Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (3)

Джолиън старши на опера

В пет следобед на следния ден Джолиън старши седеше сам, с пура в уста и чаша чай на масичката до него. Беше уморен и заспа, преди да допуши пурата си. Една муха бе кацнала на косата му. Той дишаше тежко в сънната тишина, горната му устна се издигаше и спускаше под белите мустаци. Пурата се плъзна между пръстите на сбръчканата му ръка с изпъкнали вени, падна в празната камина и догоря там.

Мрачният малък кабинет с цветни стъкла на прозорците, за да не се вижда от улицата, беше претъпкан с тъмнозелено кадифе и махагонова резба… Джолиън старши имаше навика да казва за тази мебел: „Няма да се учудя, ако я продадат скъпо някой ден.“

Приятно беше да мисли, че след смъртта му неговите притежания ще струват повече, отколкото е дал за тях.

В разкошната мрачна обстановка, типична за задните стаи във всеки богат форсайтовски дом, рембрандовският ефект от едрата му беловласа глава, опряна на високия тапициран ръб на креслото, се нарушаваше само от мустаците, придаващи войнишка външност на лицето. Старинен часовник още от женитбата му преди петдесет години отброяваше ревниво секундите, отлитащи завинаги край остарелия собственик.

Той не обичаше тази стая — по цяла година почти не влизаше в нея, освен за да вземе пури от японския шкаф в ъгъла, и стаята си отмъщаваше сега.

Слепоочията, изпъкнали като навес над хлътналите бузи, скулите и брадичката изглеждаха по-заострени в съня и изписваха на лицето му признанието, че е вече стар човек.

Той се събуди. Джун е заминала! Джеймс му бе предсказал, че ще се почувства самотен. Джеймс си е бил винаги възглупав. Припомни си самодоволно, че бе купил къща през главата на брат си. Така му се падаше на Джеймс, щом толкова е държал на цената: той изобщо не мислеше за нищо друго освен за парите си. А дали пък той не бе платил наистина прекалено много? Къщата се нуждаеше от толкова поправки… Той предполагаше, че всичките му пари ще отидат по женитбата на Джун. Не биваше да позволява този годеж. Запознала се бе с тоя Босини у Бейнс… Бейнс и Билбой, архитектите. Бейнс, с когото се познаваше — оня, дето приличаше на старица, — беше май женен за лелята на момъка. И, откакто се запознаха, Джун не престана да тича по него, а щом си наумеше нещо, нямаше оправяне. Все ще се сприятели с някое „проскубано пиле“. Този приятел нямаше пари, но тя бе решила, че трябва да се сгоди тъкмо за него… за тоя лекомислен, непрактичен младеж, който ще попада от едно затруднение в друго.

Пристигнала бе един ден безцеремонно, както си правеше, за да му съобщи новината; и, сякаш за утеха, бе добавила:

— Той е чудесен: често е карал по цяла седмица само на какао!

— И иска и ти да живееш само с какао?

— О, не, сега е започнал вече работа.

Джолиън старши бе извадил пурата изпод дебелите си мустаци, очернени по крайчеца с кафе, и я бе погледнал — дребосъчето, сграбчило така здраво сърцето му. Той разбираше от „работа“ много повече, отколкото внучката. Но тя, сключила ръце на коленете му, бе потъркала брадичка о неговата, мъркайки като коте. Той бе отърсил пепелта от цигарата, преди да избухне раздразнено и отчаяно:

— Всички сте еднакви: няма да мирясаш, докато не постигнеш каквото искаш. Щом трябва да теглиш, ще теглиш. Аз си измивам ръцете.

И наистина си бе измил ръцете, поставяйки им условие, че няма да се оженят, докато Босини не си осигури поне четиристотин лири годишен доход.

— Аз не мога да ви дам нищо особено — бе казал той, израз, с който Джун бе свикнала вече. — Може би онзи… как му беше името?… ще печели за какаото.

