Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (29)

Делото

В деня на делото, второ по списък, Соумс трябваше пак да излезе, без да се види с Айрин; и толкова по-добре, защото не бе решил още как да се държи с нея.

Призован беше да се яви в съда в десет и половина, за да е налице, ако първото дело — неизпълнение за обещание за женитба — се отложи; това не се случи, защото и двете страни проявиха смелост, която позволи на Уотърбък, К. А. да затвърди и без това голямата си слава в този вид дела. Противникът му беше Рем, вторият прочут адвокат по делата за неизпълнение на обещание за женитба. Двубой на двама великани.

Съдът се произнесе точно преди обедната почивка. Съдебните заседатели напуснаха залата и Соумс излезе да похапне. Намери Джеймс пред щанда в бюфета, застанал в опразнената галерия като пеликан, приведен над сандвич и чаша херес. Безлюдността на просторния централен хол, над който бащата и синът седяха замислено един до друг, се нарушаваше понякога от мяркащ се за миг адвокат в тога и перука, от някоя стара дама или мъж в избеляло палто, поглеждащи плахо нагоре, и от двама души — по-дръзки от своето поколение, — които спореха, седнали в една ниша. Гласовете им се издигаха заедно с дъх на непочистени кладенци, който се сливаше с въздуха от галериите и напомняше миризмата на едно прочуто сирене, така неразривно свързана с английското правосъдие.

Не след много Джеймс се обърна към сина си:

— Кога започва твоето дело? Предполагам, че веднага. Няма да се учудя, ако Босини започне да приказва какво ли не. Всъщност той няма друг избор. Ще го обявят в несъстоятелност, ако изгуби делото.

Отхапа голяма хапка от сандвича си и отпи от хереса.

— Майка ти иска да дойдете днес на вечеря с Айрин.

Ледена усмивка пробягна по устните на Соумс, когато вдигна очи към баща си. Те си размениха толкова студен и бегъл поглед, че всеки, който би го видял, трябва да бъде извинен, ако не би оценил правилно истинското разбирателство между двамата. Джеймс отпи още от своя херес и каза:

— Плаща?

Когато се върнаха в залата, Соумс зае мястото си на предната скамейка, до своя адвокат. И косо, почти без да се обърне, за да не изложи нито себе си, нито баща си, се осведоми къде е седнал Джеймс. Облегнал се назад, сключил ръце върху дръжката на чадъра, Джеймс седеше умислено в края на пейката зад адвоката, откъдето можеше да се измъкне веднага след края на делото. Смяташе държането на Босини за възмутително във всяко отношение, но не искаше да се озове пред него, защото намираше, че подобна среща би била неприятна.

След залата за бракоразводни дела, тази зала беше най-любимото съдебно тържище, защото тук често се разглеждала дела за клевета, неизпълнение на обещание за женитба или търговски сделки. Много хора, които няма нищо общо с правото, заемаха задните скамейки, а в галерията можеха да се зърнат още една-две женски шапки.

Двата реда пред Джеймс се заеха постепенно от адвокати с перуки; едни си взимаха бележки с молив, други разговаряха, трети чистеха зъбите си; но вниманието му скоро се отклони от тия дребни правни светила към Уотърбък, К. А., със зачервено умно лице, обкръжено от гъсти кестеняви бакенбарди, който влезе в тоя миг, като шумолеше с копринената си тога. Джеймс призна без колебание, че прочутият кралски адвокат е олицетворение на човек, който може да обърка всеки свидетел.

Въпреки голямата си практика той не бе имал случай да види досега Уотърбък, К. А., а като мнозина Форсайтови от по-нисшите професионални кръгове, изпитваше необикновено възхищение към всеки, който умее да проведе кръстосан разпит. Тъжното му набръчкано лице се поотпусна малко, след като го видя, особено като забеляза, че само Соумс ще бъде представен от защитника с копринена тога.

