Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (81)

ИНТЕРЛЮДИЯ
Пробуждане

През масивния стъклен таван на хола в Робин Хил лъчите на юлското слънце падаха в пет часа следобед върху завоя на широките стълби; и тъкмо в тази светлинна ивица бе застанал малкия Джон Форсайт в синьо ленено костюмче. Косата му блестеше; блестяха и очите под свитите вежди, защото той обмисляше как да слезе още веднъж, както бе слизал вече толкова пъти, докато чакаше да пристигне автомобилът с майка му и баща му. През четири стъпала наведнъж ли и накрая през пет? Остарял начин! По парапета ли? Но как точно? По очи, с краката надолу? Още по-остаряло. По корем, на една страна? Празна работа! По гръб, спуснал ръце встрани? Забранено! Или по очи, с главата напред, както само той умееше да се спуска? Затова се мръщеше огряното от слънцето лице на Джон…

През това лято на 1909 година наивниците, които мечтаеха още тогава да опропастят английския език, не познаваха, разбира се, малкия Джон, иначе щяха да го прогласят за свой последовател. Но човек все може да опропасти нещо поне в своя живот; и тъй като истинското му име беше Джолиън, а живият му баща и покойния несъщи брат си бяха присвоили на времето другите две съкращения — Джо и Джоли, малкия Джон се постара най-добросъвестно да запази приетото произношение и се нарече отначало Джоун, после Джън; едва след като баща му обясни, че не може другояче, се съгласи да изговаря името си Джон…

До този ден баща му владееше само частта от сърцето му, останала незаета от коняря Боб с неговата концертина, и от бавачката „Да“, която обличаше в празник лилава рокля и в частния си живот — какъвто има от време на време дори домашната прислуга — се наричаше Спрегинс. Майка си той виждаше, така да се каже, като насън; тя миришеше чудесно, милваше го по челото, когато той заспиваше, а понякога подстригваше косата му с цвят на старо злато. Беше при него, когато той си резна главата в решетката на камината в детската стая и кръвта изпоцапа роклята й; а когато сънуваше страшни сънища, сядаше на леглото и скриваше главичката му до шията си. Беше прелестна, но далечна, докато „Да“ беше винаги при него; а в едно мъжко сърце едва ли има място за две жени. С баща си той имаше също, разбира се, лични връзки; защото малкият Джон възнамеряваше да стане художник, когато порасне… с тази малка разлика, че бащата рисуваше картини, а малкият Джон смяташе да боядисва стени и тавани, застанал на дъска между две подвижни стълби, с изцапана бяла престилка, която миришеше на вар. Баща му го водеше и на езда в Ричмънд парк, на понито Мишка, наречено така, защото имаше наистина цвят на мишка.

Малкият Джон се бе родил със сребърна лъжица^[1] в една големичка и много подвижна уста. Не бе чул никога баща си или майка си да говорят сърдито помежду си, на него или комуто и да е; конярят Боб, готвачката Джейн, и останалата прислуга, дори „Да“ — единственият човек, който не го оставяше да прави каквото си ще — винаги говореха с по-особен глас, когато се обръщаха към него. И той си състави убеждението, че на тоя свят владеят само благородство и свобода.

Роден през 1901 година, той бе започнал своя съзнателен живот тъкмо когато родината му, току-що излязла от Бурската война като от тежка скарлатина, се подготвяше за либералното възраждане от 1906 година^[2]. Наказанията не бяха на мода, родителите имаха възвишено разбиране да създават щастливо детство на своите наследници: захвърлиха пръчките, щадяха децата и очакваха възторжено последиците. А малкият Джон бе постъпил още по-правилно и мъдро, като си бе избрал за баща един любезен петдесет и две годишен мъж, загубил вече единия си син, и за майка една трийсет и осем годишна жена, на която беше първо и единствено дете. Това, че не се превърна в кръстоска между домашно кученце и тиранин, се дължеше само на обожанието, което баща му проявяваше към майката; защото и малкият Джон дори разбираше, че тя не е само негова майка и че в съзнанието на баща си той заема второ място след нея.

Какво място заемаше в сърцето на майка си, той още не знаеше. Колкото до „леля“ Джун, несъщата му сестра (толкова голяма, та не можеше вече да мине за сестра), и тя го обичаше, разбира се, но беше някак припряна. Преданата „Да“ пък беше прекалена спартанка. Къпеше го със студена вода, оставяше го с голи колене. Не му позволяваше да се оплаква. Що се отнася до неприятния въпрос за образованието му, малкият Джон споделяше мнението на тия, които считаха, че децата не бива да се насилват. Той обичаше mademoiselle, която идваше всяка сутрин и му преподаваше по два часа своя език, история, география, смятане; не бяха неприятни и уроците по пиано с майка му, защото тя го подмамваше неусетно от една мелодия към друга, не го караше никога да свири това, което не му харесваше, така че никога не му дотегна да се упражнява. С баща си учеше да рисува прасенца и други животни. Не беше много образовано момченце. Но сребърната лъжица, общо взето, не го бе разглезила, макар „Да“ понякога да смяташе, че би било „много полезно“, ако се среща с други деца.

