопрестъплението.“

Джеймс, комуто беше противно да приеме безропотно едно ново потвърждение на собствените му мъчителни подозрения, я прекъсна веднага:

— Сигурно са ходили да избират тапети!

Юфимия се усмихна.

— В колониала ли? — запита кротко тя и добави, докато взимаше от масата „Страдание и успокоение“: — Даваш ми я, нали, мила лельо? Довиждане!

И излезе.

Джеймс пристигна в бюрото на „Форсайт, Бъстард и Форсайт“. Соумс седеше на въртящия се стол и пишеше някаква защита. Той поздрави баща си с кратко добър ден, извади от джоба си един плик и каза:

— Може би ще те интересува да прочетеш това нещо.

Джеймс прочете следното съобщение:

309 Д. Слоун стрийт

15 май

„Драги Форсайт,

Тъй като строежът на Вашата къща приключи, задълженията ми на архитект се свършиха. Ако трябва да продължа с наредбата, която предприех по Ваше искане, бих желал да Ви е ясно, че трябва да имам пълна свобода на действие.

При всяко Ваше идване Вие предлагате нещо, противно на моя план. Имам три писма от Вас и във всяко от тях се препоръчва нещо, което никога не би ми минало през ум да поставя. Вчера следобед дойде баща Ви, който направи нови ценни предложения.

Моля Ви, следователно, да решите дали желаете да довърша и наредбата на къщата, или да се оттегля, което всъщност бих предпочел.

Но моля да разберете, че ако ще ръководя и наредбата, ще я ръководя сам, без ничия намеса.

Ако се заема с нея, ще я извърша изцяло, но само при пълна свобода на действие.

Ваш предан

Филип Босини“

Точната и непосредствена причина на това писмо, естествено, не можеше да се отгатне, макар че не беше невероятно Босини да е бил подтикнат от някакъв внезапен бунт срещу своето подчинение към Соумс — вечното взаимоотношение между изкуството и собствеността, така великолепно резюмирано върху гърба на едно от най-необходимите съвременни пособия със сентенция, достойна за Тацит:

Тос. Т. Сороу

Изобретател

Бърт М. Подланд

собственик на изобретението.

— Какво смяташ да му отговориш? — попита Джеймс.

Соумс дори не обърна глава.

— Не съм решил — каза той и продължи да пише защитата.

Един негов клиент, построил някакви сгради на площ, която не му принадлежеше, бе получил внезапно неприятно предложение да ги събори. Но след внимателното проучване на фактите Соумс бе открил възможност да даде мнение, че клиентът му е придобил право на собственост чрез владение и макар площта без съмнение да не му принадлежи, той е в правото си да я задържи и трябва да стори подкрепа на мнението си, за да може, както казват моряците, „да удържи“.

Той имаше репутация на човек, който дава разумни съвети; хората казваха: „Идете при младия Форсайт — той е умен мъж.“ И сам ценеше високо тая репутация.

Вродената му мълчаливост беше в негова полза; нищо не можеше да остави у хората, особено у хората с имоти, по-твърдо впечатление, че е солиден мъж. И той беше наистина солиден. Традиция, навик, възпитание, наследена способност, вродена предпазливост, всичко това създаваше една солидна професионална почтеност, неподатлива на никакви изкушения поради простия факт, че почиваше върху вродено отбягване на рисковете. Как би могъл да пропадне, когато ненавиждаше всички обстоятелства, при които пропадането беше възможно?… Човек не пада от под!

А безбройните Форсайтови, които имаха нужда от услугите на солиден мъж при неизброимите сделки, свързани с най-разнообразни видове собственост — като се почне с жени и се свърши с правото върху някой воден източник, — намираха, че е изгодно и сигурно да се доверят на Соумс. Лекото му високомерие, изражението му на човек, който винаги се рови да открие прецеденти, беше също и неговата полза — никой не е високомерен, ако не разбира работата си!

Фирмата се ръководеше всъщност от него, защото, макар че все още идваше почти всеки ден да се осведомява лично, Джеймс само седеше на стола си, кръстосал крака, объркваше вече решени неща и накрая си отиваше, а другият съдружник, невзрачният Бъстард, работеше много, но никой не се съобразяваше с мнението му.

И така Соумс продължаваше упорито защитата. Но не може да се каже, че беше спокоен. От време на време го преследваше чувство за близка неприятност. Опитваше се да го отдаде на физическо неразположение — черният му дроб не беше в ред, — но знаеше, че не е така.

