Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (87)

Джон

След двайсет години в Южна Африка мисис Вал Дарти се влюби дълбоко — за щастие, в нещо родно, защото обектът на увлечението й беше гледката, която се разстилаше пред прозореца й — хладната, ясна зеленина на зелените възвишения. Най-после беше пак в Англия! Една Англия по-прекрасна, отколкото я бе виждала в мечтите си. Случаят бе довел семейството на Вал Дарти в един кът, където Варовиковите възвишения на Южна Англия са действително вълшебни в слънчев ден. Като истинска дъщеря на баща си, Холи умееше да оцени рядката прелест на техните очертания и на бялото им сияние; да се изкачи там по урвестата пътечка и да поскита към Чанктънбери или Ембърли беше все още наслада, която тя почти не се опитваше да сподели с Вал, към чието възхищение от природата се примесваше и форсайтовския инстинкт непременно да получи нещо от нея — например да види дали почвата е подходяща за упражняването на конете.

Докато шофираше с шеговито спокойствие форда към къщи, тя си обеща, че веднага ще се възползва от идването на Джон, за да го заведе горе и да му покаже „пейзажа“ под майското небе.

Холи чакаше своя несъщ по-малък брат с майчинско чувство, неизчерпано изцяло за Вал. При тридневното посещение в Робин Хил, наскоро след като се бе завърнала в родината си, не бе могла да го види — той беше още в училище; така че и тя, като Вал, си спомняше само едно момче със златисти коси, нашарено със сини и жълти ивици, което си играеше край езерото.

Ония три дни в Робин Хил бяха изпълнени с вълнение, тъга и неловкост. Спомени за покойния й брат; спомени за ухажването на Вал; среща със стареещия баща, когото не бе виждала цели двайсет години, гробовният дъх на насмешливата му нежност, който не можеше да убегне на нейния изтънчен усет; а най-вече присъствието на мащехата, която все още си припомняше смътно като „дамата в сиво“ от времето, когато самата тя беше още малка, дядо й беше жив, а madmoiselle Бос се сърдеше, задето неканената гостенка й бе отнела уроците по музика — всичко това бе объркало и измъчило една душа, копнееща да намери Робин Хил непроменен. Но Холи бе свикнала да не се издава и всичко бе минало наглед добре.

Когато баща й я целуна на тръгване, тя усети ясно, че устните му треперят.

— Да, мила — каза той, — войната не е променила Робин Хил, нали? Да можехте само да доведете и Джоли с вас! Слушай, как ти се струват тия глупости за спиритуализма? Когато дъбът рухне, страхувам се, че окончателно умира.

От топлотата на прегръдката й той бе отгатнал навярно, че се е издал, защото веднага си върна насмешливостта:

— Спиритуализъм… странна дума! И колкото повече искат да я обяснят, толкова повече доказват, че са стигнали само до материята.

— Защо?

— Ами погледнете снимките на флуидните излъчвания. За да фотографираш, е потребно да има нещо материално, върху което ще падат светлината и сянката. Ще стигнем дотам, че ще наричаме всяка материя дух или всеки дух материя — не зная кое от двете.

— Не вярваш ли в задгробния живот, татко?

Джолиън я погледна и тя остана дълбоко поразена от странната, тъжна насмешливост в изражението му.

— Как да ти кажа, мила, бих желал да изтръгна нещо от смъртта. И съм се опитвал да надникна там. Но, въпреки всичките си старания, не можах да открия нищо друго освен телепатия и подсъзнателни проявления; а излъчванията от наслоението в този свят не могат да се приемат за идващи от оня. Бих желал да го приема! Само че желанието поражда размисли, но доказателства не дава.

Холи бе притиснала отново устни до челото му и чувството, което бе изпитала тогава, бе потвърдило теорията му, че всяка материя се превръща в дух — така нематериално бе усетила челото му.

Но най-трогателен спомен от това кратко посещение Холи бе запазила за мащехата си, когато я бе наблюдавала скришом как чете писмо от Джон. Тя реши, че никога в живота си не е виждала по-прекрасно нещо. Забравила се сякаш в това писмо от сина си, Айрин стоеше до прозореца, откъдето светлината озаряваше лицето и прекрасните й посивели коси; устните й се движеха, усмихваха се, тъмните очи се смееха и танцуваха, а свободната й ръка притискаше сърцето. Холи се отдръпна като пред видение на съвършената любов, убедена, че Джон трябва да е прекрасен.

Когато го видя да идва от гарата с пътнически чанти във всяка ръка, предчувствията й се потвърдиха. Той приличаше малко на Джоли, отдавна изгубеният кумир на нейното детство, само че изглеждаше по-жив и не така целеустремен, с по-дълбоки очи и по-светла коса — защото беше без шапка; изобщо едно много приятно „братче“.

