Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (18)

Бал у Роджър

Къщата на Роджър на Принсес гардън беше блестящо осветена. Безброй восъчни свещи горяха в кристалните полилеи, а паркетът на дългата двойна гостна отразяваше тия съзвездия. Залата изглеждаше действително просторна, след като цялата мебелировка беше изнесена на горния етаж, а около стените бяха наредени чудновати културни придобивки, наречени „бални“ столове.

В един отдалечен ъгъл, заграден с палми, се виждаше пианино, а на нотната поставка беше разгърнат „Кенсингтънски валс“

Роджър се бе противопоставил да взимат оркестър. Не разбираше защо им е оркестър; не желаеше да прави такъв разход, и толкова! Франси (майка й, която Роджър отдавна бе успял да доведе до хронична диспепсия, лягаше в такива случаи на легло) бе принудена да се задоволи — извън пианото — с един младеж, който свиреше на кларнет, но нареди палмите така, че всеки, който не се заглеждаше много-много, можеше да предположи, че там се крият няколко души музиканти. Решила бе да им каже да свирят по-силно — от кларнет можеше да се получи хубава музика, стига човек да вложи малко душа.

Според културния американски израз тя „приключи“ най-после да се лута из уморителния лабиринт на разни подменяния и приспособявания, през които трябваше да мине, за да съчетае един моден прием с разумната пестеливост на Форсайтови. Слабичка, но блестяща в своята царевичножълта рокля с много тюл по раменете, тя обикаляше салона, като си слагаше ръкавиците и проверяваше дали всичко е наред.

С наетия за случая иконом (защото у Роджър имаше само прислужнички) заговори за виното. Разбрал ли бе, че мистър Форсайт желае да се извадят една дузина бутилки от шампанското на Уайтли? Ако шампанското се свърши (малко вероятно, защото повечето дами ще пият вода), но ако се свърши, има и една купа с боле^[1]… ще трябва да се оправя някак с нея.

Неприятно беше да се казва това на един иконом — просто унизително: но какво да прави при такъв баща? След като я отрови, докато траеха приготовленията за бала, Роджър щеше да слезе най-после свеж, с изпъкнало чело, щеше да се държи така, сякаш починът за бала е негов: ще се усмихва, ще придружи най-хубавата дама на вечерта, а в два часа, тъкмо когато танците ще бъдат в разгара си, ще се промъкне незабелязано при музикантите, ще им каже да изсвирят „Боже, пази кралицата“ и ще си отиде.

Именно на това се надяваше и Франси — че той ще се умори и ще иде да спи.

Три-четири предани приятелки, дошли отрано да помагат на Франси, закусваха заедно с нея в една необитавана стаичка на горния етаж с набързо поднесени чай и студено пиле; музикантите бяха изпратени да вечерят в клуба на Юстас: трябваше здраво да се нахранят.

Точно в девет пристигна мисис Смол, сама. Тя извини старателно Тимоти, но не спомена нито дума за леля Естер, която бе казала в последната минута, че не иска да си разваля спокойствието. Франси посрещна леля си сърдечно, настани я на едно „бално столче“ и я остави, надута и самотна в бледолилавата копринена рокля — първата цветна дреха, която обличаше след смъртта на леля Ан.

Преданите приятелки слязоха от стаите си, всички като по магия в рокли с различен цвят, но еднакво богато украсени с тюл на раменете и гърдите — защото всички — като по нарочен избор — бяха много слаби. Представиха ги на мисис Смол. Всяка поговори с нея няколко секунди, после всички се събраха и започнаха да си шушукат, да навиват програмите си и да поглеждат скришом към вратата, откъдето щяха да се появят кавалерите.

Синовете на Никълъс пристигнаха заедно и, както винаги, точно — такава беше модата на Ладброк гроув; веднага след тях дойдоха Юстас и неговите хора, намусени и умирисани на тютюн.

Един след друг пристигнаха и трима-четирима поклонници на Франси; тя бе накарала всеки от тях да й обещае, че ще дойде пръв. Всички бяха избръснати и оживени, с особеното младежко оживление, нахлуло неотдавна в Кенсингтън; никой не изглеждаше раздразнен от присъствието на останалите; всички бяха с разкошни вратовръзки, бели жилетки и чорапи с багети. Всеки бе скрил кърпичка в маншета си. Движеха се шумно, бронирани с професионална веселост, сякаш са дошли да вършат подвизи. Вместо да спазват традиционното тържествено изражение на танцуващ „англичанин“, те се движеха свободно, очарователно, мило, подскачаха, увличаха в бърз вихър партньорките си, без да следват педантично ритъма на музиката.