Погледна часовника си. След четвърт час трябваше да отиде на събрание в „Новото каменовъглено дружество“ — едно от предприятията на чичо му Джолиън; там ще види може би чичо Джолиън и ще може да поговори с него за Босини — не бе решил какво, но все щеше да му каже нещо… Нямаше във всеки случай да отговори на писмото, докато не види чичо Джолиън. Стана, прибра грижливо черновата на защитата. Влезе в тъмната умивалня, завъртя електрическия ключ, изми ръцете си с черен уиндзорски сапун и ги изтри с кърпа между ролки. Изчетка косата си, оправи с особено внимание пътя по средата, завъртя отново електрическия ключ, взе си шапката, каза, че ще се върне в два и половина, и излезе на Поултри.^[2]

До канцеларията на „Новото каменовъглено дружество“ не беше далеко. Те се намираха на Айрън монгър лейн; там именно, а не в Канън Стрийт хотел, дето по-амбициозните дружества правеха събранията си, се състоеше винаги общото събрание на каменовъгленото дружество. Джолиън старши бе обърнал още от начало гръб на вестниците. „Какво общо има публиката — казваше той — с моите предприятия!“

Соумс пристигна точно навреме и зае мястото си до управителния съвет, насядал в редица срещу акционерите, всеки директор зад собствената си мастилница.

Лесно отличим в центъра на редицата със своя черен, закопчан редингот и бели мустаци, Джолиън старши седеше, облегнат на стола, сложил крайчеца на пръстите си върху един екземпляр от доклада и баланса на директорите.

Отдясно, както винаги небрежен, седеше секретарят, „несменяемият“ Хемингс; всепоглъщаща скръб светеше в прекрасните му очи; а зад стоманеносребристата брада, траурна като цялата му външност, се съзираше една от черна по-черна връзка.

Случаят беше наистина тъжен, защото само преди шест седмици се бе получила телеграма от минния експерт Скориър, изпратен да обследва тайно мините, който съобщаваше, че директорът Пипин се е самоубил, когато се бе опитал след двегодишно мълчание да напише писмо на Управителния съвет. Това писмо беше на масата; щяха да го прочетат на акционерите: те трябва да знаят, разбира се.

Хемингс бе казвал често на Соумс, застанал с разтворени поли на редингота пред камината:

— Това, което нашите акционери не знаят, изобщо не заслужава да се знае. Вярвайте ми, мистър Соумс.

Веднъж, когато на разговора им присъстваше и Джолиън старши, се случи малка неприятност. Соумс си спомни как чичо му вдигна рязко поглед и каза: „Не говорете глупости, Хемингс! Искате да кажете, че не заслужава да се знае това, което знаят!“ Джолиън старши ненавиждаше подлизурството.

С гневен поглед и усмивка на дресиран пудел, Хемингс бе отговорил с изблик на престорено възхищение: „Чудесно казано, сър… наистина чудесно! Чичо ви не пропуска случай да бъде духовит!“

Но при следващата среща със Соумс се възползва от случая да му подхвърли: „Председателят вече много остаря… Нищо не иска да разбере. Страшно упорит… Но какво може да се очаква от човек с такава брадичка.“

Соумс бе кимнал.

Всеки знаеше, че брадичката на чичо Джолиън издава нрава му. Днес той изглеждаше загрижен, въпреки изражението, което приемаше на общо събрание. Соумс реши непременно да му поговори за Босини.

Вляво от Джолиън старши беше дребният министър Букър, също с изражение за общо събрание, сякаш издирваше някой особено уязвим акционер. До него се мръщеше един глух директор; до глухият директор седеше невъзмутимо старият мистър Блийдъм със съзнание за собственото си достойнство — съвсем основателно, защото Блийдъм знаеше, че кафявият свитък кожа, който го придружаваше винаги на общи събрания, е зад шапката му (старомоден цилиндър с плоски краища, напомнящ за широки връзки, обръснати мустаци, свежи бузи и къси побелели бакенбарди).

Соумс присъстваше винаги на общите събрания; смяташе, че е добра идея да бъде там, „за всеки случай“! Той огледа със съсредоточеното си високомерно изражение стените на залата, дето висяха плановете на мината и пристанището, както и голямата снимка на шахта, водеща до рудник, който се оказа съвършено недоходен. Тази снимка — доказателство за вечната ирония, която се таи в търговските предприятия — стоеше все още на стената, образ на любимия, но мъртъв директорски блян.