Затова той изпита горчиво разочарование, когато, почти седемгодишен, тя го наказа да лежи по гръб, защото се бе опитал да направи нещо непозволено. Тази първа намеса в личната му свобода на Форсайт направо го вбеси. Безпомощността му в това положение беше ужасна. Ужасна беше и несигурността докога ще трае то. Ами ако изобщо не му позволи да стане? Цели петдесет секунди той крещя, колкото му глас държи. Най-много се възмути, че на „Да“ й трябваше толкова много време, за да разбере какъв мъчителен страх изпитваше той. По такъв ужасен начин се разкри пред него липсата на въображение у хората! И след като му позволиха да стане, той си остана убеден, че „Да“ е постъпила ужасно. Макар и да не желаеше да се оплаква от нея, страхът, че подобно нещо може да се повтори, го принуди да потърси майка си и да й каже:

— Мамо, не позволявай на „Да“ да ме кара да лежа по гръб.

Вдигнала ръце, за да оправи плитките си — coleur de feuille morte, както малкия Джон още не се бе научил да ги нарича, — майка му го погледна с очи, които имаха цвета на кадифеното му жакетче, и отвърна:

— Добре, миличък, няма да й позволя.

Тъй като в неговите очи тя беше почти божество, малкият Джон остана доволен. Особено когато подслуша под масата — където се бе сврял на закуска да чака гълъбите — как каза на баща му:

— И така, ти ли ще кажете на „Да“, мили, или аз? Тя е толкова привързана към него.

А баща му отговори:

— Не би трябвало обаче да изразява по такъв начин своята привързаност. Аз зная много добре какво значи да лежиш по гръб. Никой Форсайт не можеше да търпи нито за миг такова нещо.

Съзнанието, че родителите му не подозират, че той е под масата, пробуди у малкия Джон едно съвсем ново чувство; той се смути и остана, където си беше, колкото и да съжаляваше за гълъбите.

Такова беше първото му гмурване в бездните на живота. Нищо особено не се разкри пред него след това, докато един ден, когато отиде в краварника да пие току-що издоено от Гарат топло мляко, видя, че теленцето на кравата Кловър е умряло. Неутешим, придружен от Гарат, той потърси „Да“, но се досети изведнъж, че не при нея трябва да отиде, втурна се да търси баща си и се озова в обятията на майка си:

— Теленцето на Кловър умря! О-о! Беше толкова отпуснато!

Прегръдката на майка му и утешителното: „Да, миличък… стига, стига!“ — прекратиха риданията му. Но щом теленцето на Кловър може да умре, значи всички могат да умрат… не само пчелите, мухите, бръмбарите и пилетата… и да изглеждат също така отпуснати! Това беше ужасно… но скоро се забрави!

Следващото събитие беше, че седна върху една пчела — ужасно преживяване, което майка му разбра много по-добре от „Да“; и нищо особено не се случи вече до края на годината, когато, след цял ден необяснимо лошо настроение, прекара някаква чудновата болест, съставена от дребни пъпчици, лежане в леглото, гълтане на мед и много мандарини. Тогава именно светът разцъфтя. Това разцъфтяване се дължеше на „леля“ Джун; щом го видя страдащ, един вид „проскубано пиле“, тя пристигна от Лондон и донесе книгите, подхранвали собствения й викингски дух, роден в забележителната 1869 година. Извехтели, разноцветни, те бяха изпълнени с най-невероятни приключения. Тя ги четеше на малкия Джон, докато му позволиха да чете сам; тогава тя отлетя в Лондон, а книжките остави при него. Тези книги възбуждаха фантазията му и накрая той започна да мисли и бълнува само за мичмани, арабски мауни, пирати, салове, търговци на сандалово дърво, железни коне, акули, битки, татари, червенокожи, балони, северни получи и други невероятни чудеса. Щом му позволиха да става, той нагласи кревата си с платна и въжета и на носа, и на кърмата, после отплава с него в тясна вана по зелените вълни на килима към една скала, където се покатери, като стъпваше по махагоновите топки на чекмеджетата й, и огледа кръгозора с долепена до окото чашка, за да търси спасителни ветроходи. Всеки ден си правеше сал от закачалката за кърпи, таблата за чай или възглавниците си. Събираше сока от сливи в празно стъкло от лекарство и запасяваше по този начин сала си с ром, както и с пемикан^[3] от парченца пилешко месо, после ги сушеше в камината; запасяваше се и с лимонов сок против скорбут, като го изстискваше от портокаловата кора или спестяваше от този, който му даваха. Една сутрин направи северен полюс от всичките си постелки, освен възглавницата, и стигна до него в лодка от бреза (във всекидневния си вид решетка от камина), след ужасна среща с полярна мечка, направена от възглавницата и четири кегли, облечени в нощницата на „Да“. Накрая, в стремежа си да развие въображението му, баща му донесе Айвънхоу^[4], Бевис^[5], Книга за крал Артур^[6] и Ученическите години на Том Браун^[7]. Той прочете първата и три дни строи, отбранява и напада замъка на Фрон де Бьов, като играеше всички роли в драмата, с изключение тези на Ребека и Роуена, викаше пронизително: „En avant, de Bracy!“ и други възклицания от тоя род. След като прочете книгата за крал Артур, се превърна почти изключително в сър Ламорак де Галис, защото — макар и да се говореше твърде малко за него — предпочиташе името му пред това на всеки друг рицар; и се клатушкаше без отдих на старото дървено конче, с бамбукова пръчка в ръка. Бевис му се стори скучен; освен това за него трябваха гори и животни, каквито не можеше да намери в детската стая, като изключим двете котки, Фиц и Пък Форсайт, които не позволяваха да ги закача. А за Том Браун беше още много малък. Най-после в къщи си отдъхнаха, когато след четвъртата седмица му позволиха да излиза.

