Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (59)

Дарти срещу Дарти

Делото „Дарти срещу Дарти“ за възстановяване на съпружеските й права — което Уинифред сама не знаеше дали наистина желае — изчакваше естественото изтичане на срока за подаване на молба за развод. Това не можа да стане преди коледната ваканция, но когато съдебните заседания се подновиха, делото беше трето поред. Уинифред прекара празниците малко по-весело от друг път, като заключи грижата в дълбоко деколтираната си гръд. Тази Коледа Джеймс беше особено щедър към нея, изразявайки по този начин съчувствието и облекчението си от наближаващото разтрогване на брака й с този „драгоценен мошеник“, чувства, които старческото му сърце изпитваше, макар че старческите устни отказваха да ги изрекат.

Изчезването на Дарти омаловажи за него спадането на държавните ценни книжа; а колкото до страха от скандала — искрената омраза към оня приятел и растящият превес на чувството за собственост над грижата за доброто име у този истински Форсайт, напускащ вече земния мир, успяваха да го притъпят в съзнанието на човека, пред когото никой (с изключение на самия него) дори не намекваше за тоя въпрос. Това, което го тревожеше като адвокат и баща, беше опасението, че Дарти може неочаквано да се върне и да се подчини на решението на съда. Това вече би било ужасно! Този страх така много го вълнуваше, че, когато даде на Уинифред един значителен чек за Коледа, той й каза:

— Давам ти го главно за оня — да го задържиш там!

Това означаваше, разбира се, да се хвърлят пари на вятъра, но беше нещо като осигуровка срещу фалита, който нямаше вече да го заплашва, щом се получи развод; и неведнъж я запита какво става, докато тя най-после го увери, че е изпратила парите. Горката жена — много й струваше да изпрати тия пари, които щяха да се озоват в чантичката на „оная твар!“ Когато узна това Соумс поклати глава. Нямаха работа с някой Форсайт, който държи разумно на своята цел. Постъпката беше доста рискована — те дори не знаеха какво става там! Но тази постъпка ще направи все пак добро впечатление в съда; Соумс ще се погрижи да бъде изтъкната от Дриймър.

— Интересно — каза неочаквано той — къде ли ще замине този балет, след като напусне Аржентина?

Не пропускаше случай да напомни „балета“, защото знаеше, че Уинифред все още изпитваше слабост, ако не към Дарти, то поне към това, да не го излагат публично. Макар да не беше от хората, които умеят да проявяват възхищение, Соумс признаваше, че тя се държи необикновено добре пред своите деца, зяпнали като гладни пилета за вест от баща си. На Имоджин предстоеше а се яви за пръв път в обществото, а Вал страшно много се тревожеше за цялата история. Соумс разбираше, че за Уинифред е по-важно всъщност положението на Вал, когото тя явно обичаше повече от останалите си деца. Момчето би могло да осуети развода, ако му хрумне такова нещо. Затова Соумс внимаваше датата на първото заседание да не стигне до ушите на племенника му. Покани го на вечеря в „Римув“ и, след като Вал запуши пура, му заговори по въпроса, който вълнуваше най-много племенника му.

— Чух — каза вуйчото, — че си искал да играеш поло в Оксфорд.

Вал се поизправи в стола.

— Бих искал — отговори Вал.

— Отлично — продължи Соумс. — Но това е скъп спорт. Дядо ти едва ли ще се съгласи, ако не е сигурен, че няма да му се наложат и други разходи.

И замълча, за да види дали момчето е разбрало намека.

Гъстите черни ресници на Вал закриваха очите му, но широката уста се сви леко в гримаса, когато промълви:

— Предполагам, че имаш предвид баща ми!

— Да — отвърна Соумс; — боя се, че ще зависи от това дали той ще продължава да бъде в тежест на дядо ти, или не.

Не каза нищо повече; остави го да размисли сам.