Почти не я виждаше, откакто бе започнала тази история! Нямаше намерение да й даде цялото богатство, за да може някой си, за когото не знаеше нищо, да прекара цял живот в безделие. Познаваше вече такива случаи: от тях не можеше да чакаш нищо добро. Най-лошото беше, че не се надяваше да промени решението й — тя беше упорита като муле, от дете си беше такава. Не виждаше как ще я карат. Ще трябва да се простират според чергата си. Той нямаше да отстъпи, докато не види Босини с достатъчен личен доход. Че Джун ще има неприятности с тоя приятел, беше ясно като бял ден — той разбираше от пари, колкото разбира и крава. А лелите в Уелс, при които бяха хукнали на гости… уверен беше, че са просто стари клюкарки.

Джолиън старши загледа неподвижен стената. Ако не беше с отворени очи, човек би казал, че спи… Като си помисли само, че това пале Соумс може да му дава съвет! Винаги си е бил пале с вирнат нос! Ще става собственик на имение вън от града! Хм! И той като баща си само слухти къде има изгодна сделка, тоя бездушен простак!

Стана, отиде до шкафчето и започна да реди внимателно в табакерата си пури от донесения пакет. Не бяха лоши за цената им, но човек не можеше да намери вече хубави пури, които да се сравняват с някогашните суперфин от Хансън и Бриджър. Това се казва пура!

Подобно на неусетно промъкнал се парфюм, мисълта го отнесе към незабравимите вечери в Ричмънд^[1], когато пушеше след вечеря на терасата в Корона и скиптър с Никълъс Трефри, Трейкър, Джек Херинг и Антони Тонуърти. Колко хубави бяха пурите му тогава! Горкият Ник!… Почина, Джек също… И Трейкър — умори го жена му, а Торнуърти… ужасно зле изглежда (и не е чудно при такъв апетит!).

Измежду приятелите от ония дни бе останал, както изглежда, само той и, разбира се, Суидин. Но Суидин беше противно дебел, просто непоносим.

Мъчно беше да повярва, че всичко това е било толкова отдавна. Чувстваше се още млад! От всички мисли, докато броеше и редеше пурите си, тази беше най-болезнена, най-горчива. Въпреки побелялата си глава и самотата той бе останал млад, с неостаряващо сърце. Ами неделните следобеди в Хемсид Хийт^[2], за да вечерят в замъка на Джек Строу… Колко приятни бяха пурите тогава! И какво време! Нямаше вече такова време.

Когато Джун беше петгодишно дребосъче, което едва щъпурка, и той я водеше всеки неделен ден в Зоологическата градина, по-далеч от обществото на прекрасните й майка и баба, като забучваше на върха на чадъра си кифла за нейните любими мечки, пурите бяха толкова приятни!

Пурите! Той не бе успял още да изгуби изтънчеността на небцето си… прочутото небце, в което мъжете се кълняха през петдесетте години и казваха, когато ставаше дума за него: „Форсайт ли?… Най-изтънченото небце в Лондон!“ Това небце бе създало в известен смисъл състоянието му… състоянието на прочутите търговци на чай „Форсайт и Трефри“, чиито чай не можеше да се сравни с никой друг по романтичен аромат — истински, особен и прекрасен. Около фирмата в Сити витаеше атмосфера на предприемчивост и тайнственост, дължаща се на специалните доставки със специални параходи от специални пристанища и източни търговци.