Беше март, дърветата приличаха необикновено много на корабни мачти. Така че пролетта беше чудесна за малкия Джон, но твърде тежка за неговите колене и костюмчета, както и за търпението на „Да“, която переше и кърпеше дрехите му. Всяка сутрин баща му и майка му можеха да го видят от прозорците си, които гледаха нататък, как веднага след закуска той излиза от кабинета, минава по терасата и се покатерва по стария дъб с решително изражение и блестящи коси. Започваше деня си по този начин, защото преди уроците нямаше време да отиде по-далеко. Разнообразието на старото дърво никога не дотягаше: то имаше гротмачта, фокмачта, брамстенг и той можеше да се спусне веднага по реите — тоест по въжетата на люлката. След уроците, които свършваха в единайсет часа, отиваше в кухнята да вземе парченце сирене, бисквита и две сливи — достатъчни запаси поне за една корабна лодка — и ги изяждаше по колкото е възможно по-необикновен начин; след това, въоръжен до зъби с пушка, пистолет и сабя, започваше истински утринни походи, като срещаше по пътя си безброй кораби с роби, индианци, пирати, леопарди и мечки. Рядко можеха да го видят по това време на деня без нож между зъбите (като Дик Нийдъм) сред бързо следващи избухвания на медни запалки. И много градинари поваляше той с жълтите грахови зърна, които изстрелваше с пушката си. Животът му беше изобщо крайно деен и бурен.

— Джон е невъзможен — каза веднъж под дъба баща му; — страхувам се, че ще стане моряк или изобщо нещо отчайващо. Забелязала ли си да се интересува от красотата?

— Никак.

— Добре е все пак, че няма слабост към колелата и машини! С всичко друго ще се примиря по-лесно. Но бих искал да се интересува повече от природата.

— Той има въображение, Джолиън.

— Да, но кръвожадно. Обича ли някого в тоя момент?

— Не; но обича всички. Не виждам по-любящо и по-обичливо дете от Джон.

— Защото е твой син, Айрин.

Прилегнал на един клон високо над тях, малкият Джон ги улучи с две грахови зърна; но този откъс от разговора им се запечата дълбоко в сърчицето му. Любещ, обичлив, с въображение, но кръвожадно!

Дърветата бяха съвсем разлистени, наближаваше рожденият му ден, който се падаше всяка година на 12 май и се запомняше със специалния обяд: телешки гърди, гъби, бадемови сладки и джинджифилова бира.

Но между осмия му рожден ден и следобеда, когато стоеше под лъчите на юлското слънце в завоя на стълбите, се случиха няколко важни събития.

Уморена вече да мие коленете му или отстъпила на тайнствения инстинкт, принуждаващ дори бавачките да изоставят понякога децата, за които се грижат, „Да“ ги напусна разплакана точно след рождения му ден — и то не за друго, а „за да се ожени за някакъв мъж“! Малкият Джон, от когото криеха това, беше цял следобед безутешен. Не биваше да крият от него! Две големи кутии с войници и артилерия, заедно с книжките Младите тръбачи — подаръци за рождения му ден — спомогнаха заедно с мъката му за една дълбока промяна: вместо да търси приключения и да излага на опасност собствения си живот, той започна да измисля други игри, при които излагаше живота на безброй оловни войници, топчета, камъчета и бобчета. Направил си бе запаси от такива видове chair à canon^[8] и като ги използваше последователно, водеше Полуостровни^[9], Седемгодишни^[10], Трийсетгодишни^[11] и други войни, за които четеше напоследък в една История на Европа от библиотеката на дядо му. Той ги видоизменяше според собствения си гений и ги водеше по целия под на дневната детска стая, където никой не смееше да влезе, за да не попречи на шведския крал Густав Адолф да настъпи срещу австрийската армия. Той се привърза страстно към австрийците заради благозвучието на името им, а като откри, че са побеждавали в много малко битки, се видя принуден да им измисля победи в играта си. Любими генерали му бяха принц Евгений, архидук Карл и Валенщайн^[12]; Тили и Мак^[13] („оперетни герои“ ги бе нарекъл веднъж баща му, но малкия Джон нямаше понятие какво значи това), които човек наистина не може да обича много, макар че бяха австрийци. Пак заради благозвучното му име беше влюбен в Тюрен.^[14]