Най-после Джолиън старши стана и прочете доклада за баланса. Прикрил зад олимпийско спокойствие неугасващата ненавист, стаена в душата на всеки директор към акционерите му, той ги огледа равнодушно. Гледаше ги и Соумс. Повечето му бяха познати по лице. Ето старият Скръбсол, доставчик на катран, който според Хемингс „идваше само за пакост“ — заядлив старик с отпуснати бузи, едра челюст и голям цилиндър с ниско дъно, сложен на коленете му. Ето благоговейният мистър Бомс, който предлагаше винаги да гласуват благодарност на председателя и изказваше неизменно надеждата, че Управителният съвет не ще пренебрегне да се погрижи за духовното издигане на чиновниците си (той имаше строгия империалистически уклон на своето одеяние). Имаше и полезния навик да спира след това някой директор и да го разпитва каква ще бъде според него следващата година — добра или лоша; и в зависимост от отговора купуваше или продаваше някоя и друга акция през следващите петнадесет дни.

Ето и майор О’ Бейли, който непременно взимаше думата, ако не за друго, то поне за да подкрепи преизбирането на контрольора, а понякога предизвикваше и сериозно недоразумение, като грабваше просто от ръцете на другите предварително поверените им листчета с приветствия — или, по-точно, с предложения, — които ще трябва да направят.

Това бяха всички, заедно с още четири-пет души сериозни, мълчаливи акционери, особено симпатични на Соумс — делови хора, свикнали да си гледат работите без много шум, — добри, почтени мъже, които ходят всеки ден в Сити и всяка вечер се връщат при своите добри, почтени жени.

Добри, почтени жени! Тази мисъл пробуди отново у Соумс безименната му тревога.

Какво ще каже на чичо си? Как да отговори на онова писмо?

— … Ако някой акционер има да зададе въпрос, с удоволствие ще отговоря.

Леко потупване. Джолиън старши бе пуснал доклада и баланса на масата и въртеше с ръце очилата си с рогови рамки.

По лицето на Соумс пробягна едва доловима усмивка.

По-добре ще е да побързат с въпросите си! Той познаваше подхода (един наистина идеален подход!) на чичо си, който ще каже веднага:

— Тогава предлагам приемането на доклада и баланса!

Не им оставаше време да се обадят… защото всеизвестно е, че акционерите само ви пилеят времето!

Стана висок мъж с побеляла брада и сухо, недоволно лице:

— Смятам, че е редно, господин председателю, да повдигна въпроса за сумата от пет хиляди лири за баланса. „За вдовицата и семейството (той огледа сърдито всички) на покойния директор“, който така… хм… необмислено — повтарям: необмислено — се самоуби по време, когато крайно беше ценен за дружеството. Вие ни съобщихте, че договорът, така злощастно прекратен от самия него, е бил за петгодишен срок, от който е изтекла само една година… И аз…

Джолиън старши махна нетърпеливо с ръка.

— Смятам, че е редно, господин председателю… да попитам дали тази сума, платена или предложена на Управителния съвет да се плати на покойника… е за службата, която би изпълнил, ако не се бе самоубил?

— Тя се заплаща като възнаграждение за миналата му служба, която, както е известно на всички, в това число и на вас, беше изключително ценна.

— Тогава, сър, мога да заявя само, че щом е за минали заслуги, сумата е прекалено голяма.

Акционерът седна.

Джолиън старши почака една секунда и каза:

— Предлагам докладът и…

Акционерът отново стана.

— Мога ли да запитам дали Управителния съвет разбира, че парите не са негови… И без колебание смея да добавя, че ако бяха негови…

Втори акционер, с кръгло, упорито лице — Соумс си спомни веднага, че е шурей на покойния директор, — скочи и отвърна разпалено:

— По мое мнение, сър, сумата е недостатъчна!

Сега стана благоговейният мистър Бомс.