Той бе работил в тоя бранш! Хората от ония времена работеха! Днешните палета едва ли разбираха значението на тази дума. Той следеше за всяка дреболия, знаеше винаги какво става, понякога работеше по цяла нощ. Избираше сам чиновниците си и се гордееше с това. Тайната на успеха му, казваше той, е в усета да познаваш хората, а упражняването на изкуството да подбира беше най-любимата част от цялата му дейност. Професията му не беше за човек с неговите способности. И сега дори, когато фирмата се бе превърнала в дружество с ограничена отговорност и западаше (той се бе освободил отдавна от акциите си в него), изпитваше остра мъка от мисълта за онова време. Колко по-добре би могъл да се прояви! Би могъл да преуспее великолепно като адвокат! Минавало му бе дори през ум да се кандидатира за парламента. Колко често Никълъс Трефри му бе казвал: „Всичко можеш да постигнеш, Джо, ако не си така противно предпазлив!“ Милият Ник! Такъв добър човек, но така разгулен! Всеизвестният Трефри! Той не се пазеше никога. И умря. И, както броеше с уверена ръка пурите си, Джолиън старши се запита дали не бе наистина прекалено предпазлив.

Прибра табакерата във вътрешния джоб на палтото си, закопча се и тръгна по безкрайните стълби към стаята си, като наблягаше при стъпването си ту на единия, ту на другия си крак и се подпираше на парапета. Когато Джун се омъжи, ако изобщо — както предполагаше той — се омъжи за оня приятел, ще трябва да даде къщата под наем и да се премести в апартамент. Имаше ли смисъл да държи половин дузина прислужници, които знаят само да лапат?

Икономът се отзова веднага на звъна му — едър мъж с брада, безшумна походка и необикновена дарба да мълчи. Джолиън старши каза да му приготвят официалния костюм-отиваше да вечеря в клуба.

— Кога се върна колата, след като заведе мис Джун на гарата? В два часа ли? Да бъде готова тогава за шест и половина.

Клубът, където Джолиън старши влезе точно в седем, беше една от онези политически институции на висшата буржоазия, която бе виждала и по-добри дни. При все че беше много критикуван, а може би именно, защото беше много критикуван, той проявяваше разочароваща жизненост. На хората бе дотегнало вече да повтарят, че Дизюниън изживяваше последните си дни. Казваше го и Джолиън старши, но пренебрегваше тоя факт по начин, който твърде много дразнеше истинските клубмени.

— Защо продължаваш да членуваш там? — питаше ядосано Суидин. — Защо не минеш в Полиглот? Никъде в Лондон не можеш да намериш шампанско като нашия „Хайдсин“ за по-малко от двайсет шилинга бутилката. — И добавяше тихо: — Останали са само пет хиляди дузини. Всяка вечер пия от него.

— Ще си помисля — отговаряше Джолиън старши; но, щом си помислеше, изникваше въпросът за първоначалната вноска от петдесет лири. А след това трябваше да минат още четири-пет години, докато го приемат. И той продължаваше да мисли.

Беше вече много остарял, за да бъде либерал, отдавна бе престанал да вярва в политическата доктрина на своя клуб, знаеше се дори, че я нарича „жалка глупост“. Но му доставяше удоволствие да членува там, въпреки че се подчиняваше на принципи, съвършено противоположни на неговите собствени. Винаги бе изпитвал презрение към тоя клуб, дето се бе записал преди много години, когато бяха отказали да го приемат в Хоч-поч, защото се занимавал „с търговия“. Като че не струваше колкото кой да е от тях! И, естествено, презираше клуба, където го бяха приели. Членовете му бяха жалка пасмина, повечето хора от Сити — борсови посредници, адвокати, съдебни изпълнители, какви ли не! Както повечето хора със силен характер, но не и с голяма самобитност, Джолиън старши не зачиташе класата, към която принадлежеше. Той поддържаше добросъвестно всичките й обществени и други начинания, но тайно я смяташе за „просташка“.

Годините и мъдростта, която бе придобил, бяха замъглили спомена за поражението в Хоч-поч и той го бе възвеличил сега в съзнанието си за цар на клубовете. Отдавна щеше да е негов член, но, поради нехайството на Джек Херинг, който го бе предложил, членовете не бяха разбрали какво губят, като не го приемат. Нали бяха приели сина му Джо! Доколкото си спомняше, момчето беше и до сега член на клуба. Преди осем години му бе писало оттам.