Този преход, създал тревога у родителите му, защото го задържаше в къщи, когато би трябвало да бъде навън, продължи през целия май и половината юни, докато баща му го прекрати с донасянето на Том Сойер и Хъкълбери Фин. Щом прочете тези книжки, Джон се промени и изскочи отново навън да търси реката. А тъй като около Робин Хил нямаше такова нещо, трябваше да обяви за река езерото, където имаше, за щастие, водни лилии, водни кончета, тръстики и три малки върби. В това езеро, след като баща му и Гарот го измериха и се увериха, че дълбочината не надминава някъде два фута, му позволиха да пусне една малка сгъваема лодка, с която гребеше с часове или лягаше, за да не го забележат индианеца Джо и други врагове. На брега си направи вигвам от вехти бисквитени кутии с покрив от клонки, голям около четири квадратни фута. Във вигвама палеше огън, за да си опече неубитите птици от лова из горичката и полето или неуловените риби от езерото, където изобщо нямаше риба. Така мина втората половина на юни и целият юли, когато родителите му бяха в Ирландия. През тези пет летни седмици той водеше самотен „измислен“ живот със своите пушка, вигвам, вода и лодка; и макар че будният му детски ум се мъчеше да не се поддава на красотата, тя все пак успяваше от време на време да се промъкне за миг върху крилото на някое водно конче, в блясъка на водните лилии, със синевата си, докосваща очите му, докато той дебнеше в засада, легнал по гръб.

„Леля“ Джун, натоварена да се грижи за него, бе довела в къщи един „голям човек“, който кашляше и правеше от голям къс глина някакво лице; затова тя почти не слизаше да види какво прави Джон по езерото. Но веднъж дойде с още двама „големи“. Малкият Джон, който се бе нашарил тоя ден с жълти и сини ивици и бе втъкнал в косите си няколко пера, забеляза, че идват, и се скри между върбите. Както и предполагаше, те се насочиха право към вигвама и коленичиха да надникнат вътре, така че той успя с един смразяващ вик да „скалпира“ „леля“ Джун и „голямата“ жена, още преди да го разцелуват. Двамата „големи“ се казваха „леля“ Холи и „чичо“ Вал, който бе обгорял, накуцваше и много се смя на Джон. Малкият Джон се влюби веднага в „леля“ Холи — излезе, че и тя му е сестра. Но гостите си заминаха още същия ден и той не ги видя вече. Три дни преди завръщането на майка му и баща му побърза да си отиде и „леля“ Джун, като отведе и „големия“, който кашляше, заедно с глината му; à madmoiselle каза: „Горкият човек, беше много болен. Забранявам ти да влизаш в стаята му, Джон.“ Малкият Джон, който рядко не правеше нещо само защото са му казали да не го прави, все пак се въздържа да не влезе, но все пак скучаеше и се чувстваше самотен. Увлечението по езерото бе отминало вече и душата му бе преизпълнена с нетърпение и копнеж по нещо ново… не дърво, не пушка… нещо меко и нежно. Последните два дни му се сториха като месеци въпреки Изхвърлените от морето, където той прочете за баба Ли и страшната й убийствена клада. Сто пъти може би той се бе качвал и слизал по стълбите и често от дневната детска стая, където спеше сега, се промъкваше в спалнята на майка си, разглеждаше всичко, без да пипа, минаваше в банята и там, застанал на един крак до ваната, повтаряше тайнствено, като заклинание, възгласа на Слингсби:

— Хо, хо, хо! Гледай ти!

После се връщаше в спалнята, отваряше гардероба на майка си и вдъхваше дълбоко, за да се доближи… сам не знаеше до какво.

Направил бе всичко това, преди да застане до огряната от слънцето ивица, за да обмисли как да се спусне по парапета. Всички начини му се сториха глупави и, обзет от неочаквана умора, той започна да слиза по стъпалата, без да ги прескача. При това слизане си припомни съвършено ясно баща си — късата посивяла брада, премигването на хлътналите очи, дълбоката бръчка между тях, чудната усмивка, тънката фигура, която му се струваше винаги толкова висока! Но майка си не можеше да си представи: помнеше само лекото олюляване, две дълбоки очи, които го гледаха, и уханието от гардероба й.

Бела отдръпваше тежките завеси в хола и отваряше главния вход. Малкия Джон се обади умолително:

— Бела!

— Да, мистър Джон.

— Нека да пием чая под дъба, като си дойдат, зная, че ще предпочетат да бъдат там.

— Искате да кажете, че вие предпочитате.

Малкият Джон размисли:

— Не, те ще предпочетат, за да ми доставят удоволствие.

Бела се усмихна.

— Добре, ще сложа навън, ако мирувате и не направите някоя пакост, докато дойдат.

Малкият Джон седна на най-долното стъпало и кимна.

Бела се приближи да го огледа.

— Станете! — заповяда тя.

Малкия Джон стана. Бела разгледа внимателно панталона му: нямаше зелени петна, коленете му изглеждаха чисти.

— Добре — каза тя. — Ах, че сте изгорели от слънцето! Дайте да ви целуна!

И клъвна малкия Джон по косата.

— Какъв ще е конфитюрът? — попита той. — Дотегна ми да чакам.

— От френско грозде и ягоди.

Чудесно! Те му бяха любимите!