Уотърбък, К. А. едва бе успял да облегне лакът на масата и да се обърне, за да поговори със своя помощник, когато влезе и самият съдия Бентъм — слаб мъж, напомнящ донейде кокошка, леко прегърбен и гладко избръснат под снежнобялата перука. Уотърбък стана заедно с целия съд и изчака, докато съдията заеме мястото си. Джеймс едва се понадигна; беше се настанил много удобно, а освен това имаше особено високо мнение за Бентъм, до когото бе вечерял два пъти у Бъмли Том. Бъмли Том беше слаб юрист, при все че му бе провървяло. Джеймс именно му бе доставил първото дело. Вълнуваше го обаче това, че не вижда Босини в залата.

„Какво значи това?“ — питаше той непрекъснато.

След като призоваха страните, Уотърбък, К. А. бутна книжата си, подръпна тогата в раменете си, огледа се наоколо, като човек, който се готви да нанесе удар, стана и се обърна към съда.

Никой, започна той, не оспорвал фактите и негово превъзходителство ще трябва само да даде тълкуване на кореспонденцията, разменена между доверителя на Уотърбък и ответника архитект във връзка с наредбата на къщата. Но ще трябва да се изтъкне още отсега, че тази кореспонденция се отнася до един съвършено ясен факт. След като разказа накратко историята на къщата на Робин Хил, която представи като голяма и разкошна сграда, и изброи изгодите, той продължи, както следва:

— Моят доверител мистър Соумс Форсайт, джентълмен и богат човек, не би оспорил никога едни законни искания, предявени към него; но неговият архитект е постъпил така при строежа на къщата — за която, както ваше превъзходителство вече узна, доверителят ми е похарчил дванайсет… да, дванайсет хиляди лири, сума, значително надвишаваща онази, която е имал предвид първоначално, — че моят доверител от принципно гледище — подчертавам това! — от принципно гледище и в интерес на обществото се е видял принуден да заведе това дело. Ще си позволя да обърна внимание на ваше превъзходителство, че доводът, изтъкнат в защита на архитекта, не заслужава никакво сериозно обсъждане.

След това прочете кореспонденцията.

Неговият доверител, „човек от признато обществено положение“, е готов да заяви под клетва, че никога не е разрешавал, нито му е минавало през ум да разреши разход на каквато и да е сума, свръх установения от него краен предел от дванайсет хиляди и петдесет лири; и, за да не губи повече времето на съда, ще призове веднага мистър Форсайт.

Соумс застана пред съда. Цялата му външност поразяваше със своето самообладание. Лицето му, едва-едва високомерно, беше бледо, гладко избръснато, с леко свити вежди и стиснати устни; облечен беше безукорно, с ръкавица на едната ръка. На задаваните му въпроси отговаряше с тих, но ясен глас. Показанията му при кръстосания разпит се отличаваха със сдържаност.

— Не е ли употребил израза „свобода на действие“?

— Не.

— Нима?

— Той е употребил израза „свобода на действие в рамките, уговорени в нашата кореспонденция“.

— И поддържа пред съда, че така се пише на английски?

— Да.

— Какво значи този израз?

— Това, което значи.

— Готов ли е да отрече, че тук има противоречие в понятията?

— Да.

— Да не би да е ирландец^[1]?

— Не.

— И е образован човек?

— Да.

— И въпреки това настоява на твърдението си?

— Да.

При този, както и при по-нататъшните изпити, които се въртяха все около „трудния пункт“, Джеймс седеше с ръка зад ухото, втренчил очи в сина си.

 

Гордееше се с него! Признаваше, че, при подобни обстоятелства, сам той би изпаднал в изкушението да отговаря по-подробно, но по усет разбираше, че тази сдържаност е по-подходяща в случая. И все пак въздъхна с облекчение, когато Соумс се обърна и бавно, без ни най-малка промяна в изражението си, слезе от площадката за свидетелите.

Когато дойде ред да се изкаже защитникът на Босини, Джеймс удвои вниманието си и огледа отново залата, за да види къде е архитектът.

Младият Ченкри започна неспокойно; отсъствието на Босини го постави в неудобно положение. Но се постара да използва, доколкото е възможно, това отсъствие.