— Ако мога да се изкажа и аз… хм…, обстоятелството, че се е самоубил, трябва да е повлияло твърде силно на нашия уважаван председател. Не се съмнявам, че то именно му е повлияло, защото — казвам това от мое име, а мисля (той погледна строго шурея на покойния директор), че нашият уважаван председател ще намери начин — с вписване в протоколите или, може би по-добре, с намаляване на сумата — да изрази сериозното ни неодобрение, закъдето този многообещаващ и ценен живот е бил така неблагочестиво откъснат от една дейност, за която в негов — и, ако смея да добавя — и в наш интерес се е налагало така повелително да бъде запазен. Ние не трябва… не, ние не можем да насърчим такова тежко отклонение от дълга към хората и бога.

Благоговейният джентълмен седна. Отново стана шуреят на покойният директор.

— Поддържам това, което казах — заяви той. — Сумата е недостатъчна.

И тук се обади първият акционер:

— Оспорвам законността на възнаграждението. Според мене то е незаконно. Тук е юрисконсултът на дружеството; мисля, че съм в правото си да му задам този въпрос.

Всички се обърнах към Соумс. Най-после ще възникне спор!

Соумс се изправи, със стиснати устни; нервите му бяха опънати, вниманието му се изтръгна най-после от съзерцавана на мъглата, обзела мисловния му кръгозор.

— Въпросът — започна той с тих и тънък глас — не е напълно ясен. Тъй като има възможност да се съберат нови доводи, съмнително е дали това плащане е напълно законно. Но ако някой пожелае, може да се поиска и мнението на съда.

Шуреят на директора се намръщи и каза многозначително:

— Несъмнено може да се поиска и мнението на съда. Мога ли да запитам за името на джентълмена, който ни даде това ценно уведомление? Мистър Соумс Форсайт ли? То се знае!

Той премести рязко поглед от Соумс към Джолиън старши.

Бледите страни на Соумс пламнаха, но той продължи да гледа надменно. Джолиън старши се втренчи в говорещия.

— Ако — подхвана той — шуреят на покойния директор няма какво друго да добави, предлагам докладът и балансът…

Но в този миг стана един от петимата мълчаливи, солидни акционери, които се ползваха със симпатиите на Соумс. И каза:

— Аз се обявявам изцяло против предложението. От нас се очаква да проявим милосърдие към съпругата и децата на покойника, които — както ни се съобщи — били издържани от него. Може и да са били. Това не ме интересува. Противопоставям се по принцип на решението. Крайно време е да се заеме позиция против това сантиментално човеколюбие. То подяжда страната. Противопоставям се да се дават парите ми на хора, който не познавам, които нямат никакво участие в спечелването им. Противопоставям се in toto^[3]; това не е стопанска дейност. Предлагам да се отложи гласуването на доклада и баланса, за да се поправят те, като се премахне напълно дарението.

Джолиън старши изслуша прав солидния, мълчалив мъж.

Неговата реч намери отзвук във всяко сърце, защото изразяваше веруюто на солидните хора, бунта срещу благотворителността, започнал вече да се проявява сред най-здравите членове на обществото.

Думите „това не е стопанска дейност“ трогнаха дори Управителния съвет; всеки чувстваше в душата си, че наистина не е. Но те познаваха властния нрав и упоритостта на председателя. И той може би съзнаваше в душата си, че това не е стопанска дейност. Но беше длъжен да подкрепи собственото си предложение. Ще се откаже ли от него? Изглеждаше невероятно.

Всички зачакаха с любопитство. Джолиън старши вдигна ръка; очилата с тъмни рамки, увиснали между палеца и показалеца му, се олюляваха заплашително.

Той се обърна към солидния, мълчалив акционер:

— Сериозно ли желаете да внеса тази поправка сър, като знаете много добре усилията на покойния директор при експлозията в мините?

— Да, желая.

Джолон старши постави въпроса на гласуване.

— Поддържа ли някой това предложение? — запита той, като изгледа спокойно всички.

В този миг именно Соумс, впил очи в чичо си, почувства силата на волята у стария човек. Никой не мръдна. Джолиън старши загледа в очите солидния, мълчалив акционер и каза:

— Предлагам „да се приемат и одобрят докладът и балансът за хиляда осемстотин и шеста година“. Приема ли се? Съгласието се изказва по обикновения начин. Против — никой. Прието. Следният въпрос, господа…

Соумс се усмихна. Умееше чичо Джолиън да се справя с хората!

После вниманието му се върна към Босини. Странно как този човек не му излизаше от ума дори по време на работа!