На другите танцьори гледаха почти презрително. Те бяха веселата команда, героите на стотици кенсингтънски „вечеринки“; само от тях можеше да се очакват подходящо държание, усмивка и стъпка.

След това нахлу пороят. Придружаващите възрастни се оттеглиха към стената срещу входа, а чевръстата младеж се вля във вихъра не големия салон.

Кавалерите бяха малко, та непоканените девойки гледаха с особената, трогателна, търпелива и възкисела усмивка, която сякаш казваше: „О, не ме заблуждавайте! Зная, че не идвате за мен. Не мога да очаквам такова нещо!“ А Франси молеше някой от своите поклонници или от най-младите: „Направете ми сега удоволствие — елате да ви представя на мис Пинк: много мила девойка!“ Завеждаше го и казваше: „Мис Пинк — мистър Гатъркоул. Можете ли да му отделите един танц?“ Мис Пинк се усмихваше пресилено, поизчервяваше се, отговаряше: „Струва ми се, че ще мога.“, закриваше празната карта и записваше избрания от него танц, като произнасяше с любов всяка буква.

Но щом младежът промърморваше, че е горещо, и отминеше, тя изпадаше отново във своето безнадеждно очакване, с търпелива възкисела усмивка.

Майките си вееха бавно с ветрилата и наблюдаваха дъщерите си с очи, изразяващи само загриженост за сполуките на тия дъщери. Имаше ли значение, че самите те седяха с часове, уморени до смърт, в мълчание или кратки разговори, щом девойките се забавляваха? О! Те се усмихваха, но очите им пронизваха като поглед на на разсърден лебед; искаше им се да дръпнат младия Гатъркоул за широкия моден панталон и да завлекат при дъщерите си тоя нахалник!

Всички жестокости, цялата суровост на живота, неговите патос и неравенство, съмнението, самозабравата и търпението — всичко беше налице тук, на бойното поле в кенсингтънския бален салон.

Влюбените — не особената порода, към която принадлежаха поклонниците на Франси, а обикновените влюбени — тръпнеха, изчервяваха се, търсеха да се срещнат и докоснат сред вихъра на танците, танцуваха от време на време заедно и смайваха наблюдателя със светналите си очи.

Точно в десет часа пристигна семейството на Джеймс — Емили, Рейчъл, Уинифред (без Дарти, защото при по-раншен случай бе пил прекалено много шампанско у Роджър) и най-малката, Сисили, която се явяваше за пръв път в обществото; след тях, с файтона на бащата, у когото бяха вечеряли, дойдоха Соумс и Айрин.

Дамите бяха само с презрамки — без никакъв тюл, — доказвайки веднага с това по-смело разголване, че идват от по-модните квартали на парка.

Без да докосне някого от танцуващите, Соумс се промъкна до стената. И се задоволи да наблюдава, защитен зад бледата си усмивка. Валс подир валс започваше и свършваше, двойка след двойка отминаваха край него — с усмивка, със смях, с бегло дочита дума; със стиснати устни и поглед, търсещ някого в салона; или с безгласна полуусмивка, впили очи един в друг. Празнично ухание на цветя, коси и любими парфюми се разнасяше на задушливи талази в топлата лятна нощ.

Мълчалив, презрително усмихнат, Соумс сякаш не забелязваше нищо; но от време на време очите му намираха, каквото търсеха, втренчваха се в една точка от подвижното множество и усмивката изчезваше от устните му.

Той не танцуваше с никоя дама. Някои гости танцуваха с жените си; но неговото чувство за „стил“ не му позволяваше да танцува с Айрин след женитбата им, а какво му струваше това, само форсайтовският бог би могъл да каже.

Тя минаваше, в танц с други кавалери; роклята с цвета на ирис се развяваше около нозете й. Танцуваше добре; дотегна му да слуша жените да повтарят с кисела усмивка: „Колко хубаво танцува жена ви, мистър Форсайт… удоволствие е да я гледаш!“ Дотегна му да им отговаря, като ги поглежда косо: „Така ли мислите?“

Млада двойка се виеше кокетно на смени край него и раздвижваше неприятно въздуха. Франси бе застанала наблизо с поклонниците си. Разговаряха за любовта.