Месеци вече не беше ходил в Дизюниън. Сградата беше разкрасена с пъстра мазилка, с каквато хората се надяват да продадат вехтите къщи и параходи.

„Отвратителен цвят има тая пушалня! — помисли си той. — Но трапезарията е добра.“

Тъмношоколадовият й тон, освежен със светлозелено, му хареса.

Поръча си вечеря и седна в ъгъла, може би на същата маса (Дизюниън, клуб с почти радикални принципи, не се отличаваше с особен напредък), дето той и Джолиън младши седяха преди двайсет и пет години, когато водеше сина си в „Дръри лейн“^[3].

Момчето обичаше театъра и Джолиън старши си спомняше как седеше срещу него, прикривайки вълнението си под умишлено, но неубедително нехайство.

Поръча си и същата вечеря, каквато момчето винаги си избираше — супа, бяла риба, котлети и щрудел. Ах, да беше сега срещу него!

Не бяха се срещали цели четиринайсет години. И не за пръв път през тези четиринайсет години Джолиън старши се питаше дали не трябва да укори донякъде и себе си в тази история със сина си. Една нещастна любов с оная превзета кокетка Данае Торнуърти, сега Данае Пелю, дъщеря на Антони Торнуърти, го хвърли в обятията на майката на Джун. Трябваше може би да осуети тоя брак: и двамата бяха още съвсем млади; но след удара, нанесен върху самолюбието на Джо, бащата бързаше да го ожени. След четири години настъпи крушението! Да одобри поведението на сина си в това крушение беше, разбира се, невъзможно; разумът и възпитанието — това същото възпитание на два могъщи фактора, които държаха на принципите — казваха, че е невъзможно. Но сърцето му страдаше. Жестоката безсърдечност на тази история не искаше и да знае за сърцата. Останала бе Джун, дребосъчето то с огнена косица, което го бе завладяло, впило се бе в него… в сърцето му, създадено да бъде играчка и любимо убежище на малките безпомощни създания. Той разбра със собственото си прозрение, че ще трябва да се раздели с един от двамата — никакви полумерки не бяха възможни при такова положение. В това беше трагедията му. И малкото, безпомощно създание надделя. Той не можеше да бяга със заека и да гони кучетата; и се раздели със сина си.

Раздялата траеше и досега.

Предложил бе да дава намалена издръжка на Джолиън младши, но той я отказа. Отказът бе огорчил бащата може би повече от всичко друго, защото с него бе изчезнал и последният отдушник за заключената му обич, и се бе появило такова осезаемо и тежко доказателство за разрив, каквото се получава само при отнемане на имот или дарение и при отказ от тях.

Вечерята му се стори безвкусна. Шампанското също беше безвкусно и горчиво, не като някогашното „Veuve Clicquots“.

Докато си пиеше кафето, се сети, че щеше да ходи на опера. И той взе Таймс — нямаше доверие в други вестници, — за да потърси програмата. Даваха Фиделио.

Слава богу. Не беше някоя модерна германска пантомима от оня приятел Вагнер.

Той сложи отдавнашния си сгъваем цилиндър, чиито сплеснати от носене краища и огромни размери приличаха на емблема от по-добри времена, извади чифт свежи кожени ръкавици, придобили силен мирис на тютюн поради постоянната близост с табакерата в джоба на палтото, и се качи на една закрита двуколка.

Колелетата се затъркаляха по улиците и Джолиън старши се почувства обзет от необичайно оживление.

„Хотелите трябва страшно да печелят“ — помисли той. Преди няколко години нямаше нито един от тия грамадни хотели. И си спомни със задоволство за имота, който притежаваше наблизо. Цената му сигурно стремглаво се покачва! Какво движение!

Но тази мисъл го отнесе към едно от ония странни размишления, които бяха съвършено несвойствени за Форсайтови и съчетаваха отчасти тайната на превъзходството му над тях. Какви атоми бяха хората! Какво множество! А какво щеше да стане с тях!