Можел да предположи само едно — каза той, — че с доверителя му се е случило някакво нещастие. Бил уверен, че ще дойде тук да даде показания; изпратил тази сутрин да го потърсят в бюрото, и в жилището му (макар и да знаеше, че те са в едно и също помещение, защитникът намери за по-уместно да не го казва), но там не знаели къде е мистър Босини, а това, според него, било лош признак, като се има предвид с какво нетърпение мистър Босини желаел да даде своите показания. Но тъй като не бил получил инструкции да поиска отлагане на делото, защитникът смятал за свой дълг да продължи. Доводът, върху който той основаваше защитата си и който доверителят му би подкрепил с показанията си, ако за, нещастие, не бе възпрепятствуван от неизвестни обстоятелства да се яви, беше, че изразът „свобода на действие“ не може да бъде ограничен, окован и по този начин обезсилен от каквито и да е последвали многословия. Той дори ще отиде още по-далеко и ще каже, че — каквото и да твърди в показанията си — в писмата си мистър Форсайт не изразява в действителност никъде намерение да се откаже от отговорност за работа, поръчана или извършена от неговия архитект. Ответникът никога не е имал пред вид подобна възможност, иначе — както личи от писмата му — не би продължил работата — изключително фина, извършена с голяма грижа и умение, за да се задоволи изтънчения вкус на един добър ценител и богат собственик. Ченкри държеше много на този довод и затова си послужи може би с доста силни изрази, като каза, че това дело е несправедливо, неочаквано, просто безпримерно. Ако негово превъзходителство би имал възможност да посети лично тази прекрасна къща, което защитникът бе сметнал за свой дълг да стори — да види изяществото и финеса на подредбата, изпълнена от доверителя му — истински артист в своята така висока професия, — то негово превъзходителство положително нито за миг не би позволил този — да не употребим по-силен израз — дързък опит за отбягване на законна отговорност.

Използвайки писмата на Соумс, Ченкри засегна леко делото на „Боало срещу Цимент, Д-во О О“.

— Не е съвсем ясно — каза той — какво е решението на съответната инстанция; във всеки случай поддържам, че то е толкова в моя полза, колкото и в полза на колегата.

След това разгледа обстойно „трудния пункт“. С всичката дължима почит заяви, че изразът на мистър Форсайт се самоунищожава. Тъй като доверителят му не е богат човек, въпросът е много важен за него: той е даровит архитект и случаят несъмнено засяга професионалната му репутация. В заключение се обърна с един донейде прекалено личен апел към съдията, познат ценител на изкуството, да се прояви като защитник на артистите, които попадат понякога — подчерта понякога — под железния юмрук на капитала.

— Как ще съществуват — каза той — хората на изкуството, ако богати личности като господин Форсайт се отказват и им се разреши да се отказват от задълженията си по направените от тях поръчки?

А сега ще поиска отново да повикат доверителя му, който може би е успял да пристигне в последния момент.

Името Филип Бейнс Босини бе извикано три пъти от разсилните и това призоваване отекна безкрайно тъжно из залите и галериите.

Извикването на това име, на което никой не откликна, упражни странно въздействие върху Джеймс, сякаш викаха загубено куче. Тревожното чувство, че в случая се е загубил човек, пропълзя в душата му и накърни усещането за покой, сигурност… и удобство. Той се почувства неловко, макар че не би могъл да каже защо.

Погледна часовника си — беше три без четвърт! След четвърт час всичко ще свърши. Къде може да е този приятел?

Едва когато съдия Бентам прочете решението, Джеймс се отърси от полученото сътресение.

Ученият съдия се наведе над катедрата, която го отделяше от простосмъртните. Току-що запалената над него електрическа лампа придаде тъмножълт отблясък на лицето под снежнобялата перука; съдийската му тога стана изведнъж по-широка; цялата му фигура засия, величава и свещена, пред неосветената зала. Той се изкашля, отпи глътка вода, пречупи в бюрото върха на едно перо, скръсти костеливите си ръце и започна.

На Джеймс той се стори изведнъж много по-внушителен, отколкото бе изглеждал досега. Такова е величието на закона; дори човек, не така прозаичен като Джеймс, трябва да бъде извинен, ако не успее да проникне зад това сияние и да съзре там един най-обикновен форсайт, който се движи и разговаря във всекидневния живот под името сър Уолтър Бентам.