Неговата стеснителна учтивост очарова Холи, свикнала със самоувереното държание на съвременната младеж. Смущаваше го това, че не той, а тя ще шофира на връщане към къщи. Дали не ще му позволи да опита? След войната в Робин Хил нямаха кола. Той бе шофирал само веднъж и бе заседнал в един насип, затова тя трябваше да му позволи да опита. Смехът му, заразителен и мек, беше особено привлекателен (макар да казваха, че тази дума била вече старомодна). Когато стигнаха вкъщи, Джон извади от джоба си едно смачкано писъмце, което тя прочете, докато брат й се миеше — кратко писъмце, струвало сигурно много мъки на баща й:

„Мила, ти и Вал няма да забравите, надявам се, че Джон не знае нищо от семейната история. Според майка му и мене той е още твърде млад за това. Момчето е много мило и е зеницата на окото й. Verbum Sapientibus.^[1]

Твой любещ баща

Дж. Ф.“

Само това, но то възобнови у Холи съжалението, че идва и Фльор.

След чая тя изпълни обещанието, което си бе дала, и заведе Джон на височината. Разговаряха дълго, седнали край една стара варница, обрасла с трънки и къпини. Млечки и съсънки пъстрееха по зеления склон, из шубраците пееха дроздове и чучулиги, някоя бяла чайка, долетяла откъм морето, кръжеше от време на време в бледнеещото небе, където изгряваше също така бледа луна. Сладостно ухание полъхваше край тях, сякаш невидими малки същества се гонеха и го изтръгваха от стъпканите стръкчета трева.

Джон, който се бе умълчал, каза изведнъж:

— Прекрасно! Нищо излишно. Прелитаща чайка, звънче на овца…

— „Прелитаща чайка, звънче на овца…“ Та ти си поет, мили!

Джон въздъхна.

— О, господи! Никак!

— Опитай! Аз се опитвах на твоите години.

— Така ли? И мама казва: „Опитай се!“ Само че мене за нищо не ме бива. Ще ми покажеш ли нещо от твоите стихове?

— Мили — промълви Холи, — аз съм омъжена от деветнайсет години. А писах стихове, когато мечтаех да се омъжа.

— О! — прошепна Джон и отвърна лице; бузата, която Холи можа да види, се бе очарователно поизчервила. Дали „вятърът бе докоснал Джон“, както би се изразил Вал? Толкова по-добре, ако е така: няма да обърне внимание на Фльор. Освен това от понеделник започва да се занимава със земеделие. Холи се усмихна. Кой се бе занимавал с оран… Бърнс ли или само Пиърс Орача^[2]? Почти всички младежи и повечето девойки бяха понастоящем поети, ако се съди по броя на книгите им, които тя бе прочела в Южна Африка, доставяйки си ги чрез „Хачъс и Бъмпхард“; и то твърде добри поети… Да, твърде добри! Много по-добри от нея! Всъщност поезията се бе развила истински след нейното време… заедно с автомобилите. Още един разговор след вечеря край запалената камина в ниския хол, и тя почти нямаше какво да научи за Джон — с изключение на най-важното. Разделиха се пред вратата на спалнята му, след като Холи бе проверила два пъти да не му липсва нещо; убедена беше, че ще го обикне, както ще го обикне и Вал. Беше пламенен, без да се увлича; умееше прекрасно да слуша, беше мил, но не говореше за себе си. Обичаше ездата, гребането и фехтовката повече, отколкото другите видове спорт. Спасяваше мушиците от свещите, не понасяше паяците, но не ги убиваше, а ги изнасяше завити в хартия. На лягане Холи си каза, че той сигурно ще страда ужасно, ако някой го огорчи: но кой би го огорчил?

През това време Джон седеше край прозореца с молив и хартия в ръка и пишеше първата си „истинска“ поема на свещ, защото лунната светлина беше недостатъчна: стигаше само колкото нощта да трепти и да изглежда гравирана върху сребро. Подходяща нощ за Фльор — да се разхожда, да извръща глава и да го отвежда… далеч, далеч зад планините. Смръщил чистосърдечното си чело, Джон записваше нещо на хартията, задраскваше го и го записваше повторно — вършеше всичко необходимо за създаването на една художествена творба; чувстваше се така, како се чувстват навярно пролетно време ветровете, когато подхващат първите си песни сред напъпилите цветове. Джон беше от ония (твърде малобройни) младежи, у които придобитата в къщи любов към красотата бе оцеляла и след училищния живот. Той беше принуден, разбира се, да я пази за себе си, без да я открие дори пред учителя си по рисуване; но тя съществуваше в него, взискателна и непокварена. Затова и собствената му поема му се стори тъкмо толкова скована и превзета, колкото нощта изглеждаше крилата. Въпреки това я запази. Беше „Глупост“, но, като изразяване на неизразимото, беше все пак по-добре от нищо. И той си каза обезсърчително: „Не мога да го покажа на мама.“ Спа чудесно, когато успя най-после да заспи, преуморен от новите впечатления.