Бела си отиде, а той стоя още цяла минута все така мирен. В просторния хол беше тихо и през отворената врата в източния му край Джон можеше да види едно от своите дървета, плаващо като двумачтов кораб в горната ливада. Колоните на външния хол хвърляха наклонени сенки. Малкият Джон стана, прескочи една от тях и обиколи перуниките, които растяха в сивобелия мраморен басейн. Цветята бяха хубави, само че миришеха съвсем слабо. Той застана пред отворената врата и загледа навън. Ами ако… ако не дойдат? Толкова време бе чакал, та му се струваше, че не ще може да понесе такова нещо; но вниманието му отскочи изведнъж от тая страшна възможност към прашинките в нахлулия синкав слънчев лъч. Той протегна ръка и се опита да хване някоя. Бела трябваше да изчисти тоя прах! Може пък и да не е прах… а просто това, от което е направено слънцето; той надникна да види дали слънчевите лъчи са същите навън. Не бяха. Обещал бе да мирува в хола, но не можеше вече; пресече посипаната с чакъл пътека и легна на тревата зад нея. Откъсна шест маргаритки, нарече ги последователно сър Ламорак, сър Тристрам, сър Ланслът, сър Пелимидс, сър Борс, сър Гауейн^[15] и ги накара да се бият двама по двама, докато само сър Ламорок, когото бе избрал с най-здраво стебло, остана с вирната глава; но и той дори след три срещи изглеждаше уморен и раздърпан. Из тревата, станала вече за косене, пълзеше бавно бръмбар. Всяко стръкче беше за него дръвце, което трябваше да заобиколи. Малкият Джон протегна сър Ламорак с нозете напред и докосна животинчето. То забърза с мъка. Малкият Джон се засмя, после заскуча и въздъхна. В душата му беше пусто. Обърна се и легна по гръб. От цъфналите липи миришеше на мед, небето беше прекрасно синьо, с малки облачета, прилични наглед, а може би дори на вкус на лимонов сладолед. Боб свиреше на концертина „Там нейде по река Суони“; песента му беше приятна. И тъжна. Малкият Джон се обърна пак и долепи ухо до земята — индианците чуват толкова отдалеко приближаващите звуци… Но той не чуваше нищо освен концертината! И почти в същия миг чу бръмчене, слаб звук от сирена. Да! Автомобил беше! Наближаваше… наближаваше! Той скочи изведнъж. Дали да чака пред главния вход, или да изтича горе и, щом пристигнат, да извика: „Гледайте!“ и да се плъзне леко по парапета с главата напред? Да го направи ли? Колата сви по пътеката към главния вход. Късно беше! Зачака ги на място, като подскачаше от нетърпение. Колата пристигна много бързо, изръмжа и спря. Излезе баща му — цял-целеничък. Наведе се, малкият Джон се надигна на пръсти… и се чукнаха. Баща му каза:

— Гледай ти! Колко си изгорял, моето момче! — точно както предполагаше малкият Джон; но някакво очакване, някакъв копнеж продължаваше да кипи неудовлетворен у него. Продължи да гледа стеснително, докато видя най-после майка си, усмихната, в синя рокля, със син пътнически воал около шапката и косите. Той подскочи колкото можеше по-високо, сключи крачета зад гърба й и я прегърна. Чу я как въздъхна, усети, че го прегръща. Тъмносините му очи се вгледаха в нейните тъмнокафяви, устните й докоснаха челото му; той я стисна с все сила, чу я как изохка, как се засмя и каза:

— Много си силен, Джон!

При тия думи той се плъзна на земята, хукна към хола и я задърпа след себе си.

Докато ядеше конфитюра си под дъба, Джон забеляза у майка си много неща, които сякаш никога не бе виждал; бузите й например бяха кадифени, в тъмнозлатистите коси имаше сребърни нишки, нямаше кокалеста шия като Бела, движеше се безшумно. Забеляза тънките чертички в ъглите на очите, красивите тъмни кръгове под тях. Беше толкова прекрасна, много по-красива от „Да“, от madmoiselle, от „леля“ Джун или дори от „леля“ Холи, в която се бе влюбил; много по-прекрасна от Бела с румените страни, малко кокалеста тук-там. Тази нова красота на майка му придоби някакво особено значение и той яде много по-малко, отколкото възнамеряваше.

След като изпиха чая, баща му пожела да се поразходят из градината. Дълго разговаряха за различни неща; но Джон отбягваше да спомене личния си живот — сър Ламорак, австрийците, пустотата, която бе изпитал през последните три дни, така внезапно запълнена сега. Баща му разказа за едно място, което се казвало Гленсофентрим, където били с майка му; и за човечетата, които излизали изпод земята, когато нямало никой. Малкият Джон се спря леко разкрачен.

— А наистина ли вярваш, че излизат, татко?

— Не, Джон, но помислих, че ти може би ще повярваш.

— Защо?

— Защото си по-млад от мене, а тези човечета са елфи.

Малкият Джон подпря с пръст брадичката си.

— Аз не вярвам в елфи. Не съм ги виждал.

— О-о! — каза баща му.

— А мама?

Баща му се усмихна със странната си усмивка.

— Не; тя е виждала само Пан.

— Какво е това Пан?

— Едно божество с образ на козел, което живее на прекрасни и диви места.

— Беше ли и в Гленсофентрим?

— Мама казва, че бил.

Малкият Джон прибра крака и тръгна отново.

— А ти видях ли го?

— Не; аз видях само Венера Анадиомена.

Малкият Джон се замисли; имаше една Венера в книгата му за гърците и троянците. Дали Ана е малкото й име, а Диомена презимето?