Зад себе си чу гласа на Роджър, който даваше на прислужницата някакво нареждане за вечерята. Всичко тук беше второразредно! Съжаляваше, че бе дошъл. Запитал бе Айрин дали има нужда от него, а тя бе отвърнала с усмивка, която го вбесяваше: „О, не!“

Защо бе дошъл? От петнадесет минути не я виждаше дори. Ето и Джордж, който идваше със своето злобно насмешливо изражение; не можеше вече да му се изплъзне.

— Видя ли Пирата? — започна всепризнатият волнодумец. — Готов за бой… остригал се и така нататък!

Соумс отвърна, че не го е видял, прекоси салона, излезе на балкона и загледа улицата.

Пристигаше карета със закъснели гости, а край вратата се навъртаха нетърпеливи зяпачи от лондонските улици — безделници, привлечени от светлини и музика; бледите им, извърнати нагоре лица стърчаха над черните и ръждивоцветни фигури с тъпо изражение, което дразнеше Соумс. Защо им позволяваха да скитат без работа, защо не ги разгонваше полицията?

Но полицаят не им обръщаше внимание; застанал бе разкрачен на червената площадка насред улицата със същото такова тъпо изражение под шлема.

През парапета на балкона Соумс гледаше как клоните на дърветата лъщят на уличните лампи и се огъват леко от ветреца. Над тях светеха отсрещните къщи като очи, загледани в безмълвния покой на парка, а над всичко — небето, прекрасното лондонско небе, осеяно с неизброимите отражения на безчет лампи, вплетен между звездите покров от човешки грижи и хрумвания, необятно огледало на величие и нищета, което нощ след нощ разстилаше кротката си насмешка над хиляди домове и градини, дворци и хижи, над форсайтовци, над полицаи и над търпеливи улични зяпачи.

Соумс се обърна и погледна от закритието си осветената зала. Навън беше хладно. Видя, че влизат нови гости — Джун и дядо й. Защо бяха закъснели? Спряха се до вратата. Изглеждаха уморени. Чудно наистина как чичо Джолиън бе излязъл толкова късно! Защо Джун не бе дошла с Айрин, както ставаше обикновено? И изведнъж си спомни, че от доста време вече не е виждал Джун.

Започна да я наблюдава нехайно и злобно, видя, че лицето й се промени: тя пребледня, сякаш ей сега ще припадне, после изведнъж се изчерви. Когато проследи погледа й, той забеляза жена си, влязла под ръка с Босини от оранжерията в дъното на салона. Тя бе вдигнала очи към архитекта — навярно отговаряше на някакъв въпрос, а той я гледаше съсредоточено. Соумс потърси отново Джун. Сложила ръка върху ръката на Джолиън старши, тя сякаш го молеше за нещо. Чичо му като че се изненада; после и двамата се обърнаха и си отидоха.

Музиката засвири отново — валс, и Соумс зачака, неподвижен като статуя зад прозореца; лицето му не трепваше, но вече беше без усмивка. След малко жена му и Босини минаха само на един ярд от тъмния балкон. Той усети уханието на нейните гардении, видя надигащата се гръд, копнежа в погледа й, полуотворените устни, изражението й… каквото не бе виждал досега. Те отминаха под бавния, плавен ритъм на валса, почти притиснати един до друг; Айрин вдигна за миг към Босини своя тъмен, мек поглед и го сведе отново.

Страшно пребледнял, Соумс се обърна с гръб към салона, облегна се на парапета и загледа площада; безделниците все още зяпаха осветените прозорци, полицаят също бе вдигнал глава, но Соумс не видя нищо. Една карета се приближи към входа, двама души се качиха в нея и той потегли…

Тази вечер Джун и Джолиън старши бяха седнали да вечерят в обичайното време. Девойката беше с обикновена рокля с висока яка; Джолиън старши също не беше официално облекло.

На закуска тя бе споменала за бала у чичо Роджър; искало й се да отиде, но сглупила, че не помолила някого да я заведе. А сега било вече късно.

Джолиън старши бе вдигнал проницателните си очи. Джун ходеше на балове, разбира се, с Айрин! Той впи преднамерен поглед във внучката си и запита:

— А защо не отидеш с Айрин?

