Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Събуди се в два и половина, а — както знаеше от дълъг опит — този час засилваше тревожно всички мисли. Опитът го бе научил също, че следващото редовно събуждане в осем часа доказваше глупостта на тая тревога. Мисълта, която го изплаши неочаквано тая сутрин, беше, че ако се разболее — нещо вероятно на неговата възраст, — не ще може да вижда Айрин. От тая мисъл имаше само една стъпка до съзнанието, че ще бъде отделен от нея и щом синът му и Джун се върнат от Испания. Как би могъл да оправдае желанието си да вижда една жена, която бе откраднала — посред нощ човек не подбира думите! — любимия на Джун? Той беше мъртъв вече; но Джун беше упорито същество; с добро сърце, но упорита като пън и наистина неспособна да забрави! Те щяха да се върнат към средата на идния месец. Оставаха му още пет седмици, за да се порадва на новото чувство, озарило края на живота му. Мракът му разкри невероятно ясно естеството на това чувство. Възхищение пред красотата… копнеж да вижда това, което радва очите. Смешно на неговата възраст! И все пак… как би поискал от Джун да превъзмогне мъчителния спомен, как да не изглежда чудак в очите на сина си и жена му? Ще бъде принуден да се мъкне до Лондон, а това го уморяваше; после и най-лекото неразположение щеше да го лиши от тази възможност. Той лежеше с отворени очи, стискаше зъби от яд и се наричаше стар глупак, а сърцето му ту биеше силно, ту като че ли спираше изведнъж. Видя как утрото освети прозорците, чу как птиците запърхаха и зачуруликаха, как петлите пропяха, после заспа отново и се събуди уморен, но с ясен ум. Пет седмици няма защо да се тревожи — цяла вечност на неговата възраст! Но среднощната тревога бе оставила своя отпечатък, засилила бе волята му на човек, свикнал да постъпва винаги както желае. Ще я вижда колкото си иска! Защо да не отиде в града и да направи веднага това допълнение към завещанието си, вместо да пише на своя адвокат; може да я заведе и на опера! Но ще отиде с влак, защото не иска оня дебелак Бикън да се подсмива зад гърба му. Прислужниците са големи разбойници; а положително са чули за някогашната история между Айрин и Босини… Всички знаят и отгатват каквото не знаят. Сутринта й писа:

„Мила Айрин, утре ще дойда в града. Ако искате да отидете на опера, елате да вечеряме някъде спокойно…“

Но къде? От десетки години не бе вечерял в Лондон другаде, освен в своя клуб или в някой частен дом. Да! Оставаше онзи моден ресторант в Ковън Гардън!…

„Драснете ми утре сутринта до хотел «Пиемонт» дали да ви чакам там в седем часа.

От сърце Ваш Джолиън Форсайт“

Тя ще разбере, че иска да й доставиш малко радост; защото мисълта, че би могла да допусне у него копнеж да я види, му беше подсъзнателно неприятна; не беше редно толкова стар човек да си припомня навиците, за да се възхищава на красотата, особено на една красива жена.

Колкото и да бяха кратки, пътуването и посещението до адвоката го измориха. Беше и горещо, затова, след като се облече за вечеря, той полегна да си почине на дивана в спалнята. Навярно бе загубил за малко съзнание, защото се опомни с твърде странно чувство, стана с усилие и позвъни. О! Минаваше седем! И той беше тук, а тя може би го чакаше! Но замайването го обзе отново и го принуди да легне на дивана. Чу гласа на прислужничката:

— Звъняхте ли, сър?

— Да, влезте — „Не виждам ясно поради мъглата пред очите ми.“ — Не ми е добре. Донесете ми амоняк.

— Да, сър. — В гласа й прозвуча уплаха.

Джолиън старши направи усилие.

— Не, почакайте. Занесете тази бележка на племенницата ми… дамата, която чака в хола… една дама в сиво. Кажете, че мистър Форсайт не е добре… от горещината. Много се извинява, ако не отиде веднага долу, да не го чака за вечерята.

След като момичето излезе, той помисли без сила: „Защо казах «една дама в сиво»? Тя може и да е в друга рокля. Амоняк!“ Не изпадна вече в безсъзнание, но все пак не усети кога Айрин беше влязла и застанала край него, като държеше под носа му стъкло с амоняк и оправяше възглавницата зад гърба му. Чу тревожния й глас:

— Какво ви е, скъпи чичо Джолиън?

Усети смътно до ръката си лекото докосване на устните й; после вдъхна дълбоко и кихна от силния амоняк.

— Ха! — отвърна той. — Нищо ми няма. Как се озовахте тук? Слезте да вечеряте… Билетите са на тоалетната масичка. След една минутка ще се оправя.

Усети на челото си хладната й ръка; усети дъха на виолетки и остана така, раздвоен между насладата и решението да се съвземе по-бързо.

— Я гледайте! Та вие сте наистина в сиво! — каза той. — Помогнете ми да стана.

Щом стъпи на нозе, се отърси.

— Как може да припадам така! — И тръгна съвсем бавно към огледалото: „Какъв мъртвешки вид!“ Тя прошепна зад него:

— Не бива да слизате, чичо! Трябва да почивате!

— Глупости! Една чашка шампанско ще ме оправи веднага. Не искам да пропусна операта.

Но придвижването по коридора беше трудно. Какви килими постилаха из тия модерни заведения. Толкова дебели — нозете ти потъват в тях на всяка стъпка! В асансьора забеляза колко загрижена изглеждаше тя и й каза с една забележимо намигване:

— Чудесен домакин!