Но след като разпита, научи, че това е една дума и значи изникнала от пяната.

— И в Гленсофентрим ли изникваше от пяната?

— Да, всеки ден.

— Как изглежда, татко?

— Като мама.

— О! Тогава трябва да е… — той млъкна изведнъж, изтича до зида, покатери се и веднага се спусна обратно. Не биваше с никого да сподели откритието, че майка му е красива. Но пурата на баща му продължаваше толкова дълго време да дими, че малкият Джон беше принуден най-после да каже:

— Искам да видя какво е донесла мама. Имаш ли нещо против, татко?

Избра този недостоен предлог, само за да не се изложи в разнежване, и се смути, когато баща му го прониза с погледа си, въздъхна тежко и отговори:

— Добре, моето момче, иди да й се полюбуваш.

Малкият Джон тръгна отначало умишлено бавно, после изтича — да навакса загубеното време. Влезе в спалнята на майка си през своята стая — вратата помежду им беше отворена. Майка му беше коленичила пред един куфар; той застана кротко до нея.

Тя се изправи и попита:

— Какво има, Джон?

— Реших да дойда да погледам.

След като се прегърнаха и целунаха още веднъж, той седна с подвити нозе на дивана до прозореца и започна да я наблюдава как опразва куфара. Тази работа му доставяше удоволствие, каквото не бе изпитвал досега, отчасти защото майка му вадеше наистина интересни неща, отчасти защото му беше приятно да я гледа. Тя се движеше съвършено различно от другите жени, особено от Бела; беше безспорно най-прекрасното същество, което бе виждал. След като свърши опразването на куфара, дойде да коленичи пред него.

— Мъчно ли ти беше без нас, Джон?

Малкият Джон кимна и след като потвърди по тоя начин чувствата си, продължи да кима.

— Но при тебе беше „леля“ Джун, нали?

— О, но тя беше довела един човек с кашлица.

Майка му промени лице, почти се разсърди. Джон побърза да добави:

— Беше беден човек, мамо; и ужасно кашляше. Аз… много го обичах.

Майка му го прегърна.

— Ти обичаш всички, нали, Джон?

Малкият Джон се замисли.

— Донякъде — отговори той. — Леля Джун ме заведе една неделя на черква.

— На черква ли? О-о!

— Искаше да види какво впечатление ще ми направи.

— И направи ли ти впечатление?

— Да, стана ми някак особено и тя побърза да ме върне вкъщи. Не се разболях съвсем. Само полежах, пих горещо бренди с вода и четох Бичуудските момчета. Беше чудесно.

Майка му прехапа устни.

— Кога беше това?

— О! Около… много отдавана… Аз исках да ме заведе пак, но тя не щя. Вие с татко никога не ходите на черква, нали?

— Не, не ходим.

— Защо?

Майка му се усмихна.

— И двамата ходехме, мило, когато бяхме малки. Може би сме били още съвсем малки.

— Разбирам — заяви малкият Джон. — Това е опасно нещо.

— Сам ще прецениш, когато пораснеш.

Малкият Джон отвърна разсъдливо:

— Не ми се ще да порасна много. Не искам да ходя на училище. — Изчерви се от внезапния порив да каже нещо повече, да изрази истинските си чувства. — Искам… да си стоя при вас и да ви обичам.

После, с инстинктивен усет да поправи положението, побърза да добави:

— Не искам да си легна тази вечер. Просто ми дотегна всяка нощ да спя.

— Сънувал ли си пак лоши сънища?

— Само веднъж, струва ми се. Мога ли да оставя тази нощ вратата към спалнята отворена, мамо?

— Да, може мъничко.

Малкият Джон въздъхна доволен.

— Какво видяхте в Гленсофенрим?

— Само красота, мили.

— Какво точно е красотата?

— Какво точно ли?… Мъчен въпрос, Джон.

— Мога ли да я видя аз например?

Майка му се изправи и седна до него.

— Ти я виждаш всеки ден. Красиво е небето, красиви са звездите, лунните нощи, птиците, цветята, дърветата… всички са красиви. Погледни през прозореца — колко красота ще видиш, Джон!

— Да, знам, че ще видя пейзаж. Това ли е всичко?

— Всичко ли? Не. Морето е също чудно красиво, с летящата пяна на вълните.

— От нея ли излизаше всеки ден, мамо?

Тя се усмихна.

— Да, нали се къпехме.

Малкият Джон протегна внезапно ръце и ги сключи зад шията си.

— Знам — каза тайнствено той, — истинската красота си само ти, всичко друго е празни приказки.

Тя въздъхна, засмя се и каза:

— О, Джон!

Малкият Джон продължи категорично:

— Мислиш ли например, че Бела е красива? Не бих казал.

— Бела е млада; а това е много.

— Но ти изглеждаш по-млада, мамо. Ако се блъсна в Бела, ме заболява. Като помисля за „Да“, не я намирам красива, а madmoiselle е просто грозна.

— Madmoiselle има много приятно лице.

— Да, приятно е. Много обичам лъчите ти, мамо.

— Лъчите ли?

Малкият Джон сложи пръст до външния ъгъл на окото й.

— О, това ли? Но то е признак на старост.

— Появяват се, щом се усмихнеш.

— А едно време ги нямаше.