Но Вал мислеше в тия дни и за едно сребристо конче, и за девойката, която го яздеше. При все че Кръм беше в града и — стига да го помоли — би го запознал със Синтия Дарк, Вал не го помоли; отбягваше Кръм и водеше живот, необикновен дори в собствените му очи, като се изключат сметките за шивача и манежа. За майката, сестрите и по-малкия си брат той прекара цялата ваканция в „срещи с приятели“, а вечер дремеше в къщи. Каквото и да му предложеха за през деня, винаги отговаряше: „Съжалявам, но трябва да се видя с един приятел“; и прибягваше до какви ли не хитрини, за да се измъква и прибира в костюма си за езда, докато успя най-сетне да стане член на клуба „Гоут“ и пренесе костюма си там, за да може спокойно да се преоблича и да отива с наемен кон до Ричмънд парк. Той криеше благоговейно своето все по-засилващо се чувство. За нищо на света не би продумал на „приятелите“, които не „срещаше“, за нещо, така смешно от гледище на тяхното и неговото собствено верую. Но не беше в състояние да попречи това чувство да прогони всички други желания. То се изпречваше между него и законните развлечения на един вече независим младеж и би могло (той разбираше ясно) да го направи смешен в очите на Кръм. Обаче за него беше важно сега само да се облече в най-моден костюм за езда и да се промъкне до входа на Робин Хил, където сребристото конче се появяваше безшумно със стройната тъмнокоса ездачка и двамата се понасяха по безлистните полянки, почти без да разговарят, като понякога препускаха, понякога се държаха за ръка. Неведнъж вечер, в момент на излиятелно настроение, се изкушаваше да каже на майка си как свенливата прелестна братовчедка се бе вмъкнала в сърцето и бе провалила „живота му“. Но горчивият опит, че всички хора над трийсет и пет години могат само да опропастят нещата, го въздържаше. В края на краищата, казваше си Вал, той ще трябва да свърши колежа, а тя да бъде „представена“ в обществото, преди да могат да се оженят; защо да усложнява тогава нещата, щом може да я вижда и така? Сестрите обикновено се присмиват и не съчувстват, братът е още по-лошо нещо; нямаше, значи, кому да се довери; а на всичкото отгоре и тази противна история с развода! Истинска беда е да имаш такова рядко срещано фамилно име! Да се казваш Гордън, Скот, Хауърд или нещо подобно! Но Дарти… нямаше втори в адресника! Все едно да те наричат Моркин… толкова би могъл да и се скриеш с подобно име! Така животът продължаваше да си тече, докато един ден към средата на януари сребристото конче и ездачката му не се явиха на уговорената среща. Той зачака на студа, чудейки се дали да продължи до къщата. Но там е може би Джоли, а споменът за нощното сбиване не бе изчезнал от паметта на Вал. Няма да се бие вечно с брат й! Той се върна унило в града и прекара тежка вечер. На закуска другата сутрин забеляза, че майка му е в необичайна рокля и с шапка. Роклята беше черна със съвсем лека синя гарнитура, шапката — също черна, голяма; изобщо майка му беше особено елегантна. Но когато след закуска му каза: „Ела с мене, Вал!“ — и тръгна пред него към гостната, той усети, че премалява. Уинифред затвори грижливо вратата и докосна с носна кърпичка устните си; докато вдишваше лъха на виолетки от парфюмираната кърпичка, Вал си мислеше: „Дали е научила за Холи?“

 

Гласът й прекъсна мислите му:

— Би ли желал да ми направиш една услуга, моето момче?

Вал се усмихна неуверено.

— Ще дойдеш ли тази сутрин с мене…

— Трябва да се срещна… — започна Вал, но нещо в изражението й го накара да млъкне. — Слушай — добави той, — да не би…

— Да, днес трябва да отида в съда.

Вече!… Тази проклета история, която почти бе успял да забрави, защото никой не я споменаваше. Но забеляза, че майка му стиска измъчено устни, и каза поривисто:

— Добре, мамо, ще дойда. Ах, тия негодници!

Сам не знаеше кои са негодниците, но думата изразяваше съвсем точно чувствата и на двамата и възстанови донякъде душевното им равновесие.

— Мисля, че ще бъде по-добре да облека черен костюм — промълви той и тръгна към стаята си. Облече черния костюм, сложи по-висока яка, карфица с бисер на вратовръзката, най-елегантните си сиви гети, като придружаваше обличането си с проклятия. Погледна се в огледалото, каза си: „Дявол да ме вземе, ако издам някак чувствата си!“, и слезе. Каретата на дядо му беше пред входа, а майка му чакаше, загърната в кожи, сякаш отиваше на прием у лорд-мера. Седнаха един до друг в затворената карета и през целия път до съда Вал продума само веднъж по предстоящото дело:

— Няма да се споменава за ония перли, нали?

Пухкавите бели краища от маншона на Уинифред потрепераха.

— О, не — отвърна тя, — днес всичко ще мине мирно и тихо. И баба ти искаше да дойде, но аз не се съгласих. Смятам, че ти можеш да се погрижиш за мене. Много добре изглеждаш, Вал. Само дръпни малко назад яката си… да, стига толкова.