Посещението на Айрин на къщата… В това нямаше нищо особено; но все пак можеше да му каже. Макар че тя изобщо никога нищо не му казваше. Ставаше все по-мълчалива и докачлива. От сърце му се искаше къщата да бъде привършена по-скоро и да се пренесат в нея, далеч от Лондон. Градът не й понасяше; нервите й не бяха съвсем в ред. Глупавото хрумване за отделна стая се появи отново!

Събранието вече приключи. Благоговейният Соумс бе спрял Хемингс под снимката на злополучната шахта. Гневно усмихнат и смръщил вежди, дребният мистър Букър се караше на раздяла със стария Скръбсол. Двамата жестоко се ненавиждаха. Разправията произлизаше от някакъв договор за смола, който дребният мистър Букър бе измъкнал от Управителния съвет за племенника си през главата на стария Скръбсол. Соумс бе чул за това от Хемингс, който обичаше да поклюкарства, особено по адрес на директорите, с изключение, разбира се, на Джолиън старши, от когото се страхуваше.

Соумс чакаше удобен момент. И последният акционер вече излизаше от вратата, когато той се приближи към чичо си, който си туряше шапката.

— Мога ли да поговоря с вас една минутка, чичо Джолиън?

Не е известно какво очакваше Соумс от този разговор.

Вън от това почти тайнствено страхопочитание, което Форсайтови изобщо изпитваха към Джолиън старши, навярно заради склонността му към философстване или може би — както Хемингс несъмнено би се изразил — заради брадичката му, между младия и стария Форсайт съществуваше, и винаги бе съществувала, едва доловима неприязън. Тя прозираше в студенината на поздрава, в уклончивите намеци, с които говореха един на друг, и навярно се дължеше на долавяната от Джолиън старши спокойна твърдост (той я наричаше направо „инат“) у младежа, и на тайния страх, че може би не ще бъде в състояние да се наложи и на него.

И двамата Форсайт, в доста отношения далечни като двата полюса, притежаваха — много повече от останалите членове на рода в различния си нрав — една съществена черта, — твърдо и благоразумно прозрение в „сделките“, което е най-висшата отлика на достойната им класа. При по-щастливи обстоятелства всеки от тях би могъл да достигне висока кариера: да стане добър финансист, голям строител или държавник; при все че, когато изпадаше в особено настроение — под влиянието на пура или на природата, — Джолиън старши би могъл, ако не да се надсмее, то поне да погледне критично своите постижения, докато Соумс, който никога не пушеше пури, не би бил способен на такова нещо.

Освен това в съзнанието на Джолиън старши продължаваше да се таи скритата мъка, че синът на Джеймс… на Джеймс, когото той бе смятал винаги за такова невзрачно същество!… ще преуспява, докато неговият собствен син…

И накрая, но не на последно място — защото и той, като всеки Форсайт, не беше застрахован срещу семейните клюки, — стоеше злокобният, неопределен, но въпреки това тревожен слух за Босини, уязвяващ жестоко гордостта му.

Както можеше да се очаква, раздразнението му беше насочено не към Айрин, а към Соумс. Мисълта, че съпругата на племенника му („Защо този приятел не проявява повече внимание към постъпките й…“ — мислеше несправедливо той, сякаш Соумс можеше да прояви повече внимание!) би могла да отнеме годеника на Джун, беше непоносимо унизителна. Съзрял опасността, той не я прикриваше, а признаваше с безстрастието на широкия си ум, че това не е невероятно: Айрин беше наистина привлекателна!

Още докато излизаха от заседателната зала към шума и суетата на Чипсайд, той предусети за какво ще му приказва Соумс. Повървяха цяла минута, без да заговорят: Соумс с безшумни ситни стъпки, Джолиън старши съвсем изправен, използващ вяло чадъра си за бастун.

Скоро свиха в сравнително тиха улица, защото пътят на Джолиън старши водеше към Мургейт стриийт, дето щеше да има друго заседание.

Без да вдигне очи, Соумс започна:

— Получих писмо от Босини. Вижте какво пише. Помислих, че трябва да ви съобщя. Похарчих за къщата много повече, отколкото възнамерявах, и искам да сме наясно.

Джолиън старши прочете неохотно писмото.

— Писмото му е достатъчно ясно.

— Той говори за „свобода на действие“ — отвърна Соумс.

Джолиън старши вдигна глава. Дълго потисканите раздразнение и неприязън към този млад човек, чийто живот започваше да се вплита в неговия собствен, избухна изведнъж:

— А защо си му възложил работата, щом нямаш доверие в него?