На слизане от колата позалитна, даде на кочияша точно колкото му се полагаше, отиде до касата да си вземе билет в партера и застана в редицата с кесия в ръка — той носеше винаги парите си в кесия, защото не одобряваше навика да се оставят направо в джобовете, както правеха напоследък повечето млади хора. Чиновникът подаде глава като старо куче от къщичката си.

— О! — каза изненадано той. — Та това бил мистър Джолиън Форсайт! От години не съм Ви виждал, сър. Колко се радвам! Няма вече някогашните времена! Вие, брат ви, онзи… изпълнителят при разпродажбите… мистър Трейкър и мистър Никълъс Трефри… запазвахме редовно по шест-седем стола всеки сезон. Как сте, сър? Не младеем!

Очите на Джолиън старши се оживиха. Даде си гвинеята. Не бяха го забравили. Влезе под звуците на увертюрата като стар боен кон в битка.

Сгъна цилиндъра, седна, свали по навик ръкавиците си и сложи очилата, за да огледа залата. Накрая ги остави върху цилиндъра и загледа завесата. По-болезнено от винаги усети, че всичко е свършено за него. Къде бяха жените, онези красиви жени, които пълнеха някога залата? Къде беше опиянението от живота и от собствената му мощ да се наслаждава на всичко?

Най-редовният посетител на операта едно време! Сега нямаше вече опера! Този приятел Вагнер унищожи всичко: не останаха нито мелодия, нито гласове да я пеят. Ах, какви прекрасни певци! Нямаше ги вече! Той следеше безстрастно изпълнението на познатите сцени.

Никаква тромавост или немощ не се забелязваше у Джолиън старши — от сребристите къдрици над ухото до стойката на краката и лачените обувки с ластик отстрани. Седеше все така — или почти така — прав, както в отдавнашните времена, когато идваше тук всяка вечер; зрението му беше все така… или почти все така добро. Но каква досада и разочарование!

Цял живот бе имал навика да се наслаждава на всичко, дори на несъвършени неща — а несъвършените неща бяха много… Наслаждавал се бе въздържано, за да пази младостта си. Но способността да се наслаждава и философията му го бяха напуснали вече, оставили го бяха само с ужасното чувство, че всичко е свършено за него. Нито хорът на затворниците, нито арията на Флориан^[4] можеха да разсеят тъжното чувство за самота.

Поне Джо да беше с него! Момчето трябваше да е вече към четиридесетте. Той беше похабил четиринайсет години от живота на единствения си син. А Джо не беше вече парий. Оженил се бе. Джолиън старши бе проявил задоволството си от това събитие, като изпрати на сина си чек от петстотин лири. Чекът му бе върнат с писмо на бланка от Хоч-Поч, което гласеше:

„Скъпи татко,

Щедрият Ви дар ме зарадва като знак, че нямате лошо мнение за мене. Връщам Ви го, но ще се радвам, ако намерите за уместно да вложите сумата на името на малкия (наричаме го Джоли), който има вашето име и презиме.

От сърце се радвам, че здравето Ви е добро както винаги.

Ваш любящ син

Джо“

Писмото подхождаше на човека. Джо винаги бе бил любезно момче. Джолиън старши му изпрати следния отговор:

„Мили Джо,

Сумата петстотин лири е записана в книгите ми по сметката на Вашия син Джолиън Форсайт, със съответната лихва от пет на сто. Надявам се, че сте добре. Моето здраве е добро.

Сърдечно твой любящ баща

Джолиън Форсайт“

Оттогава всяка година на първи януари той добавяше по една стотица и лихвата. Сумата растеше… Идната нова година щеше да е над хиляда и петстотин лири! Мъчно можеше да се изрази задоволството, което изпитваше при това ежегодно дарение. Но кореспонденцията не продължи.