— Все едно, много те харесвам. Обичаш ли ме, мамо?

— Да… обичам те, мили.

— Много ли?

— Много.

— Повече, отколкото предполагам?

— Много… много повече.

— И аз също; значи, еднакво.

Съзнавайки, че никога не е издавал дотолкова чувствата си, той се върна изведнъж към мъжествената сдържаност на сър Ламорак, Дик Нийдъм, Хък Фин и други герои.

— Да ти покажа ли нещо? — попита той; после се изплъзна от обятията на майка си и се изправи на главата си. Въодушевен от явното й възхищение, скочи на кревата и се преметна няколко пъти презглава, без да си помага с ръцете.

След като разгледа какво са донесли, остана да вечеря с тях на малката кръгла маса, където се хранеха, когато няма гости. Беше много възбуден. Майка му беше в светлосива рокля с кремава дантела от плетени розички около деколтето, по-тъмно от дантелата. Той не сваляше очи от нея, докато накрая странната усмивка на баща му го накара да загледа изведнъж в ананаса. Отиде да си легне много по-късно от всеки друг път. Майка му се качи заедно с него и той започна да се съблича много бавно, за да я задържи по-дълго. Когато най-после остана само по пижама, каза:

— Обещай ми, че няма да си отидеш, докато не си прочета молитвите!

— Обещавам.

Коленичил, заровил лице в леглото, малкият Джон започна да шепне бързо, като отваряше от време на време око да я види как стои неподвижна и усмихната. „Отче наш… — започна той последната си молитва — който си на небето, да се свети майка ти, да дойде царството на майка ти… както на небето, така и на земята, всекидневната ни майка дай и днес и прости ни греховете както на земята, така и на небето, и на нашите длъжници, защото твое е злото, и силата, и славата, во веки веков, амин^[16]“.

— Внимание! — Той скочи и остана цяла минута в обятията й. Продължи да стиска ръката й и след като си легна.

— Няма да затваряш съвсем вратата, нали, мамо? Много ли ще се бавиш?

— Ще сляза да посвиря на татко.

— О! И аз ще слушам.

— Не; ти трябва да спиш.

— Да спя мога всяка нощ.

— И тази нощ е като всички други.

— О, не… тя е съвсем особена.

— В съвсем особени нощи се спи още по-добре.

— Но ако заспя, няма да чуя, когато се върнеш.

— Добре, като се върна, ще дойда да те целуна; ако си буден, ще усетиш, ако не си, ще знаеш, че съм те целунала.

Малкият Джон въздъхна.

— Няма що — съгласи се той; — ще трябва да се примиря с това. Мамо?

— Да?

— Как се казваше тази, в която вярва татко? Венера Ана Диомеда?

— О, мили, Анадиомена.

— Да. Но аз съм ти избрал по-хубаво име.

— Какво е то, Джон?

Малкият Джон каза срамежливо:

— Гуинивиър!^[17] От историята за „Кръглата маса“… Ей сега се сетих за нея. Само че тя, разбира се, е ходела със спуснати коси.

Очите на майка му, загледани някъде встрани, сякаш блуждаеха.

— Не ще забравиш да дойдеш, нали, мамо?

— Няма, ако заспиш веднага.

— Прието.

И малкият Джон затвори очи.

Усети устните й на челото си, чу стъпките й, отвори очи, за да я усети как се измъква през вратата, въздъхна и зажумя отново.

И чакането започна.

В продължение на десетина минути той се постара най-добросъвестно да заспи, като приложи изпитаната рецепта на „Да“ — да брои. Стори му се, че е броил цели часове. Каза си, че сигурно е вече време майка му да се върне, отметна завивките. „Горещо ми е!“ — промълви той, а гласът му прозвуча странно в тъмнината, сякаш беше чужд. Защо не идва? Седна. Ще стане да види! Слезе от кревата, отиде до прозореца и дръпна малко завесите. Не беше тъмно, но не можеше да каже дали е съмнало, или е от луната, която беше много голяма. Имаше смешно, разкривено лице, което сякаш му се подсмихваше, и той се отказа да я гледа. Но си спомни думите на майка си, че лунните нощи са красиви, и продължи да гледа разсеяно навън. Дърветата хвърляха плътни сенки, ливадата приличаше на разляно мляко, той виждаше далеко, далеко; о, толкова далеко, някъде отвъд света, и всичко изглеждаше особено, и всичко се рееше и отминаваше. През отворения прозорец нахлуваше леко ухание.

„Да имах гълъб като Ной!“ — помисли малкият Джон.

Кръгла и сияйна беше пълната луна,

блестеше и разливаше тя светлина.