Когато асансьорът спря, трябваше да се улови здраво за пейката, за да й попречи да се изплъзне под него; но след супата и шампанското се усети много по-добре и започна да изпитва удоволствие от това неразположение, пробудило такава загриженост в държанието й.

— Бих желал да имам дъщеря като вас — каза неочаквано той; после, забелязал усмивката в погледа й, продължи: — Не бива да се погребвате в миналото на вашата възраст, ще имате достатъчно време за това, когато стигнете моите години. Роклята ви е много хубава… в чудесен стил.

— Сама я ших.

О! Жена, която може да ушие сама такава хубава рокля, не е загубила интерес към живота.

— Радвайте се, докато е време — каза той; — и изпийте тази чаша. Искам да видя малко руменина на бузите ви. Не трябва да пропиляваме живота си; не бива. Тази вечер ще чуем новата Маргарита; дано не е дебела. А Мефисто… не мога да си представя нещо по-ужасно от това, да видя някой дебел артист в ролята на дявола.

Но не отидоха на опера, защото, когато ставаше от трапезата, отново му се зави свят и Айрин настоя да си почине и да си легне рано. Щом се разделиха пред входа на хотела, след като плати на кочияша, за да я отведе до Челси, Джолиън старши седна отново за миг, още веднъж да си припомни думите й: „Толкова сте мил към мене, чичо Джолиън.“ Та кой не би бил! Искаше му се да остане още един ден и да я заведе в Зоологическата градина, но два дни скитане с него би я отегчило до смърт. Не, ще трябва да чака до следния неделен ден; тя обеща да дойде тогава. Ще уредят въпроса с уроците за Холи, макар и само за един месец. Оная мамзел Бос няма да е доволна, но ще трябва да се примири. И като стисна до гърдите си вехтия сгъваем цилиндър, тръгна с асансьора.

На другата сутрин взе кола за гара Ватерло, като се бореше с желанието да каже: „Отведете ме в Челси.“ Но той имаше непоколебим усет за мярка. Освен това се чувстваше още слаб и не желаеше да се изложи вън от къщи на нов припадък като снощния. Пък и Холи го чакаше — и него, и това, което носеше в чантата си. Не че любимката му проявяваше користна любов… тя беше въплъщение на нежност и обич; и изведнъж, с горчивия цинизъм на старостта, той се запита дали Айрин не дружеше с него именно от користна любов. Не, и тя не беше от тоя вид. Нямаше, горката, никакъв усет да подреди живота си, никакъв усет за собственост! Освен това той не бе споменавал пред никого за допълнението към завещанието си, нито щеше да спомене… доста е на всеки ден доброто му.[1]

В каретата, която го посрещна на гарата, Холи правеше усилие да удържа Балтазар и техните ласки превърнаха в тържество завръщането у дома. През целия прекрасен топъл ден и почти през целия следващ той почиваше на сянка, доволен и спокоен, а закъснялото лятно слънце позлатяваше моравите и цветята. Но на самотната вечеря в четвъртък започна да брои часовете: още шейсет и пет, докато дойде време да я посрещне пак в горичката, да тръгне редом с нея из поляните. Смяташе да се посъветва с лекаря за припадъка, но тоя приятел сигурно щеше да му наложи почивка, никакви вълнения и така нататък; а той не искаше да го спъват, да му приказват за болест… ако я имаше; не искаше да слуша такива неща тъкмо сега, при това ново чувство. Погрижи се да не спомене нищо в писмото до сина си: веднага щяха да се върнат! Но не се замисли дали това премълчаване се дължеше на желанието да не смущава техните удоволствия или своите собствени.

Вечерта, позадрямал в кабинета, след като бе допушил пурата си, дочу изведнъж шумолене на рокля и усети лъх от виолетки. Отвори очи и я видя до камината в сивата рокля да протяга ръце. Странно беше това, че — макар да не държаха нищо — тия ръце сякаш обвиваха нечия шия. Главата й беше отметната назад, с отворени устни и затворени очи. Тя изчезна изведнъж и на мястото й останаха само камината и бронзовите статуи по нея. А докато тя беше там, те не се виждаха — виждаше се само камината и стената. Разстроен и смутен, той стана. „Трябва да взема лекарство, не съм добре.“ Сърцето му биеше прекалено бързо, усещаше, че се задушава; отиде до прозореца, отвори го и вдъхна свеж въздух. Някъде лаеше куче, сигурно отвъд горичката във фермата на Гейдж; прекрасна, тиха нощ, но колко тъмна! „Задрямал съм! — помисли си той. — Това е всичко! И все пак бих се заклел, че очите ми бяха отворени!“ Някой като че въздъхна в ответ.

— Какво става? — запита рязко той. — Кой е?

Сложи ръка на гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце, и излезе на терасата. Нещо профуча леко покрай него в тъмнината. „Шт!“ Беше големият сив котарак. „Босини приличаше на едър котарак! — помисли той. — него именно тя… тя… Той все още я владее!“ Отиде до края на терасата и погледна надолу в мрака; можеше да съзре само няколко маргаритки, пръснати по неокосената морава. Днес те са тук, утре ги няма! После изгря луната, която виждаше всички, млади и стари, живи и мъртви, без да иска да ги знае! Скоро идваше и неговият ред. За единствен ден младост той би дал всички останали! Обърна се отново към къщата. Видя прозорците на детската спалня горе. Любимката му сигурно спеше. „Дано това куче не я събуди! — помисли си той. — Какво ни кара да обичаме? Какво ни кара да умираме? Трябва да си легна вече.“

Прибра се полека по посивелите от лунното сияние плочи на терасата.

Бележки

[1] Евангелие от Матея, 6:34.