— Ако започнат да ни оскърбяват… — започна той.

— О, няма опасност. Аз ще се държа съвсем спокойно. Другояче не може.

— Няма да искат показания от мене?

— Не, мили; този въпрос е уреден. — Тя потупа ръката му.

Самоувереният й тон успокои бурята в гърдите на Вал и той започна да смъква и навлича ръкавиците си. Видя, че е сбъркал — не бе взел тези, които подхождаха на гетите: трябваше да вземе сивите, а бе взел тъмнокафяви от шведска кожа; затова не можеше да реши дали да остане с тях, или да ги свали окончателно. Пристигнаха малко след десет Той идваше за пръв път в съда и сградата го порази веднага.

— Дявол го взел! — каза той, и влязоха в хола. — Тук има място за четири-пет чудесни тенискорта.

Соумс ги чакаше пред една от стълбите.

— Ето ви и вас! — посрещна ги той, без да се ръкува, сякаш събитието ги е направило по-близки и подобни церемонии ставаха излишни. — Първа зала, с Хепърли Браун. Нашето дело е първо.

Към гърлото на Вал напираше усещане, каквото изпитваше, когато се готвеше да удари с бухалка за крикет; но той тръгна твърдо подир майка си и вуйчо си, като се стараеше да не гледа наоколо, и си казваше, че тук мирише на „мухъл“. Струваше му се, че отвред ги наблюдават скришом, и дръпна Соумс за ръкава:

— Слушай, вуйчо, няма да допуснеш в залата разни противни журналисти, нали?

Соумс го стрелна изпод вежди, с погледа, който бе карал навремето мнозина да замълчат.

— Дойдохме — каза той. — Можеш да не сваляш палтото си, Уинифред.

Вал влезе подир тях разгневен, но с вирната глава. В тази проклета дупка хората — а те бяха много — седяха сякаш един връз друг, макар че в действителност местата бяха отделени с прегради; Вал би желал всички да пропаднат в дън земя. Но това видение — махагон, черни тоги, бели перуки, лица и хартии, всичко някак тайнствено и шумящо — трая само миг, докато седна до майка си на първия ред, с гръб към залата, вдъхна лъха на пармските виолетки и свали за последен път ръкавиците си. Майка му го погледна; той разбра изведнъж, че тя наистина се е нуждаела от присъствието му тук, че той действително значи нещо в тази история. Е, добре! Ще им покаже какво струва! Поизправи се, кръстоса нозе и загледа загадъчно гетите си. Но тъкмо в този миг някакъв „старик“ в тога и с дълга перука, който приличаше ужасно на сбръчкана старица, влезе през вратата на катедрата пред тях и Вал трябваше бързо да разкръстоса нозе и да стане заедно с всички.

— Дарти срещу Дарти!

За Вал беше неизказано противно да чуе името си така гръмко извикано пред всички! Но чу изведнъж, че някой точно зад него започна да говори за семейството му, обърна се и зърна едно старче с перука, което говореше така, сякаш гълташе думите си — забавно човече, от тия, които бе виждал веднъж-дваж на вечеря в Парк Лейн, големи врагове на виното порто. Сега вече узна откъде ги „изравят“. Старчето му се стори все пак много забавно и той би продължил да го наблюдава, ако майка му не го бе бутнала по ръкава. Принуден да гледа пред себе си, той прикова поглед в лицето на съдията. Откъде-накъде тоя приятел с насмешлива уста и подвижни очи имаше правото да се меси в личния им живот… нима нямаше свои, също така многобройни и, навярно, също така некрасиви истории? И в душата на Вал се събуди като болест дълбоко вкоренения индивидуализъм на рода му. Гласът зад него продължаваше провлачено:

— Парични недоразумения… разточителството на ответника. (Каква дума! Дали се отнасяше за баща му?) Напрегната обстановка… чести отсъствия от страна на мистър Дарти. Съвсем правилно, както вие, милорд, ще се съгласите, моята доверителка е искала да сложи ред… но това довело го провал… Възмущавала се… игра на карти и обзалагания на конни състезания. („Това е вярно! — помисли Вал. — Наблегни на него!“) Криза в началото на октомври, когато ответникът й написал в клуба си настоящото писмо.

Вал се поизправи на мястото си и ушите му пламнаха.

— Предлагам да го прочетем с поправките, необходими за посланието на един джентълмен, който е бил, така да се каже, поразвеселен.

„Стар скот! — помисли Вал, като се изчерви още повече. — Не ти плащат, за да се подиграваш!“

— „Не ще имаш вече случай да ме оскърбяваш в собствения ми дом. Утре напускам Англия. Играта приключи…“ Един израз, милорд, чуван твърде често от устата на хора, на които не им върви.