 

Решението си той формулира по следния начин:

— По фактите в делото не се повдига спор. На 15 миналия май ответникът пише на ищеца, като иска позволение да се оттегли от професионалното си участие в наредбата на къщата му, ако не получи „свобода на действие“. На 17 май ищецът отговаря, както следва „Като Ви давам, съобразно вашето искане, такава «свобода на действие», желая да разберете ясно, че общата стойност на къщата, заедно с цялата мебелировка, включително и Вашия хонорар (както е уговорено помежду ни), не трябва да надхвърля дванайсет хиляди (12 000).“ На това писмо ответникът отговаря на 18 май: „Грешите, ако смятате, че при такъв деликатен въпрос като наредбата на къщата Ви аз мога да се обвържа с точност до една лира.“ На 19 май ищецът пише, както следва: „Не исках да кажа, че ако надвишите споменатата в писмото ми сума с десет, двайсет или дори петдесет лири, помежду ни ще възникнат неприятности. Вие имате «свобода на действие» в рамките, уговорени с нашата кореспонденция, и аз се надявам, че ще намерите начин да довършите наредбата.“ На 20 май ответникът отговаря кратко: „Прието“.

При довършване на мебелировката ответникът е направил задължения и разходи, довели общата стойност на къщата на дванайсет хиляди и четиристотин лири, сума, напълно изплатена от ищеца. Настоящето дело е заведено от ищеца, за да си възвърне от ответника свръхсумата от дванайсет хиляди и петдесет лири, според ищеца установена в кореспонденцията като максимум, който ответникът е имал право да изразходва.

Въпросът, който трябва да разреша, е дали ответникът е или не е длъжен да върне на ищеца горната сума. По моя преценка той е длъжен.

Ищецът всъщност е казал следното: „давам ви свобода да довършите наредбата при уговорката, че по отношение на мене ще се придържате в общата сума от дванайсет хиляди лири. Ако надвишите тази сума до петдесет лири, няма да ви държа отговорен; но свръх тази сума вие вече не действувате от мое име и аз ще отхвърля всякаква отговорност“. За мене не е напълно ясно дали — ако би отхвърлил действително отговорността си по договаряните от архитекта доставки — ищецът би могъл, като се има предвид всички обстоятелства, да спечели едно дело; но той не е възприел този начин на действие. Той е приел отговорността си и търси правата си от ответника съобразно поетото от него задължение.

По моя преценка ищецът е в правото си да получи тази сума от ответника.

От името на ответника бе направен опит да се изтъкне, че в кореспонденцията не е била, нито се е възнамерявало да бъде установена граница на разхода. Ако би било така, не мога да открия причината, поради която ищецът е вмъкнал в кореспонденцията си сумата дванайсет хиляди и после допълнително още петдесет лири. Възражението на ответника би направило тези цифри безпредметни. За мене е очевидно, че с писмото си от 20 май той се е съгласил с едно съвсем ясно предложение, с чиито условия трябва да го считаме обвързан.

На тези основания се присъжда на ищеца исканата сума заедно със съдебните разноски.

Джеймс въздъхна и се наведе да вдигне чадъра си, който бе паднал с трясък при думите: „е вмъкнал в кореспонденцията“.

Откръстоса нозе и напусна веднага залата; без да дочака сина си, взе един затворен файтон (беше светъл, сив следобед) и отиде направо у Тимоти, дето намери Суидин; нему, на мисис Септимус Смол и леля Естер разправи как бе протекло заседанието, като същевременно изяде и две горещи бухтички, без да прекъсва разказа си.

— Соумс се държа много добре — завърши той. — Умът му е на място. Тая история няма да се хареса на Джолиън. И за Босини е лошо; не ще се изненадам, ако бъде обявен в несъстоятелност.

След продължително мълчание, през което гледа огъня в камината, той добави:

— Нямаше го в съда… защо ли?

Чуха се стъпки. В малката гостна се мярна фигурата на едър мъж в тъмночервено охранено лице. Показалецът на вдигната му ръка се очерта върху черния редингот. Той измърмори недоволно:

— Съжалявам, Джеймс, но не мога… не мога да остана.

Обърна се и излезе.

Беше Тимоти.

Джеймс се надигна от креслото.

— Така! — каза той. — Така! Знаех си аз, че става нещо не…

Не довърши, замълча и се загледа в себе си, сякаш бе видял някакво злокобно видение.