Въпреки любовта към сина си, въпреки отчасти вродения, отчасти — както у хиляди хора от неговата класа — придобит инстинкт, поради непрестанното извършване и наблюдаване на сделки, да преценява поведението по-скоро по резултатите, отколкото по някакъв принцип, дълбоко в душата си той изпитваше смут. При дадените обстоятелства синът му би трябвало да е пропаднал човек — такъв е редът според романите, проповедите и пиесите, които бе чел, слушал и гледал.

Когато получи обратно чека, стори му се, че тук има нещо нередно. Защо синът му не бе пропаднал? Но дали наистина не е?

Той бе чул, разбира се — в действителност се бе погрижил да научи, че Джо живее в Сейнт Джоунс ууд^[5], в къща с градинката на Уистериал Авеню, че се явява с жена си в обществото — кой знае що за общество, — че има две деца, момченцето Джоли^[6] (подари обстоятелствата, при които се бе родило, му се стори безсрамие да му дадат това име, а безсрамието и плашеше, и възмущаваше Джолиън старши) и момиченцето Холи, родено след женитбата. Кой можеше да му каже какво е истинското положение на сина му? Джо получаваше дохода, който бе наследил от дядо си по майка, постъпил бе като застрахователен агент в Лойд и рисуваше… акварели. Джолиън старши знаеше това, защото ги купуваше скришом от време на време, след като видя името на сина си на последно място в търговска реклама на витрина край Темза. Намираше, че са лоши и, тъй като носеха подписа на сина му, не ги окачи никъде, а ги заключи в един шкаф.

Сега, в грамадната оперна зала, го обзе мъчителен копнеж да види сина си. Припомни си дните, когато имаше обичай да го пързаля в костюмче от дебел лен между нозете си; времето, когато подтичваше край понито на детето си, за да го учи на езда; деня, когато го заведе за пръв път на училище. Мил, лъскав младеж! В Итън^[7] бе усвоил може би прекалено онова държане, което според Джолиън старши се придобиваше само с много пари и единствено в такива заведения; но си остана все пак общителен. Такъв остана и след Кеймбридж… може би само малко по-сдържан, по-отчужден поради познанията, които бе получил. Чувството на Джолиън старши към нашите държавни училища и университети никога не се разколеба и той гледаше винаги с трогателно възхищение и недоверие на тази система, предназначена само за най-висшите слоеве в страната, до която сам той не бе удостоен да проникне… Сега, когато Джун замина и го изостави, утеха би било отново да види сина си. Чувствайки се виновен за тази измама към своето семейство, към принципите и класата си, Джолиън старши прикова поглед в певицата. Жалко същество… съвсем жалко! А Флориан беше направи дръвник!

Свърши се. Лесно се задоволяваха хората днес.

В многолюдната улица той нае файтон под носа на някакъв пълен и много млад господин, който го смяташе вече за свое притежание. Пътят му минаваше през Пелмел^[8], обаче на ъгъла, вместо да тръгне към Грийн парк, кочияшът сви за Сейнт Джеймс Стрийт. Джолиън старши протегна ръка през прозорчето (не понасяше да го отклоняват по друг път), но, като се обърна, видя, се намира срещу Хоч-поч и копнежът, който не бе го напуснал през цялата вечер, надделя. Каза на кочияша да спре. Ще се отбие да запита дали Джо все още членува тук.

Влезе. Холът беше точно такъв, какъвто беше някога, когато той идваше да вечеря с Джек Херинг — тук имаха най-добрият готвач в Лондон. Огледа се с острия, пронизващ поглед, с който бе заставял цял живот да го обслужват много по-добре, отколкото всеки друг.

— Дали мистър Джолиън Форсайт продължава да членува тук?

— Да, сър, и сега е в клуба, сър. За кого да известя?

Джолиън старши се смути.

— За баща му — каза все пак.

И застана до камината.