След тия стихове, които изникнаха изведнъж в главата му, той дочу музика, тиха… прекрасна музика! Свиреше мама! Припомни си, че в скрина бе прибрал бадемова бисквита, взе я, върна се на прозореца, наведе се. Ту дъвчеше, ту спираше, за да чува по-добре музиката. „Да“ му казваше едно време, че ангелите свирели на арфи на небето; но то сигурно не е и на половина толкова прекрасно, както музиката на мама в лунната нощ, докато той ядеше бадемовата бисквита. Майски бръмбар избръмча, пеперуда докосна бузката му, музиката стихна и малкият Джон отдръпна глава от прозореца. Тя сигурно вече идва! А не биваше да го намери буден. Прибра се в леглото и се зави почти презглава; но през пролуката между завесите един лунен лъч бе огрял пода пред самия креват и малкият Джон го загледа как се движи полекичка към него, като жив. Музиката започна отново, този път съвсем тихо; сънна музика, прекрасна… сънна… музика… сънна… сън…

Времето се плъзгаше, музиката се засилваше, стихваше, спря; лунният лъч пропълзя към лицето му. Малкият Джон се въртеше в съня си, докато накрая легна по гръб, все още стиснал завивките със загорялата си ръчица. Ъгълчетата на очите му потрепваха… Започнал бе да сънува. Сънуваше, че пие мляко от паница… всъщност от луната, а една черна котка го гледаше отсреща със странна усмивка… усмивката на баща му. Чу я да шепне: „Не пий много!“. Млякото беше сигурно за нея и той протегна приятелски ръка да я погали; но тя бе изчезнала; паницата се бе превърнала в легло, където той спеше, а когато се опита да стане, не можа да намери ръба му. Не можеше да го намери… не… не можеше да слезе! Ужасно!

Изплака тихо насън. Креватът започна да се върти; а той беше и отвън, и вътре в него; креватът все по-силно и по-силно се въртеше, после пламна, а баба Ли от Изхвърлените от морето го тласкаше! Ех, колко страшно беше! Все по-бързо и по-бързо!… Докато накрая и той, и креватът, и баба Ли, и котката, и луната се превърнаха в колело, което се въртеше, въртеше, все по-високо и по-високо… ужасно… ужасно… ужасно!

Той изпищя.

Един глас прошепна: „Мили, мили!“ и разкъса колелото; той се събуди, седна на кревата, отвори уплашено очи.

До него беше майка му, със спуснати коси, като Гуинивиър; той я прегърна и зарови лице в тях:

— О, о!

— Нищо, съкровище мое. Нали си буден? Успокой се, няма нищо!

Но малкият Джон продължаваше:

— О, о!

Кадифеният й глас отново зашепна в ухото му:

— Луната те бе огряла, мили!

Малкият Джон изхлипа в нощницата й:

— А ти каза, че е била красива. О!

— Но не и да спим с нея, Джон. Кой я пусна? Ти ли дръпна завесите?

— Исках да видя кое време е… погледнах навън; чух, че… свириш; и… и изядох бисквитката си, мамо.

Но постепенно се успокои и почувства желание да се оправдае за уплахата си.

— Баба Ли започна да скача в мене и да ме гори — прошепна той.

— Какво друго можеш да очакваш, Джон, щом ядеш бисквитка, след като си легнал?

— Само една, мамо; с нея музиката беше още по-прекрасна. И те чаках… мислех, че е станало вече утре.

— А часът е само единадесет, милото ми.

Малкият Джон мълчеше и търкаше носле о шията й.

— Мамо, във твоята стая ли е татко?

— Тази вечер не е.

— Мога ли да дойда?

— Ако искаш, радост моя.

Почти съвсем успокоен, малкият Джон се отдръпна.

— Изглеждаш по-друга, мамо: още по-млада.

— От косата, мили.

Малкият Джон взе в ръце тази гъста, тъмнозлатиста коса, с някоя сребърна нишка тук-там.

— Много я харесвам — каза той. — Така най-много те харесвам.

Улови за ръка майка си и започна да я дърпа към вратата. Затвори след себе си и въздъхна с облекчение.

— Кой край на леглото предпочиташ, мамо?

— Левия.

— Добре.

Без да губи време, без да й остави възможност да се отметне, малкият Джон се мушна в леглото, което му се стори много по-меко от неговото. Въздъхна отново, зарови глава във възглавницата и започна да разглежда битката с колесници, мечове и копия, която се водеше винаги над одеялата, където влакната се надигаха срещу светлината.

— Нали наистина нямаше нищо, мамо? — запита той.

Майка му отвърна откъм огледалото.

— Само луната и твоето будно въображение. Не бива да се вълнуваш толкова, Джон.

Но, все още неовладял напълно нервите си, малкият Джон отвърна със самохвалство:

— Аз, разбира се, не се уплаших истински! — И продължи да наблюдава копията и колесниците. Струваше му се, че отдавна чака.

— Мамо, побързай, моля ти се.

— Трябва да сплета косата си, мили.

— О, недей тази вечер. Нали пак ще я разплиташ утре. Сега ми се спи. Но ако не дойдеш скоро, ще се разсъня.

Майка му стоеше, бяла, прекрасна пред трикрилото огледало; можеше да я види на три места, с извита шия и осветени от лампата коси, с усмихнати тъмни очи. Но всичко това му се стори излишно и той повтори:

— Хайде, мамо; чакам те.

— Добре, мили, идвам.

Малкият Джон затвори очи. Всичко се нареди чудесно, само тя трябваше да побърза! Усети, че креватът се залюлява — майка му си лягаше. Все още със затворени очи, той прошепна сънливо:

— Чудесно, нали?

Дочу гласа й, който казваше нещо, усети устните й до нослето си, притисна се до нея — будна, изпълнена с любов към него — и потъна в сън без сънища, който заличи предишния.