Не, Джун не искала да безпокои Айрин; щяла да отиде само ако… дядо й няма нищо против да я придружи поне веднъж… съвсем за кратко!…

При нейното така умолително и унило изражение Джолиън старши се съгласи, макар че поръмжа. Не разбираше защо й е хрумнало да ходи на тоя бал, който ще бъде някаква жалка глупост и съвсем не е за нея! На нея й трябва морски въздух и, щом мине общото събрание на Златодобивната концесия, ще я заведе на море. Не иска ли? Но така съвсем ще се изтощи! Той я погледна скришом, с тъга, и продължи да закусва.

Джун излезе рано и заскита неспокойно в жегата. Дребничка, лека, така нехайна напоследък, тя изглеждаше днес пламнала. Купи си цветя. Искаше… решила бе да бъде хубава. Щеше да иде там! Знаеше, че е получила покана. Ще му покаже, че не иска и да знае. Но дълбоко в душата си бе решила тая вечер да го възпре. Прибра се поруменяла, а по време на обяда не престана да говори оживено; и Джолиън старши бе заблуден.

Следобед я обзе нов пристъп на отчаяние и тя се разплака. Задушаваше риданията във възглавницата, но когато най-после се овладя, видя в огледалото едно подпухнало лице и зачервени очи с черни кръгове. Стоя на тъмно в стаята си, докато дойде време за вечеря.

През време на мълчаливата вечеря борбата продължаваше. Джун изглеждаше така мрачна и уморена, че Джолиън старши каза на „Сенки“ да освободи каретата — нямаше да излизат. Джун трябваше веднага да си легне. Тя не се възпротиви. Отиде в стаята си и пак остана на тъмно. В десет часа позвъни за прислужницата си.

— Донесете ми топла вода и кажете на мистър Форсайт, че съм си отпочинала. Ако е много уморен, мога да отида сама на бала.

Девойката я погледна неодобрително. Тогава Джун повтори властно:

— Донесете ми веднага топлата вода!

Балната й рокля беше на дивана, тя се облече с яростна старателност, взе цветята и излезе, вирнала дребното си личице по тежката корона от медночервеникави коси. На минаване покрай стаята му чу, че Джолиън старши се приготвя.

Той се обличаше изненадан и недоволен. Минаваше десет, нямаше да стигнат преди единадесет; девойчето беше полудяло. Но не смееше да му противоречи — не можеше да забрави изражението му на вечеря.

Взе големите абаносови четки и приглади косите си, докато светнаха като сребро на светлината; после тръгна по тъмните стълби.

Джун го чакаше долу. Качиха се в каретата, без да продумат.

Когато най-после, след едно почти безкрайно пътуване, влезе в салона у Роджър, тя бе успяла да прикрие зад маска на решителност своите мъчителни вълнения и тревоги. Срамуваше се да не изглежда, че тича „подир него“, а в същото време се страхуваше, че може би не е дошъл, че може би изобщо няма да го види; но въпреки всичко бе решила непременно — без сама да знае как — да си го възвърне.

Танцувалният салон с блестящия паркет я изпълни с радостно, победоносно чувство, защото тя обичаше да танцува; а когато танцуваше, просто витаеше и се носеше — каквато беше лекичка — като неуморен, пъргав дух. Сигурно ще я покани да танцуват, а щом танцуват, всичко ще се оправи. Тя се огледа нетърпеливо.

Появата на Босини, който идваше откъм цветарника с Айрин, беше прекалено неочаквано за Джун. Те не видяха — и никой, нито дори дядо й, нямаше да види нейното страдание.

Тя докосна ръката на Джолиън старши и каза съвсем тихо:

— Да се върнем, дядо; лошо ми е.

Той побърза да я изведе, като мърмореше на себе си, че знаел какво ще стане.

Не й каза нищо; само когато се настаниха отново в каретата, която, по някаква щастлива случайност, бе останала наблизо до входа, я запита:

— Какво ти е, миличка?

И като усети, че крехката й снага се разтърсва от ридания, се разтревожи не на шега. Утре трябва да повикат Бланк. Ще настоява да го повикат. Не може да я гледа така…

— Хайде, хайде, успокой се!

Джун успя да се овладее, стисна развълнувано ръката му, облегна се в ъгъла и закри лице с шала си.

Той можеше да види само очите й, втренчени неподвижно в мрака, и продължи да гали ръката й с изтънелите си пръсти.