Джолиън младши, който си тръгваше вече, бе сложил шапка и излизаше в хола, когато портиерът го посрещна. Не беше вече млад, косите му бяха започнали да посивяват, а лицето — копие на бащиното, само че по-тясно, със същите големи, увиснали мустаци — беше явно уморено. Той пребледня. Ужасна беше тази среща след толкова години. Защото нищо на света не е токова ужасно, както да бъдеш зрелище на хората. Приближиха се и се ръкуваха, без да продумат. После бащата каза с треперещ глас:

— Здравей, момчето ми!

А синът отговори:

— Здравей, татко!

Ръката на Джолиън старши потрепера в тънката кожена ръкавица.

— Ако пътят ти е в същата посока, мога да те отведа — каза той.

И, сякаш бяха свикнали да се изпращат всяка вечер до вкъщи, те излязоха и се качиха във файтона.

На Джолиън старши се стори, че синът му е пораснал. „Изобщо е възмъжал“ — каза си той. Вродената приветливост по лицето на сина се прикриваше сега зад една почти насмешлива маска, сякаш условията на живота му бяха наложили да носи броня. Чертите бяха непогрешимо Форсайтовски, но изражението имаше по-скоро вглъбеността на учен или философ. Принуден е бил без съмнение да се вглежда твърде много в себе си през тия петнайсет години.

За Джолиън младши първото впечатление от бащата беше несъмнено сътресение — така уморен и остарял изглеждаше той. Но във файтона му се стори почти непроменен — все така изправен, с все същото спокойно изражение, което синът така добре помнеше, с все същия пронизващ поглед.

— Добре изглеждаш, татко.

— Средно — отвърна Джолиън старши.

Чувстваше, че трябва да изрази с думи тревогата, която го измъчваше. Щом бе успял да си възвърне сина, трябваше да узнае какво е финансовото му положение.

— Слушай, Джо — започна той, — бих желал да чуя в какви води плуваш. Предполагам, че имаш дългове?

Започна по тоя начин, за да улесни сина си да признае.

Джолиън младши отвърна с насмешливия си глас:

— Не, нямам.

Джолиън старши видя, че го е ядосал, и докосна ръката му. Изложил се бе на тоя риск. Но имаше защо, а освен това Джо никога не бе му се сърдил по-рано. До Станхоп Гейт не проговориха повече. Джолиън старши го покани да влезе, но Джолиън младши поклати глава.

— Джун не е тук — побърза да каже баща му; — замина днес на гости. Навярно знаеш, че е сгодена?

— Вече? — промълви Джолиън младши.

Джолиън старши слезе и, като плащаше курса, за пръв път в живота си даде на кочияша вместо шилинг една лира.

Кочияшът захапа монетата, шибна скришом коня по корема и продължи по пътя си.

Джолиън завъртя полека ключа, после покани с ръка сина си. Джолиън младши го гледаше как закача замислено палтото си с изражението на момче, което възнамерява да краде череши.

Вратата на трапезарията беше отворена, фитилът на лампата намален, един спиртник съскаше на табличката за чай, а недалеч от нея една безсрамна котка спеше на масата. Джолиън старши я „изшътка“ веднага. Така му поолекна; и захвърли цилиндъра подир животното.

— Има бълхи — каза той, като я изгони от стаята. На вратата на приземния етаж изшътка още няколко пъти, за да я прогони по-бързо. В това време, по някакво странно съвпадение, икономът се показа на стълбите.

— Можете да си легнете, Парфит — каза Джолиън старши. — аз ще заключа и загася.

Когато влезе отново в трапезарията, котката го бе преварила с вирната опашка, сякаш искаше да му каже, че бе разбрала още отначало намерението му да се освободи от икономя.

Домашните хитрувания на Джолиън старши бяха имали през целия му живот все тоя злощастен завършек.