„Ухилен бухал!“ — помисли Вал и още повече се изчерви.

— „Дотегна ми да ме обиждаш.“ Както моята доверителка ще обясни на милорда, тези, така наречени, обиди се състоят в това, че го е нарекла „невъзможен“. Изразът — позволявам си да отбележа — е твърде мек при дадените обстоятелства.

Вал погледна отстрани невъзмутимото лице на майка си: в погледа й съзираше изражение на подгонено същество. „Горката мама“ — помисли той; и докосна ръката й. Гласът зад него продължи все така провлачено:

— „Аз започвам нови живот. М. Д.“ И на другия ден, милорд, ответникът заминава с парахода Тускарора за Буенос Айрес. Оттогава не сме получили нищо друго, освен една каблограма, отрицателен отговор на писмото, с което доверителката ми, дълбоко разтревожена, го моли още на следния ден да се върне. Ако позволите, милорд, ще поканя мисис Дарти да даде показанията си.

Когато майка му се изправи, Вал изпита ужасен порив да стане и да заяви: „Слушайте, ще следя най-внимателно дали ще се държите прилично с нея.“ Но успя да го потуши; чу я да казва: „Истината, цялата истина и само истината!“ — и повдигна глава. Тя изглеждаше величествено със своята голяма шапка и кожено палто, леко поруменяла, сериозна и спокойна; почувства, че се гордее, като я вижда така пред тия „проклети правници“. Разпитът започна. Вал знаеше, че това е само предварителна процедура, и следеше почти радостно въпросите, които трябваше да оставят впечатление, че майка му действително желае завръщането на баща му. „Чудесно надхитрят старата перука“ — помисли той. И твърде неприятно трепна, когато съдията каза неочаквано:

— А защо вашият съпруг ви напусна?… Не затова, разбира се, защото сте го нарекли „невъзможен“.

 

Вал видя как вуйчо му погледна към подиума на свидетеля, без да променя изражението си; чу шумолене на книжа зад себе си и усети инстинктивно, че изходът на делото е в опасност. Нима вуйчо Соумс и старчето от задната редица го бяха объркали? Майка му говореше малко по-тихо и провлачено:

— Не, милорд, но това бе продължило много време.

— Кое бе продължило много време?

— Паричните ни недоразумения.

— Но вие сте му давали пари. Нима искате да кажете, че ви е напуснал, за да подобри положението си?

„Простак! Стар простак и нищо повече! — помисли изведнъж Вал. — Надушва хитрината и иска да я изкара наяве.“ Сърцето му замря. Ако… ако оня там сполучи, естествено ще се разбере, че майка му всъщност не желае завръщането на баща му. Майка му заговори пак с едва уловимо кокетство:

— Не, милорд; но, виждате ли, аз отказах да му давам и занапред пари. Доста време мина, докато той повярва в това, но накрая повярва… И щом повярва…

— Разбирам, отказали сте. Но след това сте му изпратили пари.

— Защото исках да се върне, милорд.

— И мислехте, че по този начин ще го върнете?

— Не зная, милорд, постъпих така по съвет на баща ми.

Нещо в лицето на съдията, в прошумоляването на книжата отзад, в това, че вуйчо му кръстоса неочаквано нозе, подсказа на Вал, че майка му е отговорила правилно. „Хитро! — помисли той. — Но, боже мой, каква глупост е всичко това!“

Сега говореше съдията.

— Един последен въпрос, мисис Дарти. Все още ли обичате съпруга си?

Вал стисна в пестници ръцете, които бе държал досега зад гърба си. Какво му влизаше в работата на този съдия да вмъква изведнъж човешки чувства? Да заставя майка му да открие сърцето си пред всички тия хора и да казва нещо, което тя сама може би не знае! Не беше почтено. Майка му отговори съвсем тихо:

— Да, милорд.

Вал видя, че съдията кимна. „Как бих желал да те тресна по главата“ — помисли непочтително той, докато майка му се връщаше да седне при него. Последваха показания за заминаването на баща му и за досегашното му отсъствие — свидетелстваше дори една от домашните им прислужници, което се стори на Вал особено противно; приказките продължаваха — все така глупави; след това съдията прочете решението за възстановяване на съпружеските права и накрая станаха да си вървят. Вал излезе след майка си с вирната брадичка и спуснати клепачи, с явно желание да докаже презрението си към всички. Гласът на майка му го събуди в коридора от гневния унес:

— Ти се държа прекрасно, мили. Такава подкрепа ми беше. Вуйчо ти и аз отиваме да обядваме.