Соумс го погледна скришом.

— Късно е вече да се разисква този въпрос — каза той. — Искам само да се разберем, че ако му дам свобода на действие, няма да ме въвлече в прекалени разходи. Помислих, че ако ти поговориш с него, казаното ще има по-голяма тежест.

— Не — отсече Джолиън старши. — Не искам да се меся в тая работа!

В думите на чичото и племенника се долавяше неизреченото и, поради това, много по-сериозно значение. А погледите, които си разменяха, показваха, че и двамата съзнават това.

— Какво искаш — отвърна Соумс. — Смятам, че трябва да ти кажа, заради Джун. Добре е да знаеш, че не възнамерявам да търпя никакви глупости!

— Какво ме интересува? — прекъсна го Джолиън старши.

— О, не зная — промълви Соумс; и, смутен от острия поглед на чичото, не можа да добави нищо. — Да не кажеш после, че не съм те предупредил — отсече сърдито той, когато си възвърна донякъде самообладанието.

— Че не си ме предупредил! — повтори Джолиън старши. — Не разбирам какво искаш да кажеш. Дошъл да ме безпокои за такова нещо! Не искам и да знам как вървят работите ти. Оправяй се сам!

— Добре — отвърна невъзмутимо Соумс. — Ще ги оправя.

— Сбогом — каза Джолиън старши. И се разделиха.

Соумс се върна обратно, влезе в един прочут ресторант и си поръча порция пушена лакерда и чаша шалби^[4]; на обяд той ядеше малко и се хранеше обикновено прав, защото намираше, че това положение е полезно за черния му дроб, който беше съвършено здрав, макар че Соумс му приписваше всичките си страдания.

Като свърши обяда, тръгна бавно към бюрото си с наведена глава, без да обръща внимание на гъмжащото множество, което също не му обръщаше никакво внимание.

Вечерната поща отнесе отговор до Босини:

„ФОРСАЙТ, БЪСТЪРД И ФОРСАЙТ

адвокати

2001, Бранч лейн, Поултри, И. Ц.

17 май 1887

Драги Босини,

Получих писмото Ви, чието съдържание немалко ме изненада. Аз имах впечатлението, че Вие се ползвате през цялото време и сте се ползували с пълна «свобода на действие», защото не си спомням да сте одобрили някое от предложенията, които имах нещастието да направя. Като Ви давам, съобразно Вашето искане, такава «свобода на действие», желая да разберете ясно, че общата стойност на къщата, заедно с цялата украса, включително и вашия хонорар (както е уговорен помежду ни), не трябва да надхвърля дванайсет хиляди (12 000) лири. Това ви дава широки възможности и, както знаете, е много повече, отколкото предполагах първоначално.

Оставам

Ваш предан

Соумс Форсайт“

На другия ден получи писъмце от Босини:

„ФИЛИП БЕЙНС БОСИНИ

архитект

309 Д, Слоун Стрийт, Ю. З.

Май 18

Драги Форсайт,

Грешите, ако смятате, че при такъв деликатен въпрос, като наредбата на къщата Ви, аз мога да се обвържа с точност до лира. Виждам, че договорът ни, както и самият аз, сме Ви дотегнали, затова смятам, че е по-добре да се оттегля.

Ваш предан

Филип Бейнс Босини“

Соумс мисли дълго и мъчително какво да отговори и, късно през нощта, когато Айрин бе отишла вече да спи, състави в трапезарията следното писмо:

„Монпелие Скуеър, Ю. З.

19 май 1887

Драги Босини

Мисля, че в интерес и на двама ни е крайно нежелателно работите да бъдат изоставени в сегашното им състояние. Не исках да кажа, че ако надвишите споменатата в писмото ми сума с десет, двайсет или дори петдесет лири, помежду ни ще възникнат неприятности. При това положение бих желал да обмислите отново отговора си. Вие имате «свобода на действие» в рамките, уговорени с нашата кореспонденция, и аз се надявам, че ще намерите начин да довършите наредбата, като зная, че е мъчно тя да бъде абсолютно точно изчислена още сега.

 

Ваш предан

Соумс Форсайт“

Отговорът на Босини пристигна на другия ден. И гласеше:

„20 май

Драги Форсайт

Прието.

Ф. Босини“