Джолиън младши не можа да прикрие усмивката си. Той имаше особен дар да се надсмива и всичко тази вечер му се струваше смешно. Случката с котката, вестта за годежа на дъщеря му. Имаше толкова участие или дял в нейния живот, колкото и в живота на Писана! И се възхити от тая поетична преценка!

— Как изглежда сега Джун? — запита той.

— Дребничка — отвърна Джолиън старши. — Казват, че прилича на мен, но грешат. Прилича повече на майка си — същите очи и коса.

— О! А хубавичка ли е?

Джолиън старши беше истински Форсайт и не можеше да хвали непринудено, особено нещо, от което наистина се възхищава.

— Не е лоша… има типична форсайтовска брадичка. Ще се чувствам самотен, Джо, когато Джун напусне тая къща.

Изражението на лицето му отново развълнува Джолиън младши както при първия поглед в клуба.

— Какво ще правиш тогава, татко? Предполагам, че си е изгубила ума по него?

— Какво ще правя ли? — повтори Джолиън старши с гневна нотка в гласа. — Тъжна работа е да живея тук сам. Не знам какъв ще бъде краят. Дано даде бог… — Той се сепна и добави: — Чудя се какво да правя с къщата.

Джолиън младши огледа стаята. Беше необикновено просторна и мрачна, оживена от огромни натюрморти, които помнеше още от времето, когато беше момче — заспали кучета, сложили муцуни върху купчина моркови, лук и грозде, изглеждащи странно в подобна близост. Къщата изискваше много излишни разходи, но той не можеше да си представи баща си в по-малко жилище; и всичко му се стори още по-смешно.

В голямото кресло със странична подставка за книга, побелял, с високо чело — безвластен представител на своя род, класа и вяра, олицетворение на сдържаност, ред и привързаност към собствеността, Джолиън старши беше най-самотният човек в Лондон.

Седеше сред мрачния разкош на тази стая — играчка във властта на мощни сили, които не искаха да знаят за родове, класи и вери, а вървяха машинално, със страхотни крачки, към незнайни цели. Така поне го виждаше пристрастното око на Джолиън младши.

Бедният остарял татко! Това беше, значи, краят, целта, до която бе доживял със своята великолепна сдържаност! Да остане съвсем сам, да чувства как старее, без да има на кого да продума!

Джолиън старши погледна на свой ред сина си. Искаше му се да разговаря за толкова много неща, за които не бе имал възможност да приказва през всичките тия години. Невъзможно беше да сподели с Джун убеждението си, че имотите в Сохо ще поскъпнат; безпокойството си от страшното мълчание на Пипин, директора на „Новото минно дружество“, на което беше отдавна председател; възмущението си от бързото падане на американските акции. Не можеше дори да обсъди с какъв документ най-сигурно ще отърве наследниците си от плащане на безвъзмездно мито. Най-после, под влиянието на чашата чай, който не преставаше да разбърква, реши да започне. Пред него се разкри нов живот, обетована земя за разговори, дето можеше да намери пристан сред приливите от предчувствия и съжаления; дето можеше да успокои душата си, да я успокои с размишления как да огради собствеността си и да увековечи единствената частичка, която щеше да остане от него.

Джолиън младши умееше да слуша — това беше най-добрата му черта. Не отделяше поглед от лицето на баща си и само от време на време задаваше по някой въпрос.

Часовникът удари един, а Джолиън старши още не беше свършил; но при тоя звук си спомни принципите си. Извади джобния си часовник, погледна го изненадано и каза:

— Трябва да лягам, Джо.

Джолиън младши стана и подаде ръка на баща си, за да му помогне. Старческото лице изглеждаше хлътнало и уморено; очите бяха извърнати упорито настрани.

— Довиждане, моето момче, пази здравето си.

Постояха един миг, после Джолиън младши се обърна и излезе. Очите му бяха замъглени; усмивката му угасна. Нито веднъж през тия петнайсет години, откакто бе открил, че животът не е лесен, не бе му се струвало, че е така необикновено сложен.