— Чудесно — каза Вал. — Аз пък отивам да видя приятеля си.

Сбогува се набързо, изтича по стълбите, изхвръкна навън. Скочи в първият изпречил се файтон и заповяда да го откарат в Гоут. Мислеше само за Холи, за това, какво да направи, докато Джоли не й е показал историята в утрешните вестници.

След като Вал ги остави, Соумс и Уинифред тръгнаха към Чешир чийз. Соумс бе предложил на мистър Белби да се срещнат там. В ранния обеден час тук щяха да бъдат сами, а Уинифред намираше, че е „забавно“ да види прочутия ресторант. След като поръчаха, за най-голямо съжаление на сервитьора, един лек обяд, те зачакаха и поръчката, и мистър Белби, като си почиваха мълчаливо след продължилото час и половина публично мъчение. Не след дълго мистър Белби влезе с носа си напред, толкова весел, колкото те бяха мрачни. Да! Получили бяха разрешение за възстановяване на съпружеските права! Какво искаха още?

— Правилно — отвърна Соумс, като принизи съответно глас, — но сега ще трябва да започнем набирането на нови доказателства. Навярно той ще разглежда и делото за развод… и ще му се строи подозрително, ако разбере, че ние сме знаели още отначало за изневярата. Въпросите му достатъчно добре доказваха колко малко му се нрави тази хитрост с възстановяването на съпружеските права.

— Пфу! — каза весело мистър Белби. — Ще забрави! Дотогава ще разгледа стотина дела. Освен това днешното решение го обвързва да ви даде развод, стига да има задоволителни показания. Не ще допуснем да разбере, че мисис Дарти е знаела фактите. Дриймър се държа прекрасно… съвсем по бащински!

Соумс кимна.

— Поздравявам и вас, мисис Дарти — продължи мистър Белби; — вие имате просто вродена дарба да давате показания. Непоклатима като скала.

В тоя миг пристигна сервитьорът с три чинии в една ръка и със забележката:

— Побързах да донеса пудинга, сър. С много чучулиги е днес.

Мистър Белби одобри предвидливостта му, като кимна с нос. А Соумс и Уинифред погледнаха смутено този лек обед с късчета твърдо кафяво тесто и започнаха внимателно да ровят с вилица с надежда да открият телцата на вкусните мънички певци. Но, като почнаха да ядат, разбраха, че са по-гладни, отколкото са предполагали, и изядоха всичко, а отгоре на това изпиха и по чаша порто. Разговорът мина към войната. Соумс мислеше, че Лейдисмит ще падне и войната може да трае цяла година. Белби смяташе, че до лятото ще свърши. И двамата бяха съгласни, че трябва да се изпратят повече войници. Нямаше друг изход, освен борба до победа, тъй като сега се касаеше за престижа на нацията. Уинифред върна разговора на по-здрава почва, като заяви, че желае бракоразводното й дело да се разгледа през лятната ваканция: така другарите на Вал ще забравят тая история, докато дойде време той да се върне в Оксфорд. Освен това тогава ще е приключил и лондонският сезон. Адвокатите я успокояваха — необходимо беше да се изчака шест месеца… а след това, колкото по-скоро, толкова по-добре. Започнаха да идват посетители и тримата се разделиха: Соумс тръгна към Сити, Белби — към кантората, а Уинифред — с файтон към Парк Лейн, за да съобщи на майка си как е минало делото. Всичко бе протекло изобщо така задоволително, че намираха за възможно да съобщят на Джеймс, който всеки ден повтаряше, че не знае нищо за работите на Уинифред и нищо не може да каже. Колкото повече дните му намаляваха, толкова по-важни му се струваха земните дела, сякаш си мислеше: „Не бива да пропускам нищо, трябва за всичко да се тревожа докрай; скоро не ще имам за какво да се тревожа.“

Той изслуша разказа с недоволно мънкане: нова мода процедура, не знаеше какво да каже! Но даде на Уинифред чек с думите:

— Предполагам, че ще имаш много разходи. Купи си нова шапка. А защо Вал не идва да ни види?

Уинифред обеща да го доведе на вечеря. Щом се върна в къщи, отиде в стаята си, където можеше да бъде сама. Сега, когато на съпруга й бе наредено да се върне при нея — само за да го изгонят завинаги, — й се искаше да надникне в своето наранено, самотно сърце и да разбере